МЪжете си падат по кучки

Мъжете харесват кучки.Той ми е приятел, откакто се помня. За да съм по-точна - от втори клас. Израснахме заедно, съвсем заедно. Майка ми му беше като майката, която загуби твърде рано и у дома се чувстваше у дома си. Приятелките ми го намираха за мноого готин, аз - за братче и то в моментите, в които не го смятах за смотаняк. Синеок чаровен смотаняк, брат ми. Вечно се влюбваше.Някак си не можеше без да е влюбен. Влюбваше се силно, драматично и обречено. Тя все беше идеалната - красива, умна и неизменно много добра. Добротата беше задължително условие за влюбване. Влюби се във всичките ми приятелки, несподелено. Също така несподелено се влюби и в момичето, което всеки ден се качваше на неговия автобус с цигулка в ръка. Всяко влюбване го зареждаше сякаш с нова енергия за любов. Обаче след като окончателно ЕДИНСТВЕНАТА му разби сърцето, той откри Бог и нея. Тя беше момичето, което не караше сините му очи да греят, тя го оставяше да се наспи, тя не го правеше по-висок и по-възвишен не ставаше край нея, след години разбрах, че дори не й е разкрил и изумителните си сладкарски умения.А той, повярвайте ми, обожаваше да прави разни торти, да експериментира, доставяше му истинска наслада. Дори понякога ме вбесяваше с умението си да нацапа всички възможни налични съдове, след което да ми заяви пред препълнената мивка - аз направих тортата, ти ще миеш! Егати, та аз не обичам сладко.Както и да е...момичето, което не караше сините му очи да греят стана негова съпруга. На сватбата му плаках, плака и той...Не знам дали плачехме за едно и също нещо, вероятно никога няма да разбера. Полският католически свещеник ги благославяше, а сините му очи бяха безцветни.Все се надявах да придобят оня искрящ цвят, с който ме пронизваха, докато като картечница ми разказваше за поредната идеална. Не, в този щастлив миг бяха като стъкълца -прозрачно сини, чак призрачни. Годините минаваха, почти не се виждахме, така се стекоха нещата. Момичето и не ме харесваше и не ми харесваше. Не го усетих като загуба .Всъщност, някак си нормално ми се стори. С детството си отиват много неща и много отношения. А брата си е брат, независимо виждаш ли го или не, одобряваш ли го или не. Чувствата са обречени на някаква непреходност и на безвремие.Един ден така, както си вървях, безметежно отдадена на финансови разхищения, вместо в поредния магазин, попаднах в мъжка прегръдка. Защо съм си сменила мобилния,ама от кога съм си тук, ама защо ,ама как.Ужас - все такава картечница си беше. Успях да се откопча и да го разгледам - безупречен костюм, Бос, обувки ,в които видях изненаданата си физиономия. Нямаше и следа от смотаняка.Все така синеоко ми се радваше един елегантен, видимо успял в живота млад мъж. Докато се усетя вече седяхме в близкото кафе и той говореше ли говореше. И така - всеки ден-по телефона, по и-мейла...Тя не е идеалната, оказало се, че и забавна не е..и, че единствено Бог ги сближава и децата. Тя е прекалено обикновена, прекалено занемарена, прекалено праволинейна, прекалено досадна, прекалено обсебваща, прекалено обичаща.С две думи - прекалена е.А той си е все същия - не може без да се влюби. Дори и колегиален секс, без влюбване не можел. Може би защото колежката му е кучка, от класа.. Или защото вече самият той е от класа, но ми сподели прозрението си - сестричке, мъжете си падат по кучки, това е.