Тривиална лудост

Мимоходом поглеждаше витрините на магазините, по-скоро машинално, отколкото с интерес. Бързаше, но не повече от всяка друга вечер. Всъщност ако някой й кажеше - броя до 3, кажи кой ден сме днес -едва ли щеше да успее бързо да даде правилния отговор. В главата й се мотаеха обичайните мисли - какво да сготви, дали детето си е подредило стаята, да пусне ли пералнята или може би-утре. Всъщност най-трудно й беше измислянето на менюто. На въпроса - какво да ви сготвя?- неизменният отговор беше - каквото сготвиш. Е защо се цупеха после обаче??? Спря за секунда, мернала привлекателна цветна рокля на отстрещната витрина. Понечи да пресече, но докато изчакваше трамваят да мине се разколеба - достатъчно рокли имам, за какво ми е още една, а и лятото практически свършва...Поредното лято се изнизваше. Въздъхна. Обичаше лятото. Дори нищо да не се случваше, това че беше лято, че беше топло и цветно й беше достатъчно. А не! Категорично не! Не й беше достатъчно, но карай...поне беше нещо. Сутрин скачаше в дрехите за 2 минути , не се налагаше да се навлича с потници, ризи, сака, пуловери, ботуши. Размърда доволно пръстите на краката си в сандалите. Почти беше забравила, че трите свързани с метално налче каишки прежулват глезена й. Беше свикнала с тази болка. Беше се научила да свиква...с много неща. Да се съгласява, да се усмихва, да мълчи, да не говори, да мълчи. Да мълчи... И в този момент го видя. Не на снимка. Съвсем истински.Вървеше точно срещу нея, говореше с друг мъж, жестикулираше и се смееше. Светлата му коса беше значително по-къса, отколкото на снимките. Беше и по-висок, отколкото си го представяше, почти две глави по-висок от нея. От това разстояние не можеше да види дали очите му бяха толкова тъмни или пък бяха пъстри. Усети как й се завива свят и й прималява, разстоянието между тях се скъсяваше и тя не можеше да откъсне поглед от него. Ето, вече дори чува гласа му - онзи плътен тембър, от който настръхваше цялата и, който караше стомахът й да се свива от желание. За секунда си представи как той я вижда и я разпознава, хуква срещу нея, взема я в прегръдка, завърта я. Тя усеща ударите на сърцето му - бясно препускащо, вдъхва аромата му и заравя пръсти в късата му коса. Ръцете му я стискат здраво, а устните му покриват с целувки цялото й лице, шепнейки - ти си прекрасна, чудесна. Не й е трудно да си представи всичко, до най-малкия детайл. Та нали вече седмици наред през вечер се любят в скайпа. Тя с нетърпение чака мъжът й да излезе за нощна смяна, синът й да заспи, гушнал любимия си камион, и отива при него. Той гали русата й коса, дългите й крака обвиват кръста му и всяка фибра на тялото й се чувства желана, жива, истинска. После говорят - за всичко - за поезия, за музика, за пътешествия, пътуват заедно или просто мълчат, сгушени един в друг. - Очите ти са толкова сини, като езера - казва той - а, тялото ти...ммм..тялото ти !Тя обича да го слуша как говори. Дори понякога не чува самите думи. Гласът му я опива, пренася я в друг свят, в някаква паралелна вселена. В началото той искаше да включат и уеб камерите, но тя го разубеди : - Дай да оставим въображението ни да рисува картини и гласовете ни да ги оцветяват. Така е по-интересно, не мислиш ли. Беше се съгласил с леко недоверие, но когато размениха снимки някак си всичко тръгна гладко и естествено. На снимката, която му беше изпратила, млада руса жена, с коса, обгръщаща раменете и спускаща се през пазвата почти до кръста, беше застанала под палмово дръвче. Беше облечена в къса ефирна рокля, която разкрива бронзов тен, дълги крака и съвършена гръд. Сините й очи се смеят, а лявата й ръка изпраща въздушна целувка към снимащия. В дясната държи фунийка сладолед. - Искам да те видя - казва той - нали ме виждаш - отговаря тя. Изпращам ти въздушна целувка - Искам да те докосна - шепне той - Нали ме прегръщаш - смее се тя - усещам топлината на ръцете ти, изгарят ме И ето го, върви към нея, усмихва се, очите му греят. Да, толкова тъмни са, колкото си ги беше представяла. Като бездна, в която потъваш, като огън, който те изпепелява, като адски копнеж. Крачка, още една, изравнява се с нея, гърдите й се повдигат трескаво, обляга се леко на колоната, до която инстинктивно е спряла, краката не я държат, не й се подчиняват. Не усеща как чантата се изплъзва от ръката й и на тротоара се разпиляват отчетите, които бе взела да довърши у дома. Чува гласа му, говори й, ръката му обгръща кръста й, лицето му е наведено над нейното, почти го докосва, парфюмът му нежно гъделичка сетивата й, чувства се толкова защитена и щастлива. - Мите, дай вода, че ще припадне!Иска й се да викне - щом съм в ръцете ти съм готова и да умра, само не ме пускай! Но гласът й не я слуша . Само очите й му говорят - твоя съм, сега и завинагиНо какво прави той? Защо вади мобилния си??? Набира?! Дясната му ръка леко отпуска хватката си.Опитва се да се съсредоточи, да чуе какво казва...Може би се обажда на някого,че е променил плановете си...не... - .....жена на около 45....не знам какво й е...почти припаднала е, на тротоара, не реагира на говор.......безпомощно състояние...елате бързо...дадохме й вода - С кого говориш?- най-накрая се отронва хрипливо от устните й - шшшт, мълчете, госпожо, сега ще дойде Бърза помощ и всичко ще бъде наред. - гласът му, неговият глас...- да се обадим на някой Ваш близък?съпруг, деца, съседи? - Не, не, добре съм - изведнъж вцепенението я напуска, навежда се отривисто, събира разпилелите се листа , напъхва ги в чантата, разбутва събралите се хора и тръгва.. - Ама, стойте..не сте добре..изчакайте!Госпожо, госпожо..!!!Тя тича, бяга, иска да избяга от гласа му. Далече, далече.Той остава на тротоара , загледан в отдалечаващата се нисичка, леко пълна жена с постригана на каре тъмна коса, чийто глас му се стори смътно познат. - Луди, светът е пълен с луди. Горката женица - произнася приятелят му, побутвайки го по рамото - да вървим!