Пясъкът на живота

Бързаше, ужасно. Презентацията започваше след 30 минути .Т.е. за 20 минути максимум трябваше да е на другия край на града и десет минути по-късно да се изправи пред инвеститори от 10 държави,за да представи новата програма за технологично внедряване на субтермални систензии .Пет години разработваха програмата, беше вложила цялата си енергия и време в нея и сега, на прага на звездния си миг, тя закъсняваше.Вятърът беше леден и тя се уви в кашмиреното си палто.Немирната й, червеникаво-кестенява грива, беше стегната в прилежен, консервативен, но елегантен кок . Вятърът обаче беше толкова силен, създаваше й усещането ,че не само косата й , а цялата тя се разпада. Издърпа копринения шал, който беше метнала върху сакото си и покри с него косата ,завърза го под брадичката, като забрадка.Надяваше се възлите да не смачкат копринената материя, защото смяташе, че шалът чудесно допълва строгия й тъмносив костюм, придава му една особена женственост и свежест.За момента по-важното беше прическата й да остане цяла, а най-важното всъщност-да вземе такси. Колоната по булеварда се придвижваше бавно.Елица беше извървяла няколко улици, с надеждата да намери превоз, но явно днес не й беше ден. Още от вкъщи пробва да поръча по телефона.Грешката й беше,че не прецени метереологичните условия и се обади твърде късно и от трите таксиметрови компании,чиито телефони имаше, й казаха, че ще пратят кола най-рано след час, били ужасно натоварени.Тогава един час й се стори ужасно много, сега вече съжаляваше,че не остана да чака у дома, на топло и щеше със сигурност да дойде кола. Вече близо 40 минути правеше опити, но все неуспешни.Беше пределно късно да разчита и на градски транспорт. Неделчев предложи да я вземе със служебната лимузина, но тя, както винаги го, отблъсна високомерно и каза,че не е малко момиче и може да стигне и сама до въпросната конферентна зала.Елица мерна в далечината такси, стори й се че лампичката му свети в зелено.Втурна се между колите и енергично размаха ръка.Зад гърба й пропищя клаксон, последван от груб мъжки глас- Какво изскачаш като луда пред мен, да те сгазя ли искаш?Коза!Елица направи извинителен жест с ръка по посока на клаксона и гласа, и се надигна на пръсти,за да види по-добре набелязаното такси. Там беше, стоеше в колоната, но беше заето-на предната седалка имаше пътник.Приближи още малко и се опита да привлече внимание, можеше все пак да са в нейната посока и да я закарат.Устройваше я дори леко обиколен маршрут.Парите нямаха значение.Шофьорът я беше видял и й направи красноречив отрицателен жест с показалеца.Не ставаше.Младата жена отчаяно заотстъпва към тротоара, като внимаваше да не пречи на колите, които бавно, но се движеха. Чу как изскърцаха спирачки точно, когато стъпваше на тротоара.Понечи отново да махне извинително с ръка, когато с периферното си зрение отчете, че спрялата кола е жълта- Такси!Най-накрая!Ще успее-цялото й същество се изпълни с радост и тя се шмугна в отворената Задна врата на автомобила.Обикновено не се качваше на каквито и да е таксита.Гледаше внимателно обозначенията и фирмите.След като на няколко пъти беше попадала на таксита-менте много внимаваше къде се качва.Не и сега.Сега значение имаше само да стигне на време. Цялото й бъдеше зависеше от това.- ЕкспоЦентър “ИнфоТех”, ако обичате! Слава Богу, че се появихте, вече не знаех какво да правя, виждах как закъснявам за бъдещето си –напрежението й се вербализира в шеговит брътвеж, но шофьорът потегли мълчаливо. Елица протегна глава, за да го види, но с изненада установи,че между нея и предната седалка има преграда от матирано бяло стъкло.Всъщност едва ли беше стъкло, пипна го леко.Определено не беше стъкло,някакъв странен на допир материал, оставяше усещането за мекост и топлина. Крайно време беше, откога се говореше за безопасността на таксиметровите шофьори, а и по този начин пътникът щеше да се чувства по-комфортно.Нямаше да се налага да слуша словоизлиянията на на поредния умрял от скука таксиджия. Елица си помисли,че непременно на слизане трябва да види коя е фирмата, модернизирала така колите си. След което развърза шала от косата си и извади малко козметично огледалце от дамската си чанта. Косата продължаваше да е безупречно прибрана малко над тила.Нямаше немирни косъмчета, които да нарушават деловото излъчване. Беше сложила съвсем лек,бледорозов дискретен грим на тъмносините си, почти виолетови очи, малко руж на страните и безцветен гланц.От огледалото я гледаше една сериозна, но същевременно доста привлекателна млада жена.Елица остана доволна от гледката и чак сега си позволи да се отпусне.В колата беше топло, но не прекалено.Всъщност доста приятно.Долавяше се и лека,ненатрапчива музика.Заслуша се-"Fields of Gold" на Стинг.Не грешеше, звучеше любимата й песен, любимият й изпълнител.Това беше знак,че всичко ще бъде наред.Някой почука на прозореца,Елица погледна навън-малко русичко момченце,държеше наръч балони с надпис Y love you и й се усмихваше.И Елица му се усмихна.Не беше 14 февруари. Но всъщност, защо трябваше да е 14 февруари, за да има балони с Обичам те? Замисли се. Отдавна този празник не фигурираше в аджентата й.Свети Валентин Беше един от всичките поредни безконечни работни дни.Цялото й време, енергия и мисли бяха там-в проекта.Проектът беше нейната любов, нейният любовник,нейното дете, нейният празник, нейният делник, всичко. Прибираше се, колкото да вземе един душ и да предремне няколко часа и на другия ден отново се гмурваше в живота, който беше избрала за себе си.Момченцето продължаваше да й се усмихва от прозореца.Личицето му сияеше, а балоните се поклащаха разлюлявани от вятъра.Младата жена затвори очи и се замисли какво ли щеше да е ако имаше някой, който да й купи балон или на когото тя да купи балон – днес,вчера, на денят на влюбените, когато и да е.Балони…-какви глупости ме занимават.След по-малко от тридесет минути ще съм там, на където вървях толкова време-Елица поклати грава сякаш да прогони нечаканите размислиЗазвуча "Desert Rose" …Стинг продължаваше да гали слуха й. Реши да не мисли за нищо,да използва пътуването за своеобразен релакс и настройка.Събуди се от нечий допир- Скъпа, беше заспала на слънце …ще изгориш, покрих те – висок, чернокос мъж беше приклекнал до нея.Стойката му, погледът му, начинът по който я наблюдаваше, излъчваха близост.Самата Елица лежеше на пясък , а тялото й беше покрито с копринен шал на бледи цветя, подобен на този,който носеше, но много по-голям.- Нещо лошо ли сънува, гледаш уплашено? – младият мъж отметна кичур от съненото й лице и се усмихна -цялата си в пясък, а рогозката ти я няма.Защо не я слагаш?Като пясъчна нимфа си, сънена пясъчна нимфа, моята нимфа.- Прокара пръсти през косата й,махайки малко пясък.Мъжът говореше, а Елица нищо не разбираше.Огледа се-пред нея се ширеше безкрайна синева.Вълните обливаха пясъка на няколко метра пред краката й.Пясък - докъдето погледът й можеше да стигне, но не беше само пясък.Тук-таме се виждаха Екзотични, непознати за нея дървета.Нещо като палми , но с цветове.Розови,бели, сини, лилави,жълти.Различните дървета бяха оцветени в различни цветове.Хора не забеляза.В ляво, между едно дърво с розови и едно с жълти цветове, се забелязваше причудлив водоскок.От интересно скално образувание, прилично на два гълъба, съдеинили човките си се стичаше вода, която минаваше през две тераски и падаше в овално корито,цялото обгърнато в зеленина, оплетена с чимшироподобни листаСякаш беше влязла в картина на художник –романтик, който използваше някакви странно силни наситени цветове,чак нереални.Приседна и шалът се смъкна по тялото й.Следващото откритие бе, че е гола-съвършено гола.Само полепналият пясък блещукаше по тялото й като фини кристалчета, отразили слънчевите лъчи.Косата се стелеше по гърба й и леко я гъделичкаше.Мъжът погали корема й и започна с нежни движения да отстранява песъчинките.- Пясъчке, разсъни ли се?-погледът му закачливо я обхождаше .Прииска й се да се загърне, но не го направи.Не помръдна.Някакво непознато усещане я беше завладяло и стоеше като омагьосана. Очите й се взряха в този,който я докосваше. Беше висок, може би една глава по-висок от нея.Косата обримчваше лицето му с немирни къдрици, почти като нейните, но стояха мъжествено.Под дясната вежда имаше белег със странна форма, като стрела.Вероятно от удар.Тялото му беше стегнато и жилаво.Мускулите-добре оформени, но не прекалени.Заприлича й на антична статуя.И досущ като антична статуя не носеше нищо върху равномерния си мургав загар.Усети как червенина залива лицето й- Пясъчната нимфа има пясъчно желание?-беше я видял,че се изчервява и Елица побърза да отклони посоката на погледа си- Ясно, сега си мълчалива пясъчна нимфа.Добреее,значи, аз трябва да отгатвам помислите и желанията ти .Харесва ми, мдаааа, определено ми харесва.- Ръката му се беше плъзнала нагоре по корема й и сега почиваше на лявата й гърда, по която пясък нямаше.Макар че..не, не почиваше.Тялото й потръпна и едната му ръката ,усетила повика продължи да изучава гърдите й .Другата повдигна брадичката й и устните на мъжа се впиха в нейните.Елица имаше чувството,че вкусва отдавна забравен любим плод.Инстинктивно зарови ръце в къдравата черна коса и намести тялото си, така че тялото, което вече почти изчяло я покриваше, да намери своето ложе. Заля я вълна на удоволствие и ако до този момент се опитваше да мисли и анализира ситуацията, в която беше попаднала, то сега земята се отвори и погълна всичките й мисли,цялата й обърканост, уплаха и несигурност.Всяка фибра на нежното й тяло се отдаваше на завоевателя, който нежно и умело превземаше хълм след хълм.Устните му обследваха бавно и внимателно.Сякаш изледовател откриваше тръпнещата й, забравена плът.Задържаха се, после намираха , изпиваха, открадваха и даваха.В главата й избухна пожар.Светът около нея се завъртя и после се възпламени-в синьо,розово,лилаво,жълто, шеметно.Не беше затворила очи, искаше да поеме и запамети цялата феерия от образи и усещания, които я връхлитаха, Целия свят, който сякаш беше създаден единствено за тях двамата.- Хей, Пясъчке, обещавам никога повече да не те питам защо спиш на пясъка!Разбрах-пясъкът е твоята страст.Ти си владетелката на пясъка!-И той стана ,за да направи леко комичен реверанс, имитирайки реверансите от Ренесанса.Идеално би му стояла мускетарска униформа- помисли си Елица и се засмя- Оооо,моята нимфа се смеее!Това означава ли,че моята нимфа е щастлива?Или може би означава,че моята нимфа иска още.- Нежно я претърколи в пясъка, така че да се озове под нея.Елица продължи да се смее.Ако някой поет беше наоколо, вероятно би описал смеха й като песен на славей, като ромол на ручей, като пърхане на пеперуди в лятна нощ, като звън на звънчета из планински покой.Смехът й беше чист и прелестен.Естествено хармонираше на ласките, които си разменяха.Телата им се сливаха и разделяха, пясъкът ги обгръщаше като ложе и топлината му подсилваша страстта им.Когато свършиха и двамата бяха обвити в многоцветни отблясъци от дърветата и много пясък.- Сега ще изкъпя моята нимфа, защото и пясъчните принцеси трябва да се хранят, а някак си не върви да се хранят, овъргаляни в пясък- грабна я и я понесе към водатаРъцете му бяха силни и меки.Елица се почувства сигурна и защитена, както никога през живота си .- Стигнахме…..Госпожице?Това е вашето място-Експо"Център Инфо Тех"!Елица отвори очи.Таксито беше спряло пред висока, модерна сграда, чиято архитектура й беше донесла наградата –“сграда на Бъдещето” на Световния Архитектурен конгрес преди една година.В купето звучеше инструменталът на "Fragile". Младата жена погледна часовника си-бяха пътували едва 15 минути, имаше предостатъчно време. Нещо в нея я възспираше, подтикваше я да извика-Не, това не е моето място, върнете ме, но вместо това извади една 20 левова банкнота и я подаде през процепа.Навън я посрещна леден вятър,завихри косата й и Елица не виждаше почти нищо пред себе си-само плетеница от немирни червеникаво-кестеняви кичури.- Госпожице, мисля че си забравихте нещо – странно познатият глас я накара първо да се закове на място, след което да направи две крачки обратно към таксито.С изненада забеляза,че по жълтата кола няма никакви отличителни знаци, дори табелка TAXI липсваше.Вратата на шофьора беше отворена и една загоряла мъжка ръка й подаваше копринен шал на цветя.Нейният.Или поне досущ като нейния, но много по-голям.Едва сега осъзна,че косата й е на свобода.Надникна в колата и потъна в океан от усещания.Очите бяха същите, косата, белегът под дясната вежда, само Усмивката беше леко тъжна и много питаща- Да Ви пожелая ли успех?-попита мъжът- Пожелай ми пясък!-отговори Елица и понечи да отвори задната врата- Върви-спря я мъжът-аз съм тук, няма да изчезна-това е мигът, който очакваш от години.Елица наметна шала на раменете си, вятърът го вдигна и той обгърна лицето й, почувства топлина и пясък.Нейният миг…Определено предстоеше

Емоция за изтръгване

Вървеше към офиса и цялото й същество се бе устремило към момента на своята слабост.Очите на Мартин – сякаш дори и в този момент, когато той беше дявол знае къде, я пронизваха, правеха я безпомощна, безпаметна и бездиханна. Имаше чувството, че се промъкват във всяко кътче от нея, разголват я – грубо и властно, пренебрежително и , след което я захвърля ненужна. Не можеше да се отърве от това усещане всеки път когато погледът му я приковeше. А погледът му я приковаваше всеки път, когато я срещнеше. Емоцията, която я разтърсваше беше толкова силна и неконтролируема, че се запечатваше в сетивата й за моментите, които притежателят на този разтърсващ я поглед беше далеч. Ненавиждаше този копнеж.
Между тях нямаше нищо, дори обикновените им колегиални отношения бяха обвити в показна празнота.. Срещаха се по волята на обстоятелствата, на служебните обстоятелства, предопределени от случайността. От онази случайност, която обикновено е следствие от нещо неизказано, останало в миналото. А те определено имаха минало…някакво.
Мартин беше съпруг на Ана, най-добра приятелка на Илина още от детските години. Бракът на Ана и Мартин, сключен след кратка, но бурна и страстна любов, не издържа дълго. Нямаха деца, които да го закрепят и така почти предизвестено се разделиха. Илина не беше виждала Мартин години, може би пет или седем, когато един ден на събранието на фирмата им представиха Новия търговски директор – Мартин Александров. Илина бе изумена от бързия му възход. Имаше съвсем ясния спомен , че в близкото минало, когато бе женен за приятелката й, все се захващаше с някакви неуспешности, но така и не помнеше с какво точно. Помнеше обаче че бяха ярки неуспешности, завлекливъв финансовата бездна не само него, ами и доста приятели и роднини.Ана обикновено го наричаше - онова мързеливо гадно копеле! Всъщност мързела му и пословичната му финансова неудачност бяха една от причините, които Ана изтъкна като довод за развода. А сега онова мързеливо гадно копеле беше новият пряк началник на Илина.
Веднъж седмично,всяка сряда, трябваше да отива в кабинета му, за да обсъждат проекта,за който тя отговаряше. При тези срещи младата жена изпитваше някаква странна смесица от неудобство и необяснима неприязън.Мартин Александров се държеше подчертано дистанцирано, студено , дори надменно и непременно намираше нещо, за което да я разкритикува.Или сроковете ,според него, бяха просрочени, или някой детайл не беше изпипан според очакванията му.Винаги намираше нещо, макар и дребно. Никога не се усмихна окуражаващо, не я поощри. А за някогашното им познанство дори намек не бе направен, не попита за Ана. Илина знаеше, че не поддържат никаква връзка, което беше логично предвид грозния начин, по който се бяха разделили. Ана изхвърли дрехите на Мартин през прозореца на бащиния й апартамент, крещейки че не иска да го вижда никога повече, че е мизерник,пропаднал тип и прочее цветущи епитети, които Илина не искаше да си спомня. На бракоразводното дело Илина бе помолена да сведетелства в полза на приятелката си.Чувстваше се неловко да обсъжда няколкото отвратителни скандала, някои завършили с размяна на шамари и ритници,на които беше свидетелка, но Ана настоя, трябвало да му разкажат играта на тоя нещастник-така каза. Бил й съсипал най-хубавите години. Чак съсипал… Илина не смяташе,че нещата стоят точно така.Още помнеше как приятелката й беше метнала един кухненски нож по съпруга си, наричайки го инфантилен перверзник.И за да е чиста пред съвестта си на делото се опита да бъде максимално коректна спрямо двамата, казвайки, че Мартин е правил всичко по силите си бракът им с Ана да оцелее. Каза го и наистина вярваше, че нещата стояха точно така. И Ана съвсем не беше идеалната съпруга, нищо че й беше приятелка. В крайна сметка, за да е успешна една връзка и двамата трябва да положат старание и да направят съответните компромиси и отстъпки – така си мислеше Илина.Беше го казала и на приятелката си, след което тя не й прговори близо половин година.
Вероятно споменът за това бе и причината Илина да се чувства засегната от демонстрираното безразличие на Мартин. Все пак, донякъде тя беше единствената, която се опита да го защити в тази неприятна история. А той…Той...
Не можеше да не признае,че през годините ,през които не се бяха виждали той се беше променил. Безотговорният вече попопраснал нехранимайко, който прекарваше дните си в разговори за велики сделки, на чаша бира,купена с парите на жена му, се беше превърнал в елегантен, делови млад мъж.Някога момчешкият му чар сега се допълваше от загатната арогантност и безупречна фигура, поддържана с ежедневно потене във фитнес залата. От стойката му лъхаше неоспорима самоувереност, а начинът, по който произнасяше всяка фраза-бавно, отчетливо и акцентирайки на основните детайли, говореше за обиграност. Мартин Александров беше мъж, по който не една жена въздишаше.
След месец Илина установи,че в сряда сутрин, денят на отчитането, се задържа по-дълго пред огледалото. Осъзна, че подсъзнателно или пък напълно съзнателно, прави всичко възможно,за да привлече вниманието на прекия си началник, чисто мъжкото му внимание. Той ,Мартин, се беше оказал предизвикателството, което трябваше да бъде преодоляно. Неприязънта се бе трансформирала в интерес.
Всъщност при чисто деловите им срещи, тези в които той видимо не проявяваше никакво внимание към нея, Илина усещаше погледът му различен.Погледът не отговаряше на цялостното поведение на Мартин. Очите му я изучаваха, вникваха далеч отвъд служебната формалност. Интуицията й показваше, че дистанцираността му е нарочно спускана бариера. Спирачка на нещо силно, което той опитва да овладее поради спецификата на миналите и настоящите им отношения.
През 30-годишния си живот Илина не бе страдала от липса на мъжко внимание.Напротив – мъжете търсеха компанията й и не само. Изящната й фигура, дългите й бедра, немирната й вълниста гарвановочерна коса, която на слънцето придобиваше странен меден отблясък, дълбоките сиво-зелени очи ги караха да оглупяват. Тя, от своя страна, ненавиждаше това оглупяване. Искаше нормалната връзка, която така и не бе имала.Но за сметка на това фантазията й беше изрисувала толкова добре представата за нея, че на Илина понякога й се струваше, че някога е имало някакъв мъж в живота й, който й е показал как точно трябва да се случват нещата..Мъжете, с които се срещаше я отегчаваха бързо.Непрестанните им брътвежи, с които я превъзнасяха, й досаждаха ужасно. Имаше е моменти, в които си мислеше,че всъщност нещо не й е наред, след като не може да изпита любов. Дори си бе направила гей-тест.Е, оказа се,че поне лезбийка не е.Което я успокои.Донякъде.
И ето-появи се Мартин.Студен, безразличен, дори гаден на моменти. Привличаше я като магнит.
Стоеше за кой път пред него и се стараеше гласът й да звучи стегнато делово.Беше сигурна,че не й се получава. Усещаше страните си пламнали.Избягваше погледа му, но очите му сами я намираха.
- Илина? – гледаше я питащо
- Да, да..ще променим графиката и ще завишим коефициента - изстреля механично тя, правейки усилия да овладее емоциите, които я връхлитаха
- Не те питах това – някаква несмешка се прокрадна в дясното ъгълче на устната му- така се получава, когато не ме гледаш по време на разговор. Защо не гледаш в очите всъщност?
- Извинявай, нещо се бях отнесла – гласът й леко потрепери – Би ли повторил?- Илина бавно вдигна очи, молейки се те да изразят единствено служебна заинтересованост
- Какво ще кажеш за тройка? – очите му я пронизваха. Кафявият му, почти черен поглед я заковававаше
- Тройка??? Искаш да кажеш три…това не е ли твърде занижено ? – изумена започна да прелиства спецификациите
- Не, не ти говоря за коефициенти. – за първи път, откакто работеха заедно, го чу да се смее.Цялото му лице се беше изкривило и звуците, които издаваше бяха хриптящи и отблъскващи. Непознат, отблъскващ смях
Смисълът на въпроса бавно си пробиваше път към съзнанието на младата жена. В главата й избухнаха пламъци и изпепелиха всичките й мисли. Ярка червенина обля лицето й, след което пребледня.Стисна здраво папките, които държеше и чу как кокалчетата на пръстите й изпукаха от напрежение
- Е, какво ще кажеш?Навита ли си? Не бързай да ми отговаряш, ще ти звънна след час. Готино парче си, да знаеш, а и партньорът ми ще ти хареса, твой тип е – думите му долитаха до Илина някак си гротескно ярки и образни.
- Боже Господи, в какво съм напът да се забъркам - помисли си тя гневна сама на себе си заради слабостта, която явно му беше демонстрирала, за да й отправи подобно предложение- Каква идиотка съм, каква тъпа самотна идиотка – Обърна се и бавно и безмълвно напусна стаята. Не затвори вратата. Знаеше,че Мартин я оглежда.Че се опитва да я съблече, да я разголи, да надникне в нея, да я обсеби. Знаеше, че не успява или поне много искаше да не успява.Онова мръсно гадно копеле – Мартин Александров.
Когато в понеделник се разминаха в коридора, Илина му се усмихна предизвикателно. Отвращаваше я.

Кабаре

Дори не чуваше музиката, танцуваше машинално, стараейки се да не вижда мазните мъжки погледи, които полепваха по почти голото й тяло. Нещо крещяха, тя не разбираше.Когато не ги гледаше можеше да си представи, че случващото се не я касае.Че е в дискотека, музиката гърми и тя танцува за удоволствие.Това беше нейният начин, единственият, да се изолира .На съседния пилон Света й правеше някакви знаци с очи.Сочеше й нещо по посока на масите.Яна изобщо не желаеше да поглежда натам. Света обаче упорито примигваше и леко врътваше глава.Все едно й казваше-виж де, виж.Като разбра, че Яна няма никакво намерение да се обръща направи красноречив жест с палец и показалец. Ясно-имаше паралия някъде по масите и Света, с безупречния си датчик за пари, го беше уловила. Задръж го – помисли си Яна с отвращение- твой е –и той, и мазния му шкембак, и парите му.Завъртя се яростно на пилона.Металът се беше нагорещил от младото й тяло и пареше голите й бедра.Изви се и направи шпагат във въздуха, задържайки се само на ръцете си.Като малка мечтаеше да стане циркова артисктка-акробатка.Беше изключително пластична и подвижна.Огъваше се като ластик,премяташе се.Обаче в забутаното им, сибирско градче нямаше школа за акробати, затова майка й я записа на художествена гимнастика. Яна беше едва на 5, но скоро осъзна,че този спорт не е съвсем за нея.Безспорно грациозен, но му липсваше динамиката, която би отговаряла на темперамента й.Когато правеше по някое салто във въздуха Люда Василиевна-треньорката й, се мръщеше и я наказваше. Чу я дори веднъж да казва на майка й,че излишно си дава парите, от Яна световно- известна гимнастичка нямало да стане.Яна и не желаеше.Младото й тяло кипеше от енергия, за която тя скоро намери отдушник-модерният балет. Беше на 12, когато нейната съученичка и приятелка Света я придума да зареже гимнастиката и да се запише на модерни танци.Никога не съжали за това си решение,въпреки че родителите й бяха много против. Обожаваше танците, те я изпълваха.Сформираха група от шест момичета и Саша. Саша Сведлов беше корепетитор, хореограф, организатор и душеприказчик. Залата им, всъщност бивш партиен клуб, беше тясна и прашна, но Яна прекарваше всяка свободна минута в нея. Бяха станали толкова добри, че скоро започнаха да ги канят по участия-празника на града, вечерта на талантите, частни партита.Пътуваха и до околните селца да изнасят представления-предимно в училищата. Яна точно навършваше 17, когато собственикът на голяма и известна дискотека в Иносибирск-най-големият град в областта, намиращ се на 50 километра от градчето им, ги покани да танцуват в заведението му.Корепетиторът им Саша не се замисли нито за миг, а веднага подписа. Купи един раздрънкан миниван Форд и три пъти седмично ги откарваше вечер, точно в 9 в дискотеката. Така започна тяхната слава.Саша се замогна . Света ,Яна и останалите момичета от групата, навириха нослета.Печелеха достатъчно, за да си купуват модни дрешки, гримчета и други дреболийки.Отгоре на всичко бяха центъра на вниманието.Около тях изобилстваше от всякакви-момчетии, стабиляги, мамини синчета, новобогаташчета, улегнали мъже с положение и средства. Майката на Яна беше много недоволна.Смяташе,че не е редно момичета на тяхната възраст, ученички все още, да танцуват по заведенията.- Няма нищо, мамаша, нищо лошо не правим.Танцуваме, плащат ни и се прибираме.Това.Изкуство правим - гордо й възразяваше Яна и наистина вярваше,че правят изкуство.Ухажорите не я интересуваха…засега.Беше й приятно вниманието, комплиментите, но не намираше някого,който да я заслужава.За разлика от нея, приятелката й Света, ги сменяше ден след ден. С лекота и безразсъдство- Светка, мила, някой ден ще плачеш…- Яна не одобряваше лековатото поведение на приятелката си- Ех и ти, много си скучна-разсмиваше се Света и си продължаваше по нейния начин.Вече година танцуваха в дискотеката, когато един ден Саша влетя в залата ,развълнуван до неузнаваемост- Момичета, заминавате!Успях!След месец летите- Къде, как, какво?-завляха въпроситеСаша разясни - Толя ,собственикът на дискотеката, преди месеци му подхвърлял,че може да им уреди договор, да танцуват в чужбина, ама било трудно, не ставало току така.Е, и сега му се обадил - бил уредил всичко, ако момичетата искали за месец им оправяли документите и отивали.Щели да танцуват в престижно нощно заведение в столицата на остров Кипър. Било шанс –един на хиляда.Саша щял да дойде по-късно.- В никакъв случай –отсече майката на Яна –не те пускам- Ама мамо, моля те, не ми проваляй живота.Какво искаш-цял живот да остана в това забутано градче и да стана продавачка, като теб, или ..какво…?- Яничка, ами ученето, университета…имаше планове, мечти…А и, кой знае там какво ще работите- Мамо-с укор я спря Яна-можеш да говориш със Саша.Всичко е законно, с договор, визи и там,каквото е редно.Ще танцуваме в кабаре, представяш ли си, не в някакъв забутан провинциален бар.Откъде можеше да знае тогава Яна, че "кабарета" на острова бяха наричани заведения със съмнителна слава, в които полуголи момичета, предимно от източноевропейски произход, танцуват пред вмирисани, затлъстяли кипърски чичковци.Само мъже.В тези заведения жените бяха нежелани посетителки.Яна се въртеше ожесточено на пилона, проклинайки се,както всяка вечер наум,че не послуша майка си.В този момент усети допир върху крака си.Дебел чичко протягаше ръка с омачкани банкноти в нея и се опитваше да придърпа момичето към себе си.Яна разтърси тяло с.Внимателно, но достатъчно красноречиво.Казваше - не! И отново се завъртя, така че да се отдалечи максимално от ръба на подиума.Подсъзнателно усещаше напрегнатото тяло на мъжа, миризмата му плъзваше по пода и я настигаше.Света отново й направи знак с очи.Този път тревожен. Очите й се завъртяха по посока на вътрешността, към съблекалните. Яна видя Тасос.Атанасис Хилас-35 годишен, добре сложен кипърец , собственик на въпросното кабаре. Този, който беше "поканил" балерините да тацуват за него.Стоеше зад завесата и наблюдаваше момичетата си с гняв . Погледът му фиксираше Яна и тя, улавяйки го, направи едно акробатично завъртане, като се постара да изглежда сексапилна.Кракът й обви лоста и сякаш замря.Тасос жестикулирайки й посочи залата.Явно й подсказваше ,че трябва да обърне внимание на мъжа с банкнотите.Той трябваше да бъде прикоткан, трябваше да поръчва и не само.- Майната ти – изсъска наум Яна , а изражението й остана съвършено безчуствено.Тасос усилено жестикулираше, а дебелакът явно си я беше харесал , защото продължаваше да протяга ръката с банкнотите точно към нея, макар че Света се беше извърнала и гънеше съблазнително тяло пред очите му.Атанасис Хилас изобщо не харесваше, когато клиенти биваха недоволни.Не обичаше и някакви руски мърли да му се правят на дами.Не затова им плащаше. Изскочи вбесен на подиума, като се стараеше да изглежда прилично.Доближи Яна и й заговори.Погледът й се плъзна по него, след което продължи с танцовите си акробатики, сякаш изобщо не го чува.- Усмихни се, кучко, наведи се, вземи му парите, покажи плът – думите му бяха придружени със съответните жестове. Яна обаче не разбираше и дума.Не разбира ли, мамка й, как да не разбира.Другите как го разбираха.От първата вечер го разбраха – клиентът трябва да поръчва, на клиентът трябва да се угажда, клиентът има право на ВСИЧКО. Всички момичета клекнаха , дори им хареса.Само тая мърла му се правеше на интересна. Ядът го заля като цунами.Вдигна ръка и шамароса момичето.Ей така, пред клиентите.Някой изръкопляска.Чуха се и хихикания.Яна се свлече до пилона, а останалите спряха да танцуват- Продължавайте!-кресна собственикът на кабаретоНямаше нужда да знаят езика,за да разберат какво се иска от тях-момичетата,макар плахо и стреснато продължиха танца си.Мъжете от масите обаче се бяха вторачили върху сцената с Яна.Междувременно тя се беше изправила и понечи отново да се завърти на кола.Тасос я хвана за рамото и я извърна към себе си. - Подчини се , боклук!-крешеше кипърецът, а лицето му беше придобило морав оттенъкЛицето на Яна оставаше съвършено безизразно.Погледна го.Право в очите. Мъжът прочете в погледа й омраза, презрение,дори превъзходство. в.Видя се жалък и слаб.Замахна, ръката му закачи икономичния сутиен,който се свлече по тялото на момичето.Яна продължаваше да стои .Като статуя.Съвършената младост, изложена за продан.Русата й коса, покриваше раменете, но беше недостатъчно дълга, за да скрие гърдите. Излъчваше сила, невинност и порок.НЕ вдигна ръка да се скрие, не направи нищо, просто стоеше и гледаше право в очите онзи, който я беше ударил.Мъжете в салона вече крещяха неистово и протягха един през друг ръце към доразголеното момиче. В този момент от тълпата излезе дребен мъж, на около 40 години. Вървейки сваляше сакото си.Качи се на подиума и с рязък, нетърпящ възражение, жест наметна Яна. Тасос го погледна изумен и ядосан.Дребният мъж не трепна, просто се наведе към собственика на заведението и му прошепна нещо.Физиономията на онзи се промени-загуби цвят, издължи се.Обърна се и тръгна към офиса си.Минута по-късно подаде на дребния паспорта на Яна.Момичето все още стоеше, без да реагира на случващото се. Не реагира и, когато “спасителят й” я побутна да тръгне с него.Просто тръгна…Два дена по-късно в предверието на имиграционните служби влезе младо момиче, облечено в ефирна рокля на сини и жълти цветя.Сламенорусата му коса беше вързана на конска опашка. Вървеше уверено.Придружаващият го мъж беше с около глава по-нисък.- Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, само разкажи подробно за това,което се е случвало в кабарето с теб и останалите – говореше мъжът на развален руски – само така договорът ви може да бъде прекратен, без да се налага да изплащате убийствени неустойки.Трябва да се докаже и,че са ви принуждавали да проституирате.Помогни ни да спрем това.- Разбира се, ще кажа всичко където и на когото трябва -в очите на момичето блеснаха сълзи – и след това ще можем да си отидем нали?- Само ако пожелаете – усмихна се мъжът – аз лично бих предпочел ти да останешЯна се взря в лицето му, излъчващо сигурност и топлина и за пръв път от много време почувства,че в живота й всичко ще бъде наред.

Първа и единствена точка

-да събудя детето
-да направя закуска
-да извадя дрехите от пералнята
-да простра
-документите!!!
- детската градина. Да говоря за тържеството
-Да занеса бялото яке на химическо
-Ботушите за токче
-10часа-счети
-обяд с Яна- за къщата на село-важно!
-да проверя в агенцията за нещата на Боян
- рожден ден майка Боян - да купя подарък
-15 часа – да звънна за парното-идиоти!
- да платя тока и водата
-Да напазарувам
-Да запиша час за зъболекар на Боян
-Да сготвя – ако знам какво
-Чиниите
-Да пусна пералня – бяло

Списъкът висеше на хладилника, прикрепен с магнитче във форма на сърце. Всяка вечер, след като приключеше рутинните си женски, майчински, съпружески и прочее задължения, Мира старателно се подготвяше за утрешния ден. Приготвяше дрехите на малката - на дивана в хола.Беше се научила да се облича, гледайки телевизора. Баща й недоволстваше и обвиняваше Мира, че създава вредни навици на детето, но тя пропускаше упреците покрай ушите си.Имаше си една теория – момичетата трябва да бъдат поглезвани от време навреме.И на тази й възпитателна теория, съпругът й яростно се противопоставяше
- Що за дивотии?Глезла ще ми я правиш!Тя трябва да е мъжко момиче
Мъжките момичета стават слугини – отсичаше наум Мира.Самата тя знаеше, че не е точно така.Не точно.Почти.Цял живот е била мъжко момиче.Баща й ги напуснал, когато тя била бебе и майка й така и не можа да понесе това.Все мрънкаше колко е труден животът без мъж, как мъжете са говеда и как Мира трябва да й бъде опора.Не раждай дъщеря – заричаше я майка й, поглеждайки я по начин, който изразяваше съжаление, че самата Мира е момиче. И Мира се стараеше да компенсира този факт.
Докато учеше в университета, работеше и подпомагаше семейния бюджет.Всъщност всичките пари, които печелеше, даваше за къщата и за майка си.Беше убедена, че егоизмът е порок и когато изпиташе желание да направи нещо за себе си, като например -да си купи някоя ужасно ненужна секси рокля- се намразваше. Свикна да се поставя на заден план.Всичко друго беше по-важно. Майка й обаче никога не беше доволна.Все въздишаше-ех, ако беше момче!
Мира не беше момче и беше красива – средно висока, атлетична.Фигурата й излъчваше някаква необичайна смесица от крехкост и сила.Носеше гарвановочерната си коса късо подстригана, по момчешки. Прическата откриваше лицето й- бяло и нежно, с очи, които меняха цвета си ,според дрехата.Самата тя не осъзнаваше красотата си.Определяше се като нормална, нищо особено, момиче като момиче.Обикновено. Понякога си мечтаеше да има дълга коса и мъжете да извръщат глава подире й, очаровани, но бързо пропъждаше тези лиготии от мислите си.Тя беше мъжко момиче.Мъжките момичета не са суетни-така си мислеше.Шарени очи имам, никакви-често се иронизираше, когато й правеха комплимент, че има интересни очи .А всъщност очите изразяваха скритата й същност-шарена, многоцветна, многолика.
Като истинско мъжко момиче, Мира умееше да смени котлона на стогодишната им печка, умееше да затегне пантите на провисналите олющени кухненски шкафове.Умееше да уплете пуловер.Дори в бояджийството я биваше.Едно лято купи две кутии латекс и пребоядиса стаята.Вярно, върху тапетите, но стана свежо и тя беше доволна от себе си.Чувстваше се горда дори.Майка й се прибра, огледа стаята критично:
- И защо не махна тапетите?момичешка ти работа…
Когато беше малка много я заболяваше, когато майка й казваше с упрек – момичешка ти работа.С възрастта се научи да я игнорира, донякъде. Вече не плачеше.Не се и усмихваше. Нямаше на какво.Дните й бяха предвидимо подредени.
Запозна се с Боян в института, където работеше като чертожничка. Не се влюби, хареса подредеността и сериозността.Изглеждаше точно като мъжа, създаден да бъде глава на семейство. Ожениха се бързо,без особени романтичности и емоционалности.Мира беше щастлива.Определяше се като щастлива.Имаше семейство, имаше свой собствен дом.Боян притежаваше гарсониера в един от крайните квартали, доста отдалечен от дома, в който остана майка й.Мира не изпита тъга.По-скоро облекчение.Вече не й се налагаше да бъде мъжа в семейството. Изпитваше удоволствие да се чувства слаба и зависима, неможеща.И Боян я възприе такава-слаба, зависеща и неможеща. Така и се отнасяше към нея.Първоначалната му нежност и внимание бяха заменени от рязкост и непрекъсната поучителност
- Картофите не се режат така - взимаше ножа и й показваше как точно да нареже картофите за мусаката.
- Дрехите не се простират така – хващаше блузата, която тя беше защипала на мястото, където ръкавите се съединяваха с останалата част, и я защипваше за краищата долу.В началото се опита да му обясни как памучните материи се размъкват така и как щипките оставят грозен отпечатък
- Майка ми цял живот е простирала така!Да не искаш да кажеш,че съм ходел размъкнат-отряза я Боян
Младата жена предпочиташе да му угоди, не желаеше спорове.Започна да готви, простира, мие,глади, подрежда, говори, така както желаеше мъжът в къщата.В крайна сметка тя се беше научила да бъде мъжко, но послушно момиче.
Когато им се роди дъщеря, Мира с умиление гледаше черните й, като маслинки, очички, тънките й, като иглички, пръстчета и усещаше как за пръв път в живота си изпитва любов.Силна и безпрекословна.
- Момиче…предпочитах момче – изсумтя Боян, надвесвайки се над малкия пашкул
- Момиче… - майка й, естествено, не беше доволна.Извърна очи от бебето като от прокажено
Кръсти я Бояна, за да сближи баща и дъщеря.Мислеше си,че това е начинът да компенсира пола на детето. Но, вътрешно в себе си, се зарече – Бояна няма да повтори Мира.Бояна ще расте силна, но хитра, умна, но изискваща, можеща, но с претенции. Мира щеше да се постарае дъщеря й да бъде жена-истинска.И да се чувства жена винаги и навсякъде.От малка й говореше как е най-умната, най-хубавата, най-можещата.Убеждаваже детето,че няма нещо в живота, което не може да постигне.Обличаше я като кукла, задоволяваше всяко нейно желание.Изграждаше самочувствиено й.Учудващо, как малката Бояна растеше сериозна и вглъбена.Вероятно все пак кръвта на майка й не можеше да бъде промита.
- Престани да я глезиш – скастряше Боян жена си – тя трябва да стане жена, а не някоя лигла, която мисли само за себе си.
- Какво-да я превърна в идеалната домакиня ли?-иронично го питаше тя
- Няма да е зле.Така ще има една в къщата, която да върши нещата, както трябва – с насмешка отговаряше той.
Мира беше приготвила дрехите на Бояна за другия ден.Свърши и с гладенето и грижливо закачи ризата на съпруга си на закачалката-Боян обичаше ризите му да нямат нито една гънка, а ръкавът задължително да е без ръб.
- дреха с ръбове- това е селяндурско - вероятно така го беше научила майка му.
Наля си чаша портокалов сок, взе листа и започна:
-да събудя детето
-да приготвя закуски-филийки с яйце и сирене
В този момент в стаята влезе петгодишната Бояна.Отдавна трябваше да е заспала
- Защо не спиш, слънчице?- попита я, разтревожена Мира
- Сънувах нещо и се събудих, и те нямаше – очичките на детето гледаха сънено-тревожно.
- Мама ей сега ще дойде –от известно време Мира спеше при дъшеря си,защото Боян твърдеше,че съпругата му много мърда в съня си и му пречи да спи.Тя с удоволствие използва този претекст да се премести в миниатюрната детска - бивша кухня.Не й пречеше да спи на пода, дори й харесваше.Постилаше два юргана- един върху друг- гледаше спящата си дъщеря и се унасяше, изпълнена със смисъл.
- Тати къде е?- детенцето огледа празния хол.
- На работа е, слънчице.Нашият тати много работи, за да може Бояна да има всичко, което си поиска – всъщност Мира нехаеше къде е съпругът й.Не беше глупава.Тази зачестили закъснения не бяха случайни.Когато се прибираше, далеч след края на работното си време, Боян избягваше погледа й.Смънкваше набързо някакво обяснение и обявяваше,че умира от глад.Мира не питаше,беше й безразлично, а и така имаше време за себе си,за дъщеря си и за мислите си.
- А ти какво пишеш?-детето гледаше листа и химикалката
- Мама прави списък на нещата, които трябва да свърши утре.
- Защо, мамо, не ги ли знаеш?-детето озадачено повдигна веждички,след което сънено разтърка очета с ръка

- За да не забравя –отговори Мира и наум продължи – да не забравя, че животът далече не се изчерпва с този списък и да те науча да го живееш истински.
- Хайде да лягаш ,слънчице, мама ще дойде да те гушне и после ще продължи- прегърна детето, босите му крачета се обвиха около тялото на младата жена и тя почувства как я изпълва любов.
- Бояна трябва да бъде щастлива, трябва, на всяка цена! – това беше най-важното нещо от вътрешния списък на Мира – първа, последна и единствена точка.И беше убедена, че може да научи дъщеря си как да живее щастливо.
- Достатъчно е да не прилича на мен - видя отражението си в огромното огледало в коридора - едно застаряващо момиче с уморен поглед , разбъркана къса коса, подреден живот и разбъркани уморени мисли.Не се хареса, никак. Бояна щеше да се харесва, трябваше!Бояна нямаше да има списък, или може би щеше-на нещата, които е правила с удоволствие.

Щастие край пътя

Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Слепоочията му пулсираха диво и адско главоболие стягаше сетивата . Пищна, изрусена до бяло коса , покриваше слабините му. Момичето много се стараеше, но тялото на мъжа отказваше да реагира. На пода, между разхвърляните дрехи, се въргаляше празна бутилка от водка. Празна, като душата му.

- г-н Владимиров? – гласът беше женски, леко приглушен, в първия момент си помисли, че е майката на някоя от колежките му.
- На телефона? – интонацията му беше въпросителна
- Оная курва, жена ти, е в мотел “Щастие край пътя”, ще остане там още два часа – хладно докладва гласът и след това връзката прекъсна.
- Ало, кой се обажда, коя сте Вие, Ало –прозвуча по-скоро озадачено и недоумяващо, отколкото заинтригувано. Беше му ясно, че задава въпросите си на вятъра.В телефонната слушалка се чуваше едно продължително ти-и-ит.
Затвори . Явно беше някаква луда. Бъкаше от ненормалници. Поклати глава и продължи да прелиства документацията, но подсъзнателно мисълта му бягаше към телефонното обаждане. Погледна часовника - наближаваше три и половина. Ани вероятно си беше вкъщи и приготвяше вечерята.
След час и нещо щеше да вземе малката от детска градина. Александър Владимиров не беше от ревнивия тип мъже, дори напротив - считаше себе си за свободомислещ и отворен млад мъж. Вярваше във взаимното доверие, дори нещо повече-вярваше в приятелството между двамата партньори. Във възможността да се допълват изцяло.
С Ани бяха идеалната двойка. Запознаха се в Университета, любов от пръв поглед. Мигновена, споделена и допълваща. Имаха навика да говорят с часове за всичко- злободневности, изкуство, политика, за проблемите си. Дори мълчанието не им тежеше. Вечер, след като сложеха петгодишната си дъщеря да спи и къщата утихваше от детския смях, сядаха, сипваха си по едно малко и бърбореха. Той й разказваше - как е минал денят му, за новите проекти, за бъдещите планове, за надеждите си, за грижите си, за колежките, които непрекъснато го закачаха. Защото Александър беше привлекателен .На 32, средно висок, добре сложен, с гъста, тъмно руса, коса и пронизващи тъмни, почти черни очи, които непрекъснато се смееха.Така поне твърдеше Ани. Казваше, че няма жена, която да може да устои на смеещия му се поглед. Когато преди седмици й сподели възмутен ,че новата колежка, от съседния отдел, Боряна откровено и директно му е предложила секс, Ани се засмя гръмко, целуна го страстно по устните и заяви:
- Абсолютно я разбирам!И ти какво –разби й сърцето?Какъв си гаден!Алексич, ти си един чаровен гадняр!
Такава беше неговата Ани-весела, обичлива, разбираща, неговата половинка.
По-скоро механично, отколкото притеснено, Александър набра домашния телефон, искаше да й каже ,че я обича и че му липсва.Почака… Свободно. Набра мобилния й:Телефонът на абоната не е включен или е извън обхват-съобщи гласът на оператора.
Зрънцето на съмнението го погъделичка, но той автоматично го отхвърли - вероятно й е паднала батерията.В този момент служебният му телефон отново иззвъня.
Ето, Ани му се обажда, видяла е , че я е търсил:
- Аннич… – Поде с известно облекчение… така я наричаше, откакто се познаваха, тя от своя страна го наричаше Алексич.
- Твоята Анич в момента е в мотел “Щастие край пътя”, стая номер 6 – същият равен приглушен глас, но със стържеща иронична нотка.
Александър скочи от стола си и почти изкрещя в слушалката:
- Чакайте, кой се обажда,?Ало, не затваряйте…
Жената беше затворила.Усети как го облива студена пот, после му става горещо.С автоматизирано движение разхлаби възела на вратовръзката си и почувства няколко погледа, впити в него.През стъклената преграда Боряна и двете й колежки го наблюдаваха и леко се подсмихваха.
- Ще решат, че съм се смахнал – Александър седна на стола и се опита да овладее непознатто чувство, което се надигаше в него.Отново набра домашния, после мобилния на Ани - нищо.Жена му не отговаряше. А може би неговата Анич наистина беше там, където казваше "доброжелателката" от телефона.В мотел “Щастие край пътя”. Александър много добре знаеше къде се намира този мотел - на околовръстното, непосредствено над бензиностанция "ОйлЕм", беше го виждал и дори с Ани бяха коментирали, че е за двойки, излязли от пътя. Така ги наричаше Ани - излезли от пътя, по който вървят и потърсили пътека, по която да стигнат до себе си. Да се намерят.Защото всеки човек имал моменти, в които загубва себе си и има нужда да се потърси, да експериментриа, за да провери дали пътят, по който върви, е правилният.Това казваше Ани и Александър винаги се съгласяваше. Логично му се струваше, съвсем човешко.Все пак бяха хора, с емоции, със слабости, с грешки. Нормално е.
Бяха коментирали неведнъж и темата за изневярата. По този въпрос мнението им също съвпадаше. Двойката е съставена от двама и когато отчуждението се промъкнеше между тези двама, когато пустотата завладее погледите им, то обикновено вината бива и у двамата.Е, не непременно поравно поделена, но рядко виновен е само единият. Естествено, на тях, на Ани и Александър Владимирови, нямаше да им се случи - така си казваха.Бяха имунизирани против отчуждение.
- Каква ирония -помисли си Александър - оказва се,че крепостта на взаимното им доверие се е пропукала и в момента-тухла по тухла- се руши.Но кога?Какво е направил той, за да избере Аня криволичещата пътека пред общия равен път, по който вървяха заедно вече 6 години?-Александър грабна ключа от колата и изхвръкна от офиса.
Неговата Ани е там, в онова долнопробно място, в прегръдките на някой друг.Видя ясно картината – малка крехка разсъблечена фигурка. Целува другия, шепти му думите, които Александър бе чувал хиляди пъти.Очите й греят. Другият милва кадифената й кожа, целува я дори.Усети как му се пригади.Натисна газта.Педалът пареше под крака му. Не гледаше знаци, светофари, нищо.Колата се движеше, сякаш на автопилот.Алексантър просто натискаше газта и натискаше…Нямаше идея какво ще направи, когато стигне в мотела.Някаква празнота нахлуваше в душата му и усещането за загуба, което изпитваше беше толкова осезаемо, че в един момент му се прищя да се забие в първият изпречил му се стълб. Едно телефонно обаждане и пуф…животът ти се превръща в една илюзия.Мотел “Щастие край пътя”, стая номер 6.




- Мамо, мамо,днес си дошла много рано – малко момиченце се хвърли на врата на дребничка, фина брюнетка и обви крачета около тялото й
- Мама имаше работа наоколо и реши да те вземе по-рано, не се ли радваш?
- О да, много! а тати къде е?-надзърна малката главица над рамото на майка си,търсейки мъжка фигура
- -Няма го пак Алексич - установи детенцето леко разочаровано
- Тати Алексич е още на работа,слънчице, но ние ще се приберем и ще му приготвим вечерята двете, искаш ли?-Ани се усмихна и целуна дъщеря си по челцето.- Днес ще си ми помощница, нали?
Ани беше решила да вземе дъщеря си по-рано от обичайното, защото се връщаше от Районното управление на Мвр, намиращо се в непосредствена близост с детската градина. Наложи й се да отиде до там инцидентно, за да обяви документите си за откраднати.По-рано през деня пазаруваше в кварталния супермаркет, както обикновено, и когато стигна до касата установи,че дамската й чанта е срязана и цялото й съдържание - портмонето , личните й документи , мобилният й телефон - липсват.. След като пусна оплакване в районното, звънна на Александър, за да му се оплаче, но него го нямаше в офиса. Женски глас я уведоми,че излязъл преди час, дори уточни- с една жена- предупредил бил и, че няма да се връща. Ани леко се озадачи, но вероятно беше излязъл по работа…щеше да му разкаже всичко довечера.

В импровизирания бар на мотел “Щастие край пътя “млад мъж, средновисок с тъмноруса коса и тъмно-тъжни очи си поръчваше четвъртото питие, вперил поглед в стълбите, водещи към стаите. На рамото му се беше овесило младо, платинено русо, момиче, едва пораснало дете, със силен грим и ултракъса рокля в крещящи цветове. Кракът й, обут в чорапогащник с ръб, методично се отъркваше о крака на мъжа , а ярките й устни шептяха сластно в ухото му
- Миличък, стига си зяпал входа, зарежи я кучката, не си заслужава.Отгоре на всичко е и грозотия,нали я видях .И тъпкача, и той-някаква бабанка.Остави я.Ела Аз ще ти дам всичко, от което имаш нужда и още нещичко в бонус.
Александър извади мобилния си и за пореден път набра номера на съпругата си.Дори не изслуша съобщението на оператора, че няма връзка с този номер, обърна се и каза на момичето с глас, лишен от всякаква емоция
- Да вървим .В твоята стая.
- стая номер 7!-изчурулика момичето и интимно прокара език по ухото му-да си вземем и бутилка, любовнико.


В офиса на Александър, зад стъклената преграда на празния му кабинет, джи ес емът на Боряна иззвъня :
- Птичката е в кафеза-Фразата звучеше като извадена от евтина холивудска продукция, обаче Боряна се разкикоти, доволна

Десет минути по-късно в дома на семейство Владимирови се разнесе звъна на домашния телефон
- Домът на Семейство Владимирови - произнесе Ани Владимирова, като избърсваше мократа си ръка в кухненската кърпа
- Съпругът ти, Александър, е в Мотел “Щастие край пътя”, стая номер 7, няма да е зле да си го прибереш – сухо й съобщи равен, приглушен женски глас и затвори.



Колата летеше по неравния път, почти на автопилот.Младата жена усещаше как главата й ще експлоадира от мислите,които препускат из нея.Наоколо нямаше свят,нямаше град, само пустош и празнота.Тя просто натискаше газта..

Аромат на спокойствие

Стоеше пред отворената врата на гардероба. Дрехите й висяха, подредени на закачалки, до неговите. Крачолите на любимия й панталон се бяха оплели в тъмносивия му костюм.
- Обичам дрехите ми да носят усещане за теб, не ми отнемай и тази частица от себе си - й казваше всеки път, когато Антоанета му предлагаше да купят гардероб с две части - за него и за нея.
- Мамо? – малката й дъщеря я наблюдаваше изпитателно от вратата на стаята
- Какво правиш, мамо?
- Какво…какво да правя – постара се гласът й да прозвучи нормално
- Не знам, очите ти, гледаш странно – момичето се взираше изпитателно в нея сякаш искаше да надникне дълбоко, дълбоко. Антоанета инстинктивно наведе поглед.
- Не закъсняваш ли за училище, миличка? – погледна часовника си, но не видя нищо.Очите й се пълнеха със сълзите, които дъщеря й не трябваше да види.В никакъв случай.
Беше трудно, по-трудно, отколкото бе си мислила,че е
- Не, рано е…лошо ли ти е? – продължаваше да гледа изпитателно майка си
Махни се, Излез, остави ме – Антоанета беше на ръба на истерията, идеше й да изкрещи. Трябваше, трябваше да го направи.Сама и сега. Вместо това преглътна напиращите думи и се опита да не се разплаче
- Малко, малко ме боли главата…от времето е…би ли ме оставила за малко…моля!-гласът й наистина прозвуча умолително
- Добре, но ако има нещо ще ме извикаш, нали..да ти дам вода или хапче .Нали, мамо
- Да, да, разбира се…
Момичето излезе, а Антоанета се отпусна безпомощно на спалнята. Не можеше да го направи.
Искаше, но не можеше да си тръгне.

С Божидар бяха колеги.Работеха пета година заедно, когато се случи.
- Влюбих се в теб в мига, в който те видях – й каза той, галейки нежно косата й. - обичам те
- Не, не ме обичаш-Обичаш представата за мен- му каза тя, увивайки се в завивката
- Искам завинаги да останем тук -прокаръ пръст по гръбнака й и Антоанета усети как я разтърсва желание
- Нали знаеш,че симпозиумът свършва утре, ти го закриваш? – малко нервно се засмя тя

Този симпозиум беше свършил преди десет години.След това последваха нови - симпозиуми, обучения, конференции, обеди, служебни вечери, работни уикенди. Връзката им се беше превърнала в паралелен живот. Дори не в паралелен, в основен. Антоанета прекарваше с Божидар повече време, отколкото със съпруга си и момичетата. Всъщност момичетата бяха вече почти жени.
Голямата-Жени, беше втори курс студентка в Икономическия, а малката беше вече на 17. Големи момичета, със свой собствен живот.

- Ти не го обичаш , обичаш мен , какво ти пречи ?– недоумяваше Божидар.
Искаше я в живота си изцяло, само за себе си.Омръзнало му беше тя да се прибира вечер и да ляга до друг, да споделя празниците с друг, тя беше само негова .
- Обичаш ме знам, усещам го в ръцете ти, по устните ти, в мълчанието, чета го в очите - и прокарваше пръст по гръбнака й, бавно и нежно, наслаждавайки се на усещането за потрепващо женско тяло, излъчващо отдаване.

Антоанета избърса лицето си с първата попаднала й блуза. Лъхна я аромат на лято.

Малки бунгала в забутано селце някъде на юг.Малката Лора току що е проходила, Жени тича около бунгалото, а Лора с патешки стъпки се опитва да й подражава.Пада.От коляното й тече кръв
- тати, тати, тати , бои! –тати целува коляното и Лора грейва в усмивка
- тати въшебник, мамо, тати въшебник !

На екскурзия в Египет са.Кайро , лудница, в нещо ,наречено МОЛ 10 годишната Жени изчезва.
Антоанета полудява от притеснение.Тати поставя мама и малката Лора на една пейка и час по-късно се връща с обляната в сълзи Женя
- мамо, татко е вълшебник ! Някак си разбра къде съм и ме намери, спаси ме ! – в очите на детето грее обожание
- как ме намери ,тате?
- Послушах сърцето си, миличко, то ме доведе при теб

Годишнината от сватбата, 15 –тата. Антоанета е малко закъсняла, Божидар, за пореден, път я е убеждавал, че е време да избере.Тича към къщи, сърцето й се раздира на две. Апартаментът е тъмен
- Слава Богу, не са се прибрали още – мисли си, усеща, че по лицето й е изписана изневярата и в очите й прозира другия.Тялото потръпва от спомена за скорошните ласки.Не днес, не и днес
Отключва.
Изненадаааааа!!!!!!! – стаята е пълна с най-близките й хора- Инес, най-добрата й приятелка още от детските години , Петя –съседката, с която пие неделното си кафе, брат й Иво и съпругата му, майка й, момичетата, Женя е с приятеля си-симпатично момче и много сериозно. И цялата къща е в цветя
- Ти си вълшебник – проронва се от устата й,когато среща усмихнатите очи на съпруга си
- Не, аз съм щастливец! – прегръща я той, слагайки пръст на устните й

В болницата е, предстои й операция.Затваря очи и вижда как животът я напуска. Пръстите на ръцете й се вледеняват от страх, трепери.
- Всичко ще бъде наред, мила, всичко, аз съм се погрижил, нали знаеш –вълшебник съм – гали косите й и приятна топлина и спокойствие я обземат. Знае, че няма страшно, че всичко ще мине и отмине.Чувства се сигурна и жива.


Антоанета остави блузата до себе си и решително взе мобилния си.Набра един номер и зачака .Очите й излъчваха решителност.

- Мамо, може ли….- момичето подаде личицето си в процепа на вратата
- След малко, Лора, трябва да проведа един много важен разговор и после съм твоя
- По-добре си?-въпросът съдържаше отговора
- Определено – отговори Антоанета и направи знак на детето да я остави сама


- Здравей, аз съм.Всичко свърши .
- Чудесно, Тони, чакам те, имам изненада за теб
- Не, Божидаре, не ме разбра, всичко между нас свърши.Ти беше прав, отдавна трябваше да избера и сега го направих.Благодаря ти!

Не го изчака да каже, каквото и да било.Знаеше, че не може да понесе болката на разкъсването.Не и повече. Утре просто щеше да отиде и да подаде молба за напускане. Никога не беше късно да започне отначало да живее живота, който имаше.Дано да не беше късно…

Минимално съпротивление

Минимално съпротивление
- Ще избягам, да знаеш, ще се махна!
- Айде де, да те видя тогава!
- Казвам ти, ще се прибереш някой ден и няма да ме има
- То пък сега понеже те има…
- Няма ме, защото и теб те няма…
- Мен ме няма, за да може да си позволяваш разни работи.Не заради себе си работя на 3 места
- Ето, за всичко аз съм виновна, да не ме беше раждала! Тогава нямаше да ти се налага да работиш на три места. Притрябвала ми е майка-мъченица! - Вероника се врътна и тръшна холната врата.Стъклото потрепери немощно.
В кой ли щастлив момент ще се счупи - помисли си Магда, като мачкаше кухненската кърпа в ръце. Страхуваше се, че между нея и дъщеря й доверието отдавна се е счупило.
- Излизам – долетя гласа на Рони от коридора.
- Къде излизаш? Не сме довършили разговора , върни се! – Магда се опита да прозвучи твърдо, макар да усещаше как съпротивителни й сили са изчерпани. Водеше този разговор, подобен на десетки преди това, сякаш по навик, колкото да не е без хич.
- Казах ти, ако продължаваш с тъпото си опяване , няма да се върна, ама не в хола, а въобще –в гласа на момичето се бяха прокраднали нотки на демонстративна агресия.
Магда се опита да смекчи собствения си тон. Не биваше да бъде груба с детето, все пак в трудна възраст е. Нали така казват всички.Трябва да се внимава, в пубертета децата са много раними, подвластни са на бърза промяна в настроенията и емоционалността им е силно изострена.Дори най-малкото нещо може да обърне живота им на 180 градуса. Никой нищо не казваше обаче за емоционалността на родителите , особено за тази на майките, които сами се бореха с ежедневието. Вероятно се предполагаше, че и майките са изживяли своята трудна възраст, в която към тях се е проявявало канско търпение и разбиране и е дошъл техния ред да бъдат разбиращи и търпеливи.
- Виж, Рони, най-малкото трябва да знам с кого излизаш, къде..-едва на 15 си…минава осем.. - в този момент външната врата се затръшна и токчетата на Вероника отекнаха по стълбите.Не ползваше асансьор.Веднъж, когато беше на 3, докато се изкачваха към техния 14-и етаж, токът спря. Прекараха вътре почти два часа. Магда всячески се опитваше да успокои малкото човече, но в непрогледната теснотия беше невъзможно. До ден днешен на Вероника й остана този страх.
Всяка вечер, къде ходи, с кого…прибира се по нощите..Много въпроси, малко отговори. Усещането, че губи контрол над детето си я плашеше. Питаше се - в кой момент се бяха отчуждили една от друга. Вярно, рядко се засичаха вкъщи, на смяташе, че доверието, което е гласувала на дъщеря си я прави по-самостоятелна и отговорна. Гледаше да не задава много въпроси, мислейки, че момичето има право само да прецени кога и какво да довери на майка си. Пък и много време за разговори не оставаше. Обикновено се връщаше от работа, пребита като куче, и се захващаше с домакинските си задължения.
Магда не можа да се сдържи и излезе на балкона.Знаеше, че после дъщеря й ще й наговори какво ли не в тази връзка – че я шпионира, че не й дава да диша, че си вре носа.Опита се да погледне, без да се подава, но единственото нещо, което виждаше бе занемарената детска площадка между блоковете, уличката не се виждаше.
Облакъти се на парапета и погледна. Пред входа беше спряла някаква кола – тъмна, черна или синя . Не можеше от толкова далеч да я прецени, но й се видя скъпа кола. Знаеше, че на третия живее едно момиче , за което съседите говореха, че има съмнително поведение. Скъпо платена проститутка била, на повикване. Това й подшушна Петрова, когато един ден срещнаха Ирена-така се казваше момичето - пред блока.
- Най-обикновена курва - додаде презрително информаторката на входа - идват разни, взимат я, после се връща по нощите. Всеки път с различни.Парцал.
Магда не се интересуваше от подобни пикатерии.Достатъчно бяха личните й грижи, та да се занимава и с чуждия живот. Но след този разговор, подсъзнателно, когато срещнеше Ирена я оглеждаше. Момичето беше на 20-25, макар че изглеждаше по детски крехко. Не носеше тежък грим, както би се очаквало от едно момиче с леко поведение. Напротив - винаги изглеждаше изключително елегантна и семпла. Изчистено красива – така я определи Магда. И какво като носи къси поли - млада е, ще носи. Въпреки крехкостта й обаче от нея лъхаше някаква неоспорима самоувереност . Вероятно , защото се справя само, горкото.
Магда беше на 35, но гледаше на света през очите на жена, към която животът не е бил нито ласкав, нито щедър. Омъжи се на 19, веднага след завършване на техникума, за ученическата си любов. Всъщност думата любов е твърде пресилена за отношенията, които имаше с Петър. Но…очакваха бебе и обществото повеляваше бебето да се роди в семейство.
Семейство – Магда се усмихна тъжно.Точно в този момент видя Янакиеви от петия. Янакиев разтоварваше покупките от багажника на , а Янакиева, наконтена като за соаре, пърхаше около него. Дори от тази височина сякаш можеше да чуе леко пискливия й глас как нарежда
- внимавай мило, в този плик са салатките, доматките трябва да останат ненакърнени. Ама, моля ти се –не го стискай така, яйчицата ще станат на омлетче преди да сме се прибрали. Ух, че е непохватно мъжленцето ми-! - Следва целувка по бузата
Мдаа, Янакиева се наведе и целуна мъжа си по бузата.Този изблик на демонстративна съпружеска любов леко извади възпълничкия мъж от равновесие, той замахна с лявата си ръка, сякаш искаше да отбие нападателната целувка и единия плик се удари в задната броня на Фиата.
По ожесточеното жестикулиране на Янакиева, Магда разбра, че точно това е бил най-важният плик. Янакиев виновно сведе глава и запристъпва зад видимо ядосаната си половинка, която потропвайки на тънките си токчета, опипваше безупречността на ондулираната си демодирана прическа.
Префърцунена, Префърцунена, ама я гледа като писано яйце – помисли си Магда – а аз какво? - кукувам си сама, блъскам сама , сама си гледам детето. Затънала съм в самотия и немотия. Да ми имаш живота, да ми имаш.
Бракът им с Петър беше изтраял точно година и 7 месеца. Рони беше едва на 9 месеца, когато татко й си взе багажа и изчезна. Някъде. На Магда не й пукаше къде. Поне нямаше да трепери всякак вечер дали ще се върне пиян или мъртво пиян. В началото се опита да го накара да плаща мизерните 40 лева издръжка, но с течението на времето осъзна ,че 40 лева са ниска цена за отвращението ,което изпитва при срещите с него и престана да прави, каквито и да било опити. Рони си порасна така, без баща. Не проявяваше и интерес към тази липсваща от семейството им фигура.
Аз съм виновна. Ако й бях осигурила нормално семейство нямаше да е такава опърничава. Как да ме слуша, аз един мъж като хората не можах да завъртя, как да ме уважава детето ми?Какъв пример мога да съм й аз? – самоупрекваше се Магда, обяснявайки и оправдавайки грубото поведение на дъщеря си.
Янакиеви вече бяха стигнали до входа.Янакиев правеше комични усилия да отключи входната врата, докато Янакиева стоеше отстрани и ядно потропваше с крак. Точно мъжът беше напъхал геройски ключа в ключалката, когато вратата се отвори със замах . Това изненадващо отваряне го завари неподготвен .Той машинално отстъпи встрани, изпускайки двете торби, които беше закрепил някак на коленете си, докато се опитваше да отключи. За учудване на Магда, погледът на Янакиева не беше върху мъжа й. Драматичната ситуация изобщо не я накара да реагира. Интересът й беше фокусиран другаде.
И след секунда Магда видя къде -
От входа излязоха две момичета и бавно се насочиха към улицата. И двете бяха с ултра къси поли и с обувки на много високи токове.Вървяха, полюшвайки се. Русата коса на едното се спускаше до средата на гърба, подчертавайки тънката талия. Това беше Ирена.
Червеникаво-кестенявите къдрици на другото, които доскоро Магда заплиташе в плътни палави плитки, тип слонова кост, обримчваха раменете и танцуваха в такт със стъпките му.
Преди да се качи в лъскавия черен автомобил, Вероника погледна нагоре. Магда усети как комично гримираните очи на дъщеря й срещат нейните. Болката, която изпита беше почти физическа. Очите на Рони бяха празни и безразлични. Беше си тръгнала.

Без пистолет

Оглеждаше се в огледалото, одобрително. Изглеждаше точно така, както той би очаквал да изглежда неговото момиче - предизвикателна, нахакана, без задръжки и без морал. Без много неща. Щеше да му се предложи. Не защото ако не му се предложеше той нямаше да си я вземе, но за пръв път ТЯ беше инициаторката. Години бе мечтала за него - беше си представяла срещата, запознанството, погледа му. Години се беше старала да се превърне в тази, която би го изкусила от пръв поглед, в тази, която той би пожелал безпаметно.В тази, която той би искал да направи част от себе си, с която да сподели не само нощите, но и дните си. Отне й време, за да го открие.Не беше никак лесно. В началото наивно бе решила, че ще се справи сама. Струваше й се, че има достатъчно сведения, по които да го издири. Знаеше града, в който живее...най-малкото. Беше малка и наивна и заблужденията й бяха плод на тази наивност. Случилото се я накара да порасне бързо и да се научи. Всяко нещо, за да се случи според желанията, изисква търпение. Особено отмъщението. Частният детектив, който нае, за да го издири, не й взе пари. Той не беше и точно частен детектив, когато се договориха. Агенцията си откри година по-късно, когато вече имаше достатъчно опит, опит натрупан най-вече чрез нея. Киро-детективът - беше приятел на Мариян - ученическата й любов. В един момент се оказа, че единственият човек , с който може да сподели плана си, беше Мариян. Мариян - първото момче, което тя целуна и което си мислеше, че обича.Беше и момчето, което продължи да я обича и след като тя му каза - Нека да си останем само приятели. Когато му разказа какво е решила, той се опита яростно да я разубеди. Тя го погледна с празни от сълзи очи и с равен тон произнесе - Или ще ми помогнеш или ще намеря друг да ми помогне. Мариян знаеше, че с Елена на глава не се излиза. Каквото реши- го прави.Знаеше също, че друго, законно, нормално решение нямаше.Полицията беше вдигнала безпомощно ръце - не сте единствените, в крайна сметка пълномощното за продажбата може и да е фалшиво, но няма как да се докаже.И толкова.Не направиха нищо, дори съчувствие не проявиха.Адвокатът, без грам притеснение, ги посъветва да си налягат парцалите и да не ритат срещу ръжена.Все пак може да са им взели жилището, но живота са им оставили. Пък имат и близки...живи близки, с имоти. Майка й се беше предала. Седеше в един фотьойл в тясната квартира и се самоубеждаваше, че не нейната глупост ги е оставила на улицата. Такъв бил животът - гаден и зъл! Такива били времената - времена на крадци и мошеници. Цигарите й угасваха самотни в пепелника, а водката притъпяваше всяко угризение. Елена я гледаше и гледаше, и гледаше...Ту я мразеше, ту я съжаляваше, ту в пристъп на гняв излизаше от тясната стая и вървеше, вървеше, вървеше -наникъде, сама. Бяха ограбили живота й, без да я питат.Дрехите й бяха по кашони, спомените й бяха по кашони. Животът й беше в кашон. Мечтите й останаха в оня гардероб, който не ставаше за изхвърляне през прозореца. Вероятно сега ново момиченце подрежда мечтите си в него - в нейния гардероб, в нейната стая, в нейния дом. Очите на Елена се изпразниха от сълзи. Припада на няколко пъти, на няколко пъти си купуваше успокоителни с намерението да ги изпие наведнъж с бутилката водка на майка си, на няколко пъти спа на гарата, на няколко пъти намираше смисъл да продължи. Така реши да го намери.Онзи, който беше продал дома им, онзи, който предлагаше пари в замяна на живот. Онзи...
Сега стоеше пред огледалото и виждаше в отражението една съвършена, скъпа красавица, с безизразен поглед. Когато помоли Мариян да й купи пистолет той се уплаши.Реши, че ще убива. Убеждаваше я,че това не е начинът.
- О даа- тя се усмихна на отражението си.Не пистолетът беше начинът. Просто той беше част от новата Елена - силната, безскрупулната, могъщата. Мариян не знаеше колко много начини имаше да отнемеш нечий живот, да го сринеш, да го стъпчеш, да го присвоиш.Без пълномощно, без пистолет.Закопча жартиера и дооправи червилото си. Нямаше да го кара да чака дълго, само толкова, колкото нетърпението да я направи още по-желана. Тя идваше...в живота му и носеше неговия край.

Гнилите плодове на апатията

Горчеше. Трябваше да отиде до бара, за да си сложи захар. Откакто отказа цигарите Кирил се забеляза, че пие кафето си невъобразимо сладко. Преди Ива имаше навика да отпива глътка, минавайки покрай него. Вече не го правеше. И сега минавайки покрай него му хвърли поглед, пълен с възмущение:
- Пфу, отвратително е – сбръчка възголемичкия си нос – нали знаеш, че захарта е бялата смърт?
Кирил дори не я чу.Ако я беше чул най-вероятно щеше да се усмихне с преглътната ирония.Външно отдавна вече не се усмихваше.
Разбъркваше кафето бавно и методично, докато погледът му се рееше през прозореца. Строежът закриваше гледката му към Витоша.Тази гледка бе едно от предимствата да живееш на 14-ия етаж.Безплатният фитнес беше другото.Така наричаше редовното катерене пешком, защото, по традиция, от години асансьорът им през ден през два се разваляше. Беше му свикнал.Беше свикнал и на мрънкането на Ива
- Омръзна ми!Писна ми!Не мога повече!Без крака останах!Идиоти! – гласът й ставаше пискливо-пресекулчест и докато говореше двойната й брадичка леко се подрусваше.
Кирил не я гледаше в тези моменти, защото гледката на подрусващата се брадичка го отвращаваше.
- Кво мрънкаш ма, краво.Ще ти заслабне дебелия задник, ще ти заслабне.Бутовете ще ти изтънеят и сланините ще ти се стопят ако качиш някой и друг етаж – изричаше наум, след което му ставаше криво от самия него си , отиваше до Ива и съчувствено я целуваше по бузата. Тази им церемонийка, придобила през времето някаква ритуалност, докарваше на лицето на съпругата му нещо, приличащо на доволство.А, в интерес на истината трябва да се отбележи, че Ива рядко беше доволна от нещо или от някого.
Не беше доволна и от новия блок, който започнаха да строят в градинката долу, на има-няма пет метра от техния.
- Ще ни скапят гледката , ще ни скапят – изписка тя, когато видя започването на изкопните работи – трябва да направим нещо, Кириле, трябва да ги спрем, Кириле!-Имаше вбесяващия навик да повтаря думите.
- Нали знаеш, сега се строи ниско, не бой се.Да му мислят тия до 5-ия – Кирил беше спокоен мъж, дори леко апатичен. Не обичаше конфликтите от никакво естество.Било то лични, семейни, професионални, социални. Винаги успяваше да намери за себе си предтекст да не се ядоса.
Да, обаче сега, шест месеца по-късно, скелетът на новата сграда се издигаше почти досами края на прозореца му. И нямаше да спре до там.Оказа се, че новостроящото се не е жилищна сграда, както мислеха вначалото, а бизнес-сграда, от така модерния напоследък многоетажен тип. Някои съседи дори казваха, че щяло да бъде първият небостъргач в столицата.Кирил не вярваше много-много чак небостъргач да вдигнат в бившата им градинка, ама знае ли човек. Във всеки случай вече кафето му щеше да е, освен без цигара и без Витоша.
- Кирилеееееееееееееееееееееее! – писъкът продра реещите му се мисли.Ръката му, механично въртяща лъжичката из чашата, потрепна и капки кафе отхвръкнаха върху сивата му жилетка.
- Ки-ри-леее, Ки-ри-леееее – извивките на гласа на Ива предизвикаха мрачни асоциации и Кирил набързо се отправи по посока на виковете.
Намери я посредата на детската стая.В дясната си ръка държеше дънките на големия им син-Марио.
В лявата размахваше нещо, което в първия момент мъжът не разпозна.
- Виж, Виж, Виииииж! – обвинително-истерично жена му набута нещото под носа на Кирил
- Презерватив – констативно, някак си на себе си, произнесе бащата на притежателя на презерватива.
- Само това ли ще кажеш? Презерватив? Само тоова ли ще кажеш?!!! – продължи да изригва вулканът в халат - само това ли?-двойната брадичка обещаваше всеки момент да се затресе в истеричен рев.
Явно от него се очакваше да говори по същество. Не му се обсъждаха тези теми точно сега.Единственото желание, което имаше, беше да се върне при чашата с вече сладко кафе и последните остатъци от изглед към планината. Какво да й каже? Че Марио е на 17 и? - Ива прекрасно знаеше този факт, все пак тя го беше родила…май. Че вече не е дете? Вероятно щеше да му отговори, че след като ходи на училище и не е пълнолетен, следователно е дете. Или може би трябваше да й каже, че той, Кирил, купи първият пакет презервативи на сина си.
Спомни си как преди две години го втресе в работата и реши да се прибере.Отключи и влезе.Не помнеше дали е влязъл тихо или не, във всеки случай и да е било тихо не е било преднамерено. Вратата беше заключена и Кирил, мислейки че в апартамента няма никого,меткна якето си на закачалката и директно се запъти към спалнята.Там, на родителската спалня, Марио "оправяше" учителката си по английски.Усърдно и шумно. При спомена Кирил се усмихна
- Смешно ли ти е? Смешнооооооооо? – Ива вече се тресеше, приседнала на ръба на неоправеното легло
Не, не му беше смешно.Гордо му стана като ги видя.Изниза се тихо, почти на пръсти и излезе.
Синът му беше голям, синът му не приличаше на него.Синът му взимаше от живота това, което искаше. Кирил се почувства доволен.Една от мечтите му беше момчетата му да не наследят неговата плахост и нерешителност. Тези си две черти на характера Кирил ненавиждаше дори повече от биреното си шкембенце. На другия ден купи пакет презервативи с дъх на ягода/беше чувал от отраканите си колежки, че са много секси/и с леко неудобство привика Марио в кухнята за разговор по мъжки. Естествено, разговор, в точния смисъл на думата, не се получи, но пък баща и син станаха някак си по-близки.Марио вече не се отнасяше към него с онова пренебрежение , което крещеше - старец изтъркан, кво разбиаш ти, ъ! Споделяха някакво взаимно одобрение, което Ива не би разбрала в никакъв случай. Реакцията й в момента го потвърждаваше. Гумичката в пликче се беше превърнала в център на личната й драма. Майката-хранителка не можеше да приеме логичната действителност, а истеризираше възмъжаването на сина си, като някакъв вид духовно падение. Кирил чудесно знаеше как се чувства тя в този момент.Тя, за която сексът освен за продължаване на рода, друга функция нямаше. Секс за удоволствие-пфу! Ива НЕ употребяваше.
Като я гледаше, така сломена и тресяща се, у Кирил се надигна някаква позната злоба. Прииска му се да я унижи. Да й каже, че е тъпа крава, която не само не разбира детето си , не разбира него самият, не разбира живота, не разбира от секс, а бе не разбира нищо. Искаше му се да й кресне, че вместо да реве над контрацептивите на Марио, да вземе да научи къде и как се слагат, защото скоро и да иска, няма да има с кой да ги ползва.Искаше му се, но естествено замълча. Не се харесваше, когато такива мисли му минаваха през главата. Той не беше такъв. Не беше лошо момче, не беше лош мъж, не беше лош съпруг. Не беше... Сълзите се стичаха по изкривеното от мъка и разочарование лице на жена му, а той стоеше, гледаше я и си мислеше за пропиления си живот. Мислеше си, че трябваше да е като Марио – да награби съученичката си Милена, с която подготвяха заедно реферати по история и която изпълваше нощите му и слиповете му в гимназията. Трябваше да награби Ася, приятелката на сестра си, която по детски невинно му се умилкваше всеки път, когато оставаше да преспи у тях. Трябваше да награби Ивета, колежката, на която пишеше курсовите работи и която все го питаше с какво да му се отблагодари. Трябваше…а той все смънкваше –а, няма нищо! Трябваше!
- Трябва да говориш с него!Да му забраниш!Да му за-бра-ниш!Чу л -ли?!Чу ли?!Ки-ри-ле, ти слушаш ли ме изобщо? Става въпрос за ЖИВОТА на нашия син, Кириле, за бъдещето му!!!
О.к. си беше животът на техния син и бъдещето си му беше о.к.Какво става с моето минало обаче и с нашето бъдеще? – това беше въпросът, който в този момент назряваше у Кирил. Всъщност едва ли точно в този момент назряваше, по-скоро това беше моментът, в който гнилите му плодове капеха по пода на детската стая, маскирани в сълзите на жената , която….Която той сам си бе избрал.
- Ще поговоря се Марио, разбира се, успокой се, всичко ще е наред! – и я целуна ритуално по бузата, запътвайки се към кафето и Витоша.Кирил не обичаше конфликтите.Стъпваше внимателно, за да не размаже някой гнил плод на пода на детската. Презервативът, с дъх на ягоди, почиваше доволно в джоба му.Щеше да го употреби.Скоро.Някой ден.Може би. Дано. Непременно.