Приказка за съвременни Пепеляшки

Мъжът отсреща я фиксира.Чувства погледа му като лепкава слуз и леко потръпва. Ново, непознато усещане, странно. Усмихва се,след което отпива бавно от чашата и баавно облизва горната си устна. Подсъзнателно усеща как мъжът отсреща се напряга, дори вижда как една вена отляво на врата му започва да пулсира. Марта притваря очи и дълбоко вдишва цигарения дим. За миг да се закашля, но успява да сподави дращенето в гърлото. С лявата си ръка върти почти празната чаша. Стъклото вече се е затоплило от допира на пръстите й, затоплили са се и мислите й, доскоро безпомощно самотни.
- Смотанячка, я се виж на какво приличаш – съскаше Стоян два часа по-рано.Както обикновено беше закъснял и както обикновено Марта искаше обяснение
- Къде ходиш, кажи? Друга ли има?- гласът й звучеше безпомощно
- И да има какво?- не й остана длъжен този път Стоян
–какво като има?
- Как какво, ами аз…ами ние…какво се случи - Случи се това, че пи писна от теб! Разбираш ли - омръзна ми, безразлична си ми, никаква – гласът му беше ледено-равен и думите се забиваха като кинжали в душата на Марта -Ако обичаш махни ми се от главата и не ме занимавай, моля ти се
- Но..аз…какво направих, какво не направих? – Марта не проумяваше с какво е породила тази омраза
- Имаш огледало, хОди се виж – процеди Стоян, сядайки пред компютъра- хОди се виж – за нищо не ставаш вече.
- Ти ще кажеш – започна да възвръща самообладанието си Марта – знаеш ли колко мъже…
- Колко мъже какво? Изпотрябвала си им, айде пробвай се да те видим, смотла, сметка ще ми държи тя – и с категоричен жест сложи слушалките на ушите си.
Марта застана пред огромното огледало в антрето.Отсреща я гледаше жена с увяхнала коса небрежно хваната в конска опашка, невзрачен сив анцунг , очи плувнали в сълзи и рамене, приведени под тежестта на безразличието. Коя е тази, Дяволе!? Жената отсреща беше непозната и толкова безлична, че на Марта й се прищя да метне близкостоящата ваза по огледалото.

И ето я -сега седеше в приглушената тъмнина на някакъв бар , отпиваше от поредното питие и се опитваше да избяха от онази в огледалото. - Господинът черпи – барманът я извади от размислите й, сервирайки поредната чаша Джак. Марта вдигна поглед и видя, че мъжът отсреща беше станал и се приближаваше към стола й. Инстинктивно направи жест да подръпне роклята си, разкриваща почти изцяло стройните й бедра, но се овладя . След като се нарева, извади от гардероба една къса секси рокля, която беше купила уж за вечери на бурни страсти, но тъй като такива вечери отдавна нямаше, така и не я беше обличала.Напъга с в нея,разреса косата си и изхвръкна от къщи, кресвайки на мъжа си - ти ще видиш!Стоян така и не я чу, нали беше със слушалки на ушите.
- Здравей – гласът на непознатият беше леко дрезгав, а погледът му я опипваше откровено.Марта не отговори, само повдигна вежди.
- Една толкова красива жена не бива да пие сама– изобщо не си губеше времето в заобикалки
- И Защо? – Марта влезе в неговия тон
-Защото това би било проява на върховна несправедливост към мъжката половина от човечеството –сякаш правеше опит да се шегува мъжътМарта го огледа, без да прикрива погледа си. Беше средно висок, някъде към метър и седемдесет, косата му беше почнала да оредява на темето, явно поради това я носеше толкова късо постригана. Тялото му беше стегнато и трудно можеше да определи възрастта му. Някъде около четирдесет, плюс минус, каза си тя.Не че това имаше някакво значение.
- Може ли все пак да седна?-мъжът посочи празният стол до нея
- Барът не е мой, така че сядай където ти е удобно-беше чувала подобна фраза в някакъв филм,в който героинята удавяше в алкохол разочарованието си от поредната неудачна връзка
- Лош ден, а? – каза мъжът, сядайки на бар-столчето – позната история
- И защо така реши? – Марта не искаше да звучи грубо, но така й се получаваше
- Ами нямаш вид на жена, която ходи сама по барове. –констатира мъжът - А на каква имам вид? – Марта започна да съжалява,че се е впуснала в този разговор
- На жена, която е загубила себе си – простичко отговори непознатият, докато запалваше цигарата си
- Може ли една цигара, че моите свършиха?
Мъжът й подаде кутия с непозната марка:
- Заповядай, но не цигара ти е нужна, ти не пушиш…
- Ти какво, да не си някаква шибана мъжка врачка? – определено не можеше да владее думите си
Мъжът само се усмихна и не каза нищо.
- Какво, седна при мен,за да ми правиш психоанализа ли?Ако исках психоанализа нямаше да дойда тук, а щях да звънна на чичко Фройд. Айде сиктир от разбирачи!
- Не, не, ти не си такава …мъжът я гледаше право в очите. Погледът му беше ясносин, неестествено син дори, и странно контрастираше с цялостната му леко безлична визия.
- Добре де, каква съм? То се е видяло, че явно ме разбираш по-добре, отколкото аз самата се разбирам – иронията обаче не можа да заглуши треперенето на гласа й
- Искаш ли да ти покажа каква си? – гласът му звучеше сериозен
Някакво странно предчувствие премина през сетивата й и жената с трепереща ръка поднесе чашата с уиски към устните си, но не отпи,само докасна течността.
- Искаш ли да ти покажа каква си ?- повтори мъжът
- Искам - изплъзна се от устните й
-О ,да, искам.По дяволите, каква съм!???
- Добре, но трябва да те предупредя – след като се видиш, после никога няма да можеш да бъдеш друга, ще бъдеш такава,каквато се видиш и само такава.А ще се видиш такава, каквато си в действителност. Помисли добре дали искаш точно това! Марта усети как любопитството взима надмощие над тежкото предчувствие, което я беше обхванало.
В този момент мъжът стана и тръгна-без дума, без знак. Марта го последва.Мъжът мина покрай сепаретата към дъното на бара, там непосредствено зад купчина каси от безалкохолно странникът натисна стената и тя се отвори. Заизкачваха се по вити метални стълби и се озоваха на таванско помещение, прилично на хамбар.Нямаше прозорци.Подът беше постлан с нещо меко.Марта не виждаше какво,защото светлината беше толкова мъждива, че едва различаваше силуета пред себе си. Следваше го механично,сякаш някаква сила, независеща от нея, ръководеше действията й. В един момент пред нея се ширна поляна, пълна със слънчогледи.През слънчогледите тичаше босо момиченце, в ръката си държеше хвърчило - аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад – пееше момиченцето, а русата му коса се сливаше с цветовете на цветята.Изведнъж пред него се появи вълк
- Червена шапчице, къде отиваш?
Момичето се засмя звънко, откъсна един слънчоглед и погали с него козината на вълка. Едва докоснала го и вълкът се превърна в момче
- Ти ме спаси, бях пленник на приказка с лош край, как да ти се отблагодаря?
- Бъди себе си - му каза момичето, продължавайки да пее- аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад
В следващия миг гъста гора смени поляната със слънчогледи. Млада жена, с късо постригана руса коса, беше приседнала до дънера на огромен дъб и плачеше.Сълзите се търкаляха по бялата блуза и оставяха мокри петна.
- Защо плачеш? – гласът идваше отникъде.Младата жена стана и се огледа, да - определено идваше отникъде.
- Кой си ти - попита тя през сълзи, взирайки се в гората
- Аз съм твоят път - отговори й гласът отникъде - намери ме!Намери меее…Намери мее…Мее…Намерииии…Ти си вятър…
Младата жена последва гласа и след малко се озова пред две къщи. Едната беше огромна - същински замък. Висока стена я ограждаше.Стената беше инкрустирана с диаманти.От двете й страни се издигаха кули, които хвърляха златни отблясъци.Приличаше на недостъпна вълшебна крепост. Другата беше малка къщичка с дървена ограда, боядисана в различни цветове.Виждаше се дворът й - целият в цветя.Между цветята бълбукаха шадравани. А досами пътеката, в дясно, имаше езерце,пълно с разноцветни рибки.Две кучета се боричкаха радостно, размахвайки опашка , а едно петле-ветропоказател леко покимваше с перчем. На портата на замъка висеше табела:” Всякаква ценност тук е скрита и в загадъчност обвита.Щом прекрачиш тези двери златна клетка ще намериш”
Младата жена , водена от любопитство, понечи да отвори огромната врата на замъка, когато до нея достигна гласът на петлето :“ ку-ку-ри-гу, ку.кури-гу, ако искаш отвори го, но да знаеш- нашата къща всичко във любов превръща. Помисли , помисли, чак тогава отвори, кукуригу-ри-гу-рии”.
Картината се смени с картина на спалня. На огромно легло, покрито със завивка на розови цветя, лежеше прекрасна жена. Русата й коса се беше разпиляла по възглавницата, а слънчевите лъчи, промъкнали се зад фините пердета от розов тюл, се заплитаха в къдриците й. До леглото стоеше порасналото момче-вълк и пееше:- ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад...ти си вятър, ти си слънце, ти си моят ангел свят… На двора две кучета се боричкаха, размахвайки опашки доволно.
- Шшшш….тихо, принцесата спи - петлето нежно кимаше с перчем.

Марта се събуди .В стаята цареше мрак. Стоян беше приседнал на леглото й, играеше си с един рус кичур и припяваше – ти си вятър, ти си слънце….
- Къде…къде чу тази песен…?
- Днес, докато течеше заседанието, поредното досадно заседание, изведнъж сякаш въздуха се изпълни с тази музика и не знам защо, но ми се прииска да се прибера веднага, при теб.Сякаш пееха за теб , Марта – ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад, ти си моят ангел свят. Прииска ми се да дойда и да ти кажа колко си прекрасна и колко ми липсваш, напоследък работя прекалено много и почти не те виждам! – Стоян я гледаше така, както я беше гледал в дните на първите им срещи. Марта трескаво се огледа – беше у дома си, в своята стая, в своето легло. Нямаше помен нито от странния непознат, нито от бара с приглушена светлина, нито от чувството за безкрайна самотност. От огледалото отсреща се усмихваше една красива млада жена с блеснали очи, пълни с бъдеще..От вазата в антрето един слънчоглед огряваше ноща.

Срещата

Архитект Игнатов, имате ли нещо против да седнем навън? Днес денят е прекрасен! –възрастният мъж се усмихна въпросително.Усмивката му казваше - ще седнем навън, защото аз така искам. Макар тялото му да беше слабо и някак си съсухрено видът му и начинът ,по който говореше издаваха неоспорима властност.- Моля, наричайте ме Боби Борислав Игнатов ,35 годишен архитект, беше поканен на обяд от Валери Мандраджийски – небезисвестния млечен крал. Борислав беше привлекателен мъж, известен в средите си със своята акуратност и нестандартност.За съжаление тези две качества до момента не му бяха донесли кой знае какви позитиви.Обикновено изпълняваше вътрешнодизайнерски поръчки,които не му бяха по вкуса, но все пак това беше повече от нищо.Последната година беше доста неуспешно за него, както в професионален ,така и в личен план.Жена му, вечно неудовлетворена от икономическото им състояние един ден просто не се прибра. Борислав не се разстрои, дори се почувства леко облекчен.Прие случилото се за знак, че всички пречки са премахнати. За да работи той се нуждаеше от вдъхновение.За съжаление съпругата му така и не успя да бъде неговото вдъхновение.Архитект Ингнатов очакваше поканата на Мандраджийски от момента, в който с него се свърза приятелят му Ники Петров и му каза,че кралят на млякото иска да построи къща за новата си съпруга.Трябвало му нещо изключително, нещо което не е правено до сега.- Твой е, копеле, давай – приятелят му звучеше ентусиазиран и напълно уверен - .Проектирай къщата - мечта за новата кучка, а пък аз ще се погрижа старецът да те одобриСтарецът беше 75 годишен.Преди около година се беше отървал на косъм от смъртта, преживявайки тeжък инфаркт. Бяха го отписали, когато пресата гръмна с новината, че магнатът се е оженил за трети път. Ники работеше вече 7 години като личен асистент на Мандраджийски и се беше превърнал в нещо повече от дясната му ръка. Имаше статута на довереник, на член от семейството , на син. Някои стигаха до там в предположенията си,че да твърдят, че Петров всъщност движи компанията.Това, естествено съвсем не беше така.Докато Мандраджийски беше жив едва ли щеше да позволи някой друг да дирижира делата му.Стана точно така, както беше предвидил Ники Петров. Само седмица след като Игнатов беше предал проекта на къщата, му позвъни самият Мандраджийски:- Млади човече, очарован съм от това ,което видях.Най-важното - моята съпруга е очарована.. Всъщност очарована е слаба дума - Борислав се усмихна..беше отвикнал от тези, звучащи леко архаично любезности.Имаше стил старецът, безспорно, а явно имаше и вкус.Борислав се почувства поласкан-Бих искал да ви поканя…-заключи МандраджийскиИ ето сега седяха на една маса и предстоеше един от най-важните обеди в живота на Борислав.Вземеше ли тази поръчка вече за него нямаше да има затворена врата. Предчувстваше го и това предчувствие го изпълваше с увереност.Сервитьорът застана чинно до масата в очакване на поръчкатаМандраджийски му направи жест с ръка,че все още не са готови и се обърна, поясняващо, към Борислав- Нали не възразявата да изчакаме съпругата ми?Тя ще дойде всеки момент. Ако тя реши Вие да построите нейната къща, а аз съм почти убеден,че ще реши - тук възрастният човек кимна сякаш да потвърди посоката на мислите си - то това означава,че Вие аргитект...Боби, ще работите само и единствено с нея .Убеден съм, че ще се харесате.Имам усет за тези неща…Тя е забележителна жена…А…ето я и нея.Мандаджийски изрече тези думи, изправяйки се и Борислав с изненада установи как мъжът пред него се промени.Раменете му се стегнаха, гърбът се изправи и цялата му фигура се изпълни с живост.Сякаш пред него стоеше не 75 годишен мъж, а младо момче.Борислав го последва и впери поглед в пътеката между розовите храсти, които отделяха масите.Беше му интересно да види жената, способна да направи това само с появата си.Беше висока и стройна.Тъмно- кестенявата й коса се спускаше на едри вълни до под раменете.Уж непретециозната й свободност издаваше внимателни грижи.. Слънцето падаше леко косо и Борислав дори отдалеч успя да види черните точици, които играеха в пъстро-зелените й очи.Сърцето му подскочи и след това замря. Почувства се на 15.Ето я, идва срещу него, раницата й е метната небрежно на рамото, а дългата й коса немирно подскача в такт с енергичните й стъпки...Слънчевите лъчи флиртуват с нея и я правят да изглежда ту немирно червена, ту гарваново черна Не е сама.Бърбори с приятелките си и Очите й - пъстро-зелени с малки черни точици в тях – се смеят .Минават покрай група големи.Някой от големите подхвърля:- Да ти имам краката, малката- И какво ще ги правиш ако ги имаш!? –отвръща предизвикателно тя и приятелките й прихват в одобрителен смях.Ревност свива стомаха му.Иска му се да отиде и да фрасне един на отворкото. Да му изкрещи –не я гледай, тя е моя! Да рита тъпата му ухилена, разкривена от похот физиономия, докато не проумее, че никой няма право да закача неговото момиче. Яростно забива нокти в дланите, защото знае,че ако нарита оня тя ще му се разсърди. Тя не харесва хулигани.Неее…Не е такава.Тя си пада по добри момчета, като него. Тя е всичко, което момчешкото му сърце някога е пожелавало.Един ден ще й построи къща, най-красивата къща на земята. Сигурен е в това.Оправя пуловера си, защото тя наближава.Смехът я предшества, както кокичето предшества пролетта. Тя самата е свежа като пролет. Очите им се срещат, тя се усмихва, затичва се….. Той затваря очи и разтваря ръцете си…- О, Боби, регулировчик ли го играеш? – смехът й го докосва и отминава,оставяйки след себе си ухание на пролет и копнеж- Хайде, Нора, тичай, ще изпуснем рейса… - привикват я приятелките й –остави го този смешко!Беше си същата, каквато я помнеше –ефектна , грациозна и далечна. Бледа руменина тръгна по страните му и той с усилие отклони погледа си от идващата насреща им жена.- Архитект Игнатов, да Ви представя съпругата си…Усети аромата на пролет.Беше забравил какво е да мирише на копнеж, на надежда, на бъдеще- Нора – изплъзна се от устата на Борислав..като стон, като въздишка, като спомен- Познавате ли се?- извърна се Мандраджийски към съпругата си, повдигайки вежди по-скоро изненадано, отколкото въпросително.- Не мисля …- Младата жена в се взираше в елегантният мъж през себе си.Очите й го изучаваха секунди, спряха се на неговите..сякаш нещо се промъкна в спомените й, но не…по-скоро някакво усещане беше.- Познавам ли Ви? –погледът й срещна този на Борислав и разби спомените му на дребни ледени кристалчета, които топлото пролетно слънце разтопи на мига. Тя го гледаше право в очите и очакваше от него обяснение Той се окопити и леко небрежно отвърна:- О не, просто много съм слушал за Вас... от съпруга Ви.- Надявам се само хубави неща- смехът й прозвуча някак тъжно и ситни бръчици, почти невидими, обримчиха очите й . Мандраджийски повдигна отново вежди, местейки поглед от жена си на младия архитект ,а Борислав, правейки отново опити да изглежда напълно делово, си помисли – Боже, колко е красива…- Значи така, Вие ще построите къщата на мечтите ми... – ентусиазирано поде Нора - О, да ще Ви построя къщата на живота- отговори архитект Борислав Игнатов и направи знак на келнера, който стоеше в очакване на метър от масата.Вече бяха готови да поръчат.

Делници,
които си приличат
по различните мечти
Дни,
които се стичат
по живота ни - реки.
Мигове,
доизживявани после дълги часове.
Спомени,
съпреживявани
сякаш в други светове.
Дон Кихотовци
без Санчовци
и дори без Росинант.
Има избор?
Взимам "танците",
вместо "размисли по Кант".

Кукла в кутия

- Взимай си багажа и да те няма. ВЕДНАГА!
- Чуваш ли ме!??? Айде…започвай да събираш партакеши
Марина сънуваше как някакъв великан я преследва, докато небето се раздира от гръмотевици.. Хукна да бяга, но краката й бяха заковани и не можеше да помръдне. От ляво и от дясно падаха светкавици, а великанът я разтърсваше така, че зъбите й тракаха до счупване. Земята пред нея се разцепи и двата й крака останаха от двете страни на отворилата се бездна. Прииска й се да скочи в нея, за да се спаси, но нали краката й бяха заковани, не можеше. Някъде в далечината се виждаха покриви на къщи, огряни от ярко измамно слънце. Марина разтърси глава в опит да отлепи краката си от земята и се събуди.
Седна в леглото и разтърка очи. Стаята беше непоносимо светла.
- Ще ми спи тя…- някой я дръпна и тя от леглото се озова на пода. С разсънени вече очи видя надвесилия се над нея Петър. Лицето му беше сгърчено и пурпурно червено – същинска маска на гнева. Вратата на гардероба зееше отворена, а по целия под бяха разхвърляни дрехите й.
- Ставай, мръснице, събирай си партакешите мизерни и да те няма.Аз парцали в къщата си няма да държа. Марина видя ножицата, проблясваща в ръцете на мъжа й, и уплашено скри главата си в колене , обгръщайки ги здраво с ръце. Цялото й тяло трепереше.
- Полудял е, ще ме убие – мина светкавично през мислите й. Не разбираше какво става. Надяваше се,че все още спи и това е продължение на кошмара. Ще се събуди, трябва да се събуди!
- Парцали, парцали в моя дом, в моето легло…не искам – младата жена чуваше как ножицата щрака. Плахо погледна през пролуката, образувала се между сгънатия й лакет и коляното. Видя как Петър нарязва бледорозовия корсет с черните сатенени връзки. Беше й го подарил за миналия Свети Валентин.
- Създаден е специално за теб – й каза тогава, не можейки да се насити на тялото й
Сега спомените от общата им страст падаха на пода, накълцани.
- Размърдай се, не ме гледай като неебана, щото и двамата знаем, че си направо пре-ебана.
Смехът му прозвуча неестествено зловещ и насити въздуха на спалнята с тягостно предчувствие, докато ръцете му машинално и озлбено кълцаха нежната материя.
Марина се беше парализира от страх. Неистов ужас,породен от абсолютното неразбиране на случващото се, беше сменил сънливостта. Не смееше и да попита – какво, защо? Просто й се искаше да изчезне, на мига. Ако е възможно да се изпари. Но, уви, не беше възможно. Оставаше й да се надява гневът на Петър да премине. Беше го виждала ядосан и друг път. По принцип, мъжът й беше леко сприхав, импулсивен и лесно се палеше, но също така лесно и бързо му минаваше . Този Петър, който в момента вилнееше пред нея беше някакъв непознат, от когото Марина се страхуваше. Интуитивно разбираше, че този гняв не е мимолетен и едва ли така бързо ще отшуми. И причината бе тя. Само не разбираше защо.
- Ти още ли си тука, ма???Мърсиш ми пода. - Отново се пресегна и я сграбчи за рамото. Пръстите му безмилостно се впиха в плътта й и Марина тихо изохка.
- Охкаш, а? Какво, гот ли ти е? – и я стисна още по-силно
- Така ли охкаше като те оправяше оня , как му беше името???Или другия, или може би сте си правили тройка, а пачавро???Така ли охкаше? Я пак, да те чуя – имаше чувството, че ръката й се отделя от раменната става
Марина изпищя.
- Моля ти се, Пепи, моля ти се!Спри, моля ти се, спри! Нищо не съм направила, нищо! Някой те е излъгал.
- Никакъв Пепи, не съм ти, боклук. И не ми се обяснявай, че те убих. Лъжкиня мръсна. Някой ме бил лъгал!!!А ма, боклук, много си тъпа, ма – ти сама ми показа всичко, сама. Смотана пачавра и да кръшка, като хората, не може.
Младото момиче не разбираше нищо, абсолютно нищо.Единственото, което осъзнаваше, че е станала някаква ужасна грешка и трябва да намери начин да обясни на съпруга си, че това, което си е въобразил не се е случвало. Никога. Та тя не беше поглеждала друг мъж от години. Бяха заедно вече 6-та година. От 3 бяха семейство.
Петър предпочиташе Марина да не работи и да се грижи за домакинството. Деца все още нямаха
- Няма защо да бързаме, има време – казваше Петър, когато Марина плахо отваряше въпроса за децата
- Аз не съм ли ти достатъчен?
Обичаше го, дори много го обичаше, но имаше някаква празнина в изпълненото й с рутинни домакински задължения ежедневие. Така се беше автоматизирала, че до обяд вече беше изчистила, сготвила, подредила . Не излизаше много често, защото Петър не харесваше приятелките й
- Празноглави парцалани. Само ти пълнят главата с щуротии, кво има да се гледате? Станали на по двайсе и, още малко ше чукнат трийсетака, а едно семейство не могат да завъртят, по цял ден си разнасят гъзовете насам и натам.Ти, семейната, каква работа имаш с тях?
Явно нямаше, затова делеше деня си между телевизора и компютъра. Добре,че имаше компютъра.
Сваляше си филми, музика, ровеше се из интернет. Установи, че за да водиш интересен живот не е задължително на всяка цена да излизаш. Това откритие внесе освежаващо разнообразие в живота й.
Започна да посещава един форум.Попадна случайно ровейки се.В началото само четеше.Беше й интересно. После се осмели и се включи в дискусиите. Стана й приятно, когато видя, че е приета. Започна да се отпуска, да разговаря на различни теми. Беше почти като да излезеш на кафе с приятелки, дори още по-. Защото в интернет всякакви условности падаха и Марина усещаше как многото предразсъдъци, с които се беше обградила изчезват щом затрака по клавиатурата. Освобождаваща възможност не просто да бъдеш себе си, а да провериш каква си и до къде можеш да стигнеш.Да бъдеш всякаква, да експериментираш. Да се превъплащаваш, да откровеничиш, без да те интересува дали и как ще бъдеш разбрана- Прозрението, че виртуалното й аз е магнетично привлекателно, в началото я изненада. Никога не е била от онези ,нахаканите, самоуверените момичета. По-скоро –сдържана, леко резервирана и дистанцираща. Мъжете обикновено сякаш се плашеха от сериозния й вид и вглъбения й поглед върху живота.
Виртуалната Марина беше различна.Жизнена, общителна, витална, кокетна.Дори руса. Скоро стана обект на подчертано внимание.Особено от мъжете във форума Започна да получава лични съобщения.Искаха снимката й. Не я изпрати, не за друго, нямаше качени свои снимки на компютъра.Малкото, които имаше, бяха на двама им с Петър.Пък и защо му е на някого снимката й, тя не си търсеше гадже, беше сериозна обвързана, семейна жена – самоубеждаваше се Марина. Просто се забавляваше.
Нямаше нищо лошо в един невинен флирт. Напротив.
Когато Петър се прибираше от работа, тя го посрещаше в приповдигнато настроение и той беше доволен.
- Виждам, излязла си от мрачния си период, не си мрънкаща досада.- зад шеговитите му думи обаче прозираше лек упрек за моментите, в които тя, скучала цял ден очакваше неговото прибиране да внесе някаква динамика и интересност.
Сега вече Определно беше излязла от този период на скука. Интернет беше навлязъл в живота й и правеше от стоквадратния апартамент една просторна вселена от емоции. Дори не забелязваше ,когато Петър закъсняваше след работа.Преди един час закъснение се равняваше на един час душевни терзания и още един час семейни спорове.
Естествено не сподели с Петър за новия си начин за запълване на свободното време.Не че беше някаква тайна, но…предпочете да остави това изцяло в малкото лично пространство, с което разполагаше.
Интернет!!!Компютъра!!!Форума!!!Личните!!!
Марина изведнъж прозря и по тялото й полазиха ледени тръпки.
Петър сякаш улови мислите й
- Нали, нали!Сети се, нали! Парцалке!
Как те наричаше оня
- слънчице, красавице, принцесо????Сънуваше …как беше…съвършеността ти, обгърната от лъчите на изгряващото слънце???
Ай върви при него той да ти плаща живота, неблагодарнице. Пребивам се от работа, блъскам като вол. За какво?За какво? Да си развяваш задника в разнимити форуми и да си уреждаш срещи с разнимити нещастници. Поезия ще й пишат. Бегай при поета, айде марш!!!Да се храните с рими…Да видим как ще ти плаща глезотиите с рими. Сетих се - може да си направите форумна къща и да си живеете в нея. Хахахахахахахахаха
Слънчице…Принцесо…
Гласът му беше груб и зловещ. Позата му излъчваше заплаха и на Марина й беше ясно, че каквото и да каже в този момент, то няма да бъде нито чуто, нито разбрано.
Стана бавно, подръпвайки набралата се нощница. Изпита неясно неудобство от голотата си.
Чувстваше се срамно разголена и нечиста.
Омразата, с която Петър я гледаше беше по- болезнена от пръстите му, впити в ръката й.
Всяка изречена дума я срязваше като нож, но не намираше думите, с които да му обясни невинността на случилото се. Че няма нищо, няма други мъже.Само думи, само невинно измъкване от рутината, от еднообразието.
Как да му каже, че се е чувствала сама, че е имало празнина, която е трябвало да запълни, че по този начин се е почувствала силна и пълноценна, някоя, истинска, жена. ЧЕ дори , общувайки с други, е открила че наистина е само негова. Че го обича.Че….имаше много неща, които можеше да му каже, да му обясни.Нямаше смисъл. Той беше чел и беше изтълкувал всичко посвоему. Подсъзнателно Марина ясно осъзнаваше, че нямаше и как да го изтълкува другояче. Вероятно и тя не би повярвала в безобидността на случилото се, ако попадне на подобни разговори.
Започна да събира дрехите, набутвайки ги в един малък сак, който Петър хвърли в краката й.
- Айде и по-живо, че не мога да те гледам.
Невинна, Невинна, НЕвинна- се блъскаже в главата й. Искаше да го изкрещи. Вместо това нахлузи дънките си и за последно погледна мъжа на живота си.
Той стоеше – озверяло животно, на което са отнели плячката. Такъв й се видя – зъл и самотен
- Грешиш, много грешиш…аз те обичам, но не мога да живея в кутия – прошепна Марина, преди вратата да се затръшне зад гърба й.
Завинаги –каза си тя -завинаги….

Вопъл от миналото

Виолета Ангелова се суетеше в малката си кухня, в малката си къща, в малкия си град.Навън времето беше подтискащо.Уж средата на май, а все още не можеше да почувства топлото. Дъждове, дъждове.Валеше от началото на месеца почти непрестанно. Погледна под прозореца как се стичаха едрите капки по листата на старата череша и си помисли, че като дете се е катерила по нея. Значи черешата беше над 60 годишна. И не й личеше, хич. Виолета въздъхна. Откъде тръгна, къде е сега – отново под черешата, а някога беше на върха й. Точно преди да въздъхне за пореден път в отговор на вечно мрачните си мисли, които непрекъснато правеха равносметка на неравния и нерадостен път на живота й, на малката врата на малката къща се почука- Кой ли е? – почуди се Виолета, остави чинията ,която се готвеше да прибере в олющения кухненски шкаф и машинално приглади полата си. Обикновено никой не я търсеше, гости не й идваха, съседите страняха от нея, отблъснати от високомерното й държане.Наричаха я ехидно - оная важната, софиянката- и си шушукаха зад гърба й.Вили го знаеше, беше ги чувала дори, та те не се стараеха да бъдат дискретни, но й беше все тая. Какво я интересуваха някакви си селяни.– Сигурно някой досадник – помисли си тя леко раздразнено, срещите с хора не й бяха особено приятни. Предпочиташе да е насаме със себе си, да прелиства книгата на живота си и да търси виновниците за фаталните обрати. И да се самосъжалява.Най-лесно беше да се самосъжалява, когато е сама. Почукването се повтори, този път по-настойчиво.Виолета отвори вратата и точно се канеше да я захлопне моментално под носа на опърпаното същество, стоящо на прага, когато гласът, който излезе от устата му я вцепени:- Здравей, Нуша!Единственият човек, който я наричаше Нуша беше Анастасия, дългогодишна нейна приятелка от онези години. - Каква Виолета си ти, същинска теменужка си, като онези на балкона ти – й казваше Стаси някога, с плътния си леко дрезгав глас и двете се заливаха от смях. Стаси беше 6 години по-възрастна, но си пасваха идеално. Самоуверени, преуспяващи, рано останали без мъже. Стаси беше разведена. Успешно разведена – така представяше семейното си положение. Виолета, по трагично стечение на обстоятелствата, беше останала вдовица преди да навърши 30. Двете се запознаха покрай работата. Подготвяха приеми, развеждаха делегации, покоряваха нощните заведения. После Стаси се премести, стана завеждащ Протокола на Министерски съвет, но въпреки, че вече не работеха заедно, професионалните им пътища се преплитаха.Освен това всяко свободно време прекарваха заедно. Стаси беше висока, по-скоро пищна жена, и излъчваща един неустоим сексапил. Носеше косата си, събрана в сложен голям кок, чиято мода беше останала някъде в шейсетте, но въпреки това идеално допълваше визията й. Правеше я да изглежда различна, достолепна и много, много привлекателна. Беше от този тип жени, на които всяко нещо стоеше стилно и актуално.Никой никога не я беше виждал без прическа и без грим. Дори Нуша. Когато пътуваха заедно, Стаси държеше да е в отделна стая, имаше си свои ритули, които, както казваше тя изискваха абсолютно усамотение. Анастасия беше жена, която омагьосваше и мъжете, и жените.И се държеше като такава.Виолета не просто й се възхищаваше, по-възрастната й приятелка беше нейният модел за поведение. Дори понякога се улавяше, че я копира. Поне доколкото може. Самата Нуша физически беше пълната противоположност на Анастасия – дребна, фина, с деликатни черти, млечно бяла кожа и буйна гарвановочерна коса, която се спускаше на плътни естествени къдрици по раменете й. Сравняваха я с Елизабет Тейлър и наистина приликата беше поразителна. Въпреки това, Виолета не искаше да прилича на Елизабет Тейлър, а на приятелката си – Анастасия Василева. Дори накара веднъж фризьорката да събере гъстата й, немирна коса в кок, но резултатът беше комичен.Анастасия от своя страна, се ласкаеше, че някой се прекланя пред личността й, егото й биваше погъделичкано и с удоволствие издаваше някои малки "тайни" на по-младата си приятелка:- Мъжете трябва да бъдат държани на дистанция. Но не съвсем. Допускаш ги малко, след което се дръпваш.Не трябва да те смятат нито за лесно достъпна, нито за недостъпна.Целта ти е да покоряваш, да ти лазят в краката и да те сънуват. Усети какъв тип жени харесват и бъди такава-нежна, груба, цинична, интелектуалка, сантиментална, артистична…. И никога не говори за детето си пред тях. Никой не обича майки-ревли. Ти си жена преди всичко, майка си у вас си. Няма нужда да разказваш на всички колко прелестна е дъщеря ти.Децата са пречка.Ако имаше нещо, което Виолета да не харесваше у Анастасия, то бе именно начина, по който отглеждаше сина си. Момчето, вече в пубертета, растеше неконтролируемо, презадоволено и според Вили се оформяше като един мухльо-безделник. Анастасия смяташе, че майчинските й задължения се изчерпват с щедрите финансови суми,които му предоставяше .Всъщност при нея всичко се случваше с щедри финансови похвати. За да не се мотае в краката й го изпрати в Пазарджик, в милиционерското училище. На три пъти Марио, синът, беше на ръба на изгонването , на три пъти Анастасия решаваше проблема с дисциплината му с щедра ръка.- Момчета, какво да ги правиш, всички са диването- заявяваше тя, едва ли не с гордост.- Нали затова съм им го пратила, за да го направят човек, какво ме занимават? Беше напълно убедена, че я занимават само и единствено поради очакваната проява на щедрост.Вили не одобряваше всичко това. Тя беше друга с дъщеря си - разговаряше с нея, интересуваше се как е минал денят й, какво я вълнува, какво я натъжава. Обожаваше да гали малката дългокоса главица и да усеща топлината и доверието, с които момиченцето се гушва в нея. - Прекалено много се занимаваш с малката – сряза я веднъж Анастасия- тя ти краде от личното време, давай го по-така, не забравяй - преди всичко си жена! Как искаш да остарееш???Като една обикновена майка???Когато дъщеря ти порасне и си вземе парцалите ще си сама, като кукувица, и ще си пропуснала най-хубавите години за живеене - Вили долови в гласа й презрение. Това едновременно я жегна и я накара да се чувства слаба и глупава. Вероятно приятелката й беше права. После кръговратът на промените увлече и тях. Кариерата на Виолета Ангелова главоломно се срина, когато прохождащото демократично общество заклейми сътрудниците на ДС. Виолета беше такава, работата й го изискваше.От уважаваната и обожавана другарка Ангелова се превърна в собственичка на частно магазинче във входа на блока. Продаваше разни джунджурии, колкото да не е без хич и бира на кварталните пияндурници. Анастасия , за разлика от нея, се закрепи. Бързо, както тя си можеше смени дрехата, смени приятелите, смени обожателите, смени Нуша.Само кокът си остана същия, и величествената осанка.Виолета Ангелова не беше удачна дружка вече. Не й отиваше.- Нуша, това съм аз! – безполовото същество на прага, с избеляли мръсни и увиснали дънки, върху които беше навлечена нещо като престилка я изкара от унеса. Погледът му я пронизваше питащо из под сплъстени кичури провиснали над сивкаво сбръчкано, съсухрено лице. На пръв поглед изглеждаше толкова старо,че човек се чудеше каква сила все още го държи в обятията на живота.Виолета безмълвно отвори вратата и отстъпи назад. Старата й приятелка, леко влачейки десния си крак, пристъпи в тясната малка стая, любопитно и някак си плахо, оглеждайки обстановката.- Сядай! - Вили й посочи единствения стол, сложен точно до желязното легло, покрито със стара, но чиста кувертюра.- Значи така…Върна се тук… – колебливо започна разговор Анастасия- Не се върнах.Стигнах до тук! – лаконично и леко грубо отсече Вили. Спомни си как звънеше от уличния телефон на Стаси, плачейки. Искаше да й каже,че е на улицата, че са я измамили, че е без жилише,че тя и детето й са безпризорни. Че едни яки момчета изхвърлят вещите й през балкона на апартамента, който покойният й съпруг беше купил с толкова труд и усилия. Стаси не я изслуша дори- Каквото си си надробила, това ще сърбаш, винаги съм ти казвала,че не те бива в мисленето, Нуша – и затвориВили се сви в телефонната кабина и имаше чувството, че животът тотално я отритва. По-сама не се беше чувствала нико
Сега, близо десет години по-късно от онзи почти несъстоял се телефонен разговор, миналото седеше, от плът и кръв, в тясната кухня на Виолета.Десет години борба за оцеляване, за съхраняване на остатъците от себе си, десет години, в които видя, че от така наречените приятели остават само спомени. Тази нещастна жена, тази мръсна бездомница, която седеше на ръба на стария стол й беше безразлична - изненадана сама за себе си установи Вили. Не изпитваше съчувствие към съдбовния крах, който беше преживяла . Всъщност не я и интересуваше житейската й трагедия. Повече от видимо беше, че каквото и да й се е случило, то е изтрило завинаги онази-величествената, красива и енергична Анастасия.На улицата е – заключи някак си статистически Вили.- На улицата съм – сякаш прочете мислите й Анастасия, размърдвайки се на неудобния стол- Когато вали, като сега, спя по входовете, по дворовете, където намеря…на кашони. Ето това ми е цялото имане – засмивайки се нервно вдигна прокъсана платнена торба с неизвестен цвят. Къде бяхме, къде стигнахме, Нуша…къде…Това е мисълта, с която замръквам и осъмвам. Виж ме – чучело, грозно ,старо и парцаливо.Ти поне имаш покрив над главата си и…добре изглеждаш.Малко си заслабнала, ама иначе си си добре.Виолета мълчеше, подтискайки емоциите, които я връхлитаха.- Сърдиш ми се? Още ли ми се сърдиш? Аз не знаех…чак после разбрах, че са ти взели апартамента, че са те изхвърлили. Михайлов ми каза. Знаеш, такива времена бяха, нямаше какво да направя и аз трябваше да оцелявам…знаеш, разбираш. Не беше лесно.Виолета знаеше и най-вече помнеше, душата й помнеше.- Виж ме сега! – Анастасия повиши глас – виж меее!!!- подръпна два кичура сплъстена коса и Виолета отбеляза наум- ноктите са й като на граблива птица. - Доволна ли си да ме видиш в калта???Да ме видиш срината.Мен, тази, която обожаваше.Чувстваш ли се отмъстена, реабилитирана ? – продължаваше да нарежда жената и в гласа й се промъкна някаква едва скривана нотка на омраза.- Какво мълчиш?Кажи нещо!Че ме мразиш, че съм постъпила като кучка, че съм те предала.Говори!Вили въздъхна уморено:- Всичко беше много отдавна, в някакъв друг живот, Анастасия.Няма смисъл да се връщаме там и да човъркаме. Няма смисъл и не желая. Просто няма за какво да говорим. Това, което не е казано явно е нямало нужда да бъде казвано.- Нуша, Нуша, моя Нуша ти си ми единствената приятелка, винаги си била единствената ми приятелка.А аз, аз ,аз….- гласът на скитницата заглъхна и тя впери очи в пода, като че ли търсеше точното определение на онази Анастасия, която бе обърнала гръб на приятелката си в най-критичния за нея момент.- Така си го почуствала, така си постъпила – Виолета говореше бавно, но от думите й лъхаше студенина- Ако знаеш колко съжалявах…Търсих те дори, но ти сякаш бе потънала вдън земята.- Да, точно там бях-на дъното на земята – прошепна Виолета, но Анастасия не я чу, увлечена от собствените си мисли- Шибан живот. Дали някой можеше да предположи това,което сме сега? Мен Марио…Той ме докара до тук – Анастасия вдигна поглед и потърси очите на приятелката си.- Само пари, пари, пари….не му стигаха. Започна с наркотиците, крадеше, продаваше, изпратих го в Испания.Дете ми е,знаеш, цял живот съм му треперила.Ама семка -на баща си се е метнал-хаймана, отрепка, неблагодарник. Върна се от Испания, уж излекуван. Бизнес започна да прави.Нещо внасяше, друго изнасяше.Използвах познатите си,контактите си, репутацията си, помогнах му.Свързах го с Денисченко, помниш го нали, от посолството? С него по онова време бяхме…много близки – Анастасия се опита да се засмее, но от гърдите й изригнаха хрипове, които преминаха в тежка кашлица- От цигарите…Вече не пуша, ама кел файда. Ти…пушиш ли още? А, пушиш – мерна кутията бял Средец, оставена на малката маса. – Съсипва ни пушенето, Нуша, ама само то да беше.- И почна бизнес да върти.Марио. Все някакви сделки правеше, все повече и повече пари му трябваха…за инвестиции. Помниш ли апартамента на петте кюшета, от баща ми –принуди ме да му го припиша и веднага го продаде. За голяма инвестиция. После продаде и другия-на Стамболийски. Един ден на вратата ми се звъни, отварям-някакъв арабин-мръсен,смръдлив.Като мен сега почти. Вика ми: - ас тук квартира идва- Каква квартира беее???Къв си ти бе, маймуно???? Тряснах му вратата.Оказа се,че моя хубостник дал едната стая под наем, без да ме пита….Нанесе се тарамбуката и стана хан-влизаха, излизаха. Направиха ми на нищо хубавата къща – Анастасия извади мърлява носна кърпа от джоба и изсекна носа си. Виолета видя, че сълзите оставят пътечки по съсухрените бузи на приятелката й..- Денисчеко ме заряза- продължи разказа си Анастасия- Марио го завлякъл с 50 000.Ама оня луд ли е да му даде 50 000? Кажи ми. Да не му е давал.Не съм го молила. И той мръсник излезе. Бавно и полека загубих всичките си познати. Отдръпнаха се от мен така,както плъховете напускат потъващия кораб.А..забравих да ти кажа, напуснах протокола, притискаха ме.Изкараха ме доносничка, че съм писала за тоя и за оня.Лъжци!Убийци, убиха духа ми, съсипаха ме. От завист го направиха, знаеш,завиждаха ми ,не можеха да ме понасят…Плъхове!- Беше писала. Четох, и мен добре беше изтипосала – Вили не упрекваше, само съобщаваше.- Нуша!Нуша! Те ме накараха, трябваше!Това беше начинът, а и всички знаеха ,че си сътрудник, така де, не беше тайна.- Нямаше как да не съм, нали?Работех с чужденци…А и ти, междувпрочем.Както и да е ,само исках да изясним, че знам…-вяло уточни Вили- Всичко се обърка, Нуша.Напуснах и после - всички врати затворени.Все едно никога не съм била.Ти знаеш ли какво е това, имаш ли си на идея въобще?Дали си имаше идея?Виолета се усмихна саркастично:- Представа си нямам…- Опитах тук там, нищо.Марио само пари искаше.Вече нямах.Очаквах поне той да ми помогне.Майка съм, дете ми е.Живота си дадох за него, младостта си попилях от грижи по него. А той-само дай, та дай, та дай.Децата се неблагодарно нещо.Един ден се прибирам от вестниците.Хванах се да продавам вестници, временно…Прибирам се, тръгвам да отключвам.Ключа не влиза. Бутам, бутам - не става.Маминият непрокопсаник сменил бравата. А той живее с гаджето, някаква парцалеса, в Младост шейсет и четири.Отидох до Младост, чаках ги пред вратата до 12,да се приберат.Продал го!Разбираш ли - дома ми продал, моят дом, заедно с мебелите, всичкооо. Дългове имал, майка съм, шяла съм да го разбера, да му помогна, за последен път. Само да съм подпишела, иначе мъртъв бил.Плака,заплашва, обещава,моли се, подписах.Уж временно-при тях, уж големи сделки, уж къща ще ми купи после.Ей ме на-с къщата и с всичко.По входове и дворове се свирам като куче.Ти поне сама го загуби твоя апартамент, от глупост.Дето се вика –сама си си виновна, така де, нали не се сърдишВиолета усети как кръвта нахлува в главата й.- Не е като да те изхвърлят като мръсно коте – продължаваше тирадата си Анастасия – Колко заем беше взела 2-3-5 000?- 300 долара – връщането към този момент от живота беше мъчително за Виолета,макар да се случваше ежедневно. Превърташе лентата назад и разиграваше различни сюжети.Ако..Ако…Анастасия започна да се смее хрипкаво- Ти верно си голяма глупачка!!!Триста долара, триста, тристаааааааааааа ….ха ха ха ха- ВЪН! – думите почти неволево изскачиха от устата на Домакинята- Мило момиче, наистина си …- ВЪН! – повтори жената, придружавайки думите си с красноречив жест- Нуша, не се нервирай. Ето ме, с теб съм вече.Ще сме си двечките-еднакви съдби, еднакви проблеми.Така се радвам,че те намерих.Вече ще се подкрепяме взаемно – Анастасия, разбрала че някогашната й приятелка не се шегува съвсем смекчи тона си.- Нямам нужда от подкрепа.Не и от твоята, не и сега , върви си, моля те !- Ама аз..толкова те търсих.С товарен влак дойдох до тука,във вагона с дървата, за малко не ме наръфаха едни кучета на някаква гара..Къде да отида сега???Казах ти - на улицата съм.Вали. В името на добрите стари времена… Недей и ти, недей, Нуша, ти не си такава…- Вече съм.Научих се – произнесе твърдо Виолета, едва сдържайки сълзите , които напираха. – И не ме наричай Нуша, казвам се Виолета.- ръката й все още сочеше отворената вратаАнастасия си изправи , държейки в ръка прокъсаната си чанта - Това ще ти тежи до края на живота – промълви на прага – Проклета да си!- Отдавна съм проклета – каза жената, затваряйки вратата зад гърба й.На пода, до стола , на който до преди малко седеше Анастасия, се беше образувала кална локвичка.Виолета взе едни парцал, коленичи и започна да търка.Търкаше ожесточено, а сълзите падаха върху калта и преди да се смесят с нея се задържаха на повърхността като малки балончета.Балончета пълни със спомени, болка, разочарование, надежди.- Кал, мръсотия, живот – мамка му и живот ! – Раждаме се сами и сами си отиваме, това е, какво си мислеше тая , какво, а ?!какво… – хълцайки нареждаше Виолета сама на себе сиИзведнъж захвърли парцала и хукна навънМалката уличка беше празна. Нямаше коли, нямаше хора, нямаше я Стаси. Беше се върнала там, откъдето дойде - в миналото. А дъждът се усилваше.

Нещо, което...: Гнилите плодове на апатията

Нещо, което...: Гнилите плодове на апатията