Нещо, което...

Тривиална лудост

2010-07-26T23:48:00.000-07:00

Мимоходом поглеждаше витрините на магазините, по-скоро машинално, отколкото с интерес. Бързаше, но не повече от всяка друга вечер. Всъщност ако някой й кажеше - броя до 3, кажи кой ден сме днес -едва ли щеше да успее бързо да даде правилния отговор. В главата й се мотаеха обичайните мисли - какво да сготви, дали детето си е подредило стаята, да пусне ли пералнята или може би-утре. Всъщност най-трудно й беше измислянето на менюто. На въпроса - какво да ви сготвя?- неизменният отговор беше - каквото сготвиш. Е защо се цупеха после обаче??? Спря за секунда, мернала привлекателна цветна рокля на отстрещната витрина. Понечи да пресече, но докато изчакваше трамваят да мине се разколеба - достатъчно рокли имам, за какво ми е още една, а и лятото практически свършва...Поредното лято се изнизваше. Въздъхна. Обичаше лятото. Дори нищо да не се случваше, това че беше лято, че беше топло и цветно й беше достатъчно. А не! Категорично не! Не й беше достатъчно, но карай...поне беше нещо. Сутрин скачаше в дрехите за 2 минути , не се налагаше да се навлича с потници, ризи, сака, пуловери, ботуши. Размърда доволно пръстите на краката си в сандалите. Почти беше забравила, че трите свързани с метално налче каишки прежулват глезена й. Беше свикнала с тази болка. Беше се научила да свиква...с много неща. Да се съгласява, да се усмихва, да мълчи, да не говори, да мълчи. Да мълчи... И в този момент го видя. Не на снимка. Съвсем истински.Вървеше точно срещу нея, говореше с друг мъж, жестикулираше и се смееше. Светлата му коса беше значително по-къса, отколкото на снимките. Беше и по-висок, отколкото си го представяше, почти две глави по-висок от нея. От това разстояние не можеше да види дали очите му бяха толкова тъмни или пък бяха пъстри. Усети как й се завива свят и й прималява, разстоянието между тях се скъсяваше и тя не можеше да откъсне поглед от него. Ето, вече дори чува гласа му - онзи плътен тембър, от който настръхваше цялата и, който караше стомахът й да се свива от желание. За секунда си представи как той я вижда и я разпознава, хуква срещу нея, взема я в прегръдка, завърта я. Тя усеща ударите на сърцето му - бясно препускащо, вдъхва аромата му и заравя пръсти в късата му коса. Ръцете му я стискат здраво, а устните му покриват с целувки цялото й лице, шепнейки - ти си прекрасна, чудесна. Не й е трудно да си представи всичко, до най-малкия детайл. Та нали вече седмици наред през вечер се любят в скайпа. Тя с нетърпение чака мъжът й да излезе за нощна смяна, синът й да заспи, гушнал любимия си камион, и отива при него. Той гали русата й коса, дългите й крака обвиват кръста му и всяка фибра на тялото й се чувства желана, жива, истинска. После говорят - за всичко - за поезия, за музика, за пътешествия, пътуват заедно или просто мълчат, сгушени един в друг. - Очите ти са толкова сини, като езера - казва той - а, тялото ти...ммм..тялото ти !Тя обича да го слуша как говори. Дори понякога не чува самите думи. Гласът му я опива, пренася я в друг свят, в някаква паралелна вселена. В началото той искаше да включат и уеб камерите, но тя го разубеди : - Дай да оставим въображението ни да рисува картини и гласовете ни да ги оцветяват. Така е по-интересно, не мислиш ли. Беше се съгласил с леко недоверие, но когато размениха снимки някак си всичко тръгна гладко и естествено. На снимката, която му беше изпратила, млада руса жена, с коса, обгръщаща раменете и спускаща се през пазвата почти до кръста, беше застанала под палмово дръвче. Беше облечена в къса ефирна рокля, която разкрива бронзов тен, дълги крака и съвършена гръд. Сините й очи се смеят, а лявата й ръка изпраща въздушна целувка към снимащия. В дясната държи фунийка сладолед. - Искам да те видя - казва той - нали ме виждаш - отговаря тя. Изпращам ти въздушна целувка - Искам да те докосна - шепне той - Нали ме прегръщаш - смее се тя - усещам топлината на ръцете ти, изгарят ме И ето го, върви към нея, усмихва се, очите му греят. Да, толкова тъмни са, колкото си ги беше представяла. Като бездна, в която потъваш, като огън, който те изпепелява, като адски копнеж. Крачка, още една, изравнява се с нея, гърдите й се повдигат трескаво, обляга се леко на колоната, до която инстинктивно е спряла, краката не я държат, не й се подчиняват. Не усеща как чантата се изплъзва от ръката й и на тротоара се разпиляват отчетите, които бе взела да довърши у дома. Чува гласа му, говори й, ръката му обгръща кръста й, лицето му е наведено над нейното, почти го докосва, парфюмът му нежно гъделичка сетивата й, чувства се толкова защитена и щастлива. - Мите, дай вода, че ще припадне!Иска й се да викне - щом съм в ръцете ти съм готова и да умра, само не ме пускай! Но гласът й не я слуша . Само очите й му говорят - твоя съм, сега и завинагиНо какво прави той? Защо вади мобилния си??? Набира?! Дясната му ръка леко отпуска хватката си.Опитва се да се съсредоточи, да чуе какво казва...Може би се обажда на някого,че е променил плановете си...не... - .....жена на около 45....не знам какво й е...почти припаднала е, на тротоара, не реагира на говор.......безпомощно състояние...елате бързо...дадохме й вода - С кого говориш?- най-накрая се отронва хрипливо от устните й - шшшт, мълчете, госпожо, сега ще дойде Бърза помощ и всичко ще бъде наред. - гласът му, неговият глас...- да се обадим на някой Ваш близък?съпруг, деца, съседи? - Не, не, добре съм - изведнъж вцепенението я напуска, навежда се отривисто, събира разпилелите се листа , напъхва ги в чантата, разбутва събралите се хора и тръгва.. - Ама, стойте..не сте добре..изчакайте!Госпожо, госпожо..!!!Тя тича, бяга, иска да избяга от гласа му. Далече, далече.Той остава на тротоара , загледан в отдалечаващата се нисичка, леко пълна жена с постригана на каре тъмна коса, чийто глас му се стори смътно познат. - Луди, светът е пълен с луди. Горката женица - произнася приятелят му, побутвайки го по рамото - да вървим!

МЪжете си падат по кучки

2010-02-04T02:19:00.001-08:00

Мъжете харесват кучки.Той ми е приятел, откакто се помня. За да съм по-точна - от втори клас. Израснахме заедно, съвсем заедно. Майка ми му беше като майката, която загуби твърде рано и у дома се чувстваше у дома си. Приятелките ми го намираха за мноого готин, аз - за братче и то в моментите, в които не го смятах за смотаняк. Синеок чаровен смотаняк, брат ми. Вечно се влюбваше.Някак си не можеше без да е влюбен. Влюбваше се силно, драматично и обречено. Тя все беше идеалната - красива, умна и неизменно много добра. Добротата беше задължително условие за влюбване. Влюби се във всичките ми приятелки, несподелено. Също така несподелено се влюби и в момичето, което всеки ден се качваше на неговия автобус с цигулка в ръка. Всяко влюбване го зареждаше сякаш с нова енергия за любов. Обаче след като окончателно ЕДИНСТВЕНАТА му разби сърцето, той откри Бог и нея. Тя беше момичето, което не караше сините му очи да греят, тя го оставяше да се наспи, тя не го правеше по-висок и по-възвишен не ставаше край нея, след години разбрах, че дори не й е разкрил и изумителните си сладкарски умения.А той, повярвайте ми, обожаваше да прави разни торти, да експериментира, доставяше му истинска наслада. Дори понякога ме вбесяваше с умението си да нацапа всички възможни налични съдове, след което да ми заяви пред препълнената мивка - аз направих тортата, ти ще миеш! Егати, та аз не обичам сладко.Както и да е...момичето, което не караше сините му очи да греят стана негова съпруга. На сватбата му плаках, плака и той...Не знам дали плачехме за едно и също нещо, вероятно никога няма да разбера. Полският католически свещеник ги благославяше, а сините му очи бяха безцветни.Все се надявах да придобят оня искрящ цвят, с който ме пронизваха, докато като картечница ми разказваше за поредната идеална. Не, в този щастлив миг бяха като стъкълца -прозрачно сини, чак призрачни. Годините минаваха, почти не се виждахме, така се стекоха нещата. Момичето и не ме харесваше и не ми харесваше. Не го усетих като загуба .Всъщност, някак си нормално ми се стори. С детството си отиват много неща и много отношения. А брата си е брат, независимо виждаш ли го или не, одобряваш ли го или не. Чувствата са обречени на някаква непреходност и на безвремие.Един ден така, както си вървях, безметежно отдадена на финансови разхищения, вместо в поредния магазин, попаднах в мъжка прегръдка. Защо съм си сменила мобилния,ама от кога съм си тук, ама защо ,ама как.Ужас - все такава картечница си беше. Успях да се откопча и да го разгледам - безупречен костюм, Бос, обувки ,в които видях изненаданата си физиономия. Нямаше и следа от смотаняка.Все така синеоко ми се радваше един елегантен, видимо успял в живота млад мъж. Докато се усетя вече седяхме в близкото кафе и той говореше ли говореше. И така - всеки ден-по телефона, по и-мейла...Тя не е идеалната, оказало се, че и забавна не е..и, че единствено Бог ги сближава и децата. Тя е прекалено обикновена, прекалено занемарена, прекалено праволинейна, прекалено досадна, прекалено обсебваща, прекалено обичаща.С две думи - прекалена е.А той си е все същия - не може без да се влюби. Дори и колегиален секс, без влюбване не можел. Може би защото колежката му е кучка, от класа.. Или защото вече самият той е от класа, но ми сподели прозрението си - сестричке, мъжете си падат по кучки, това е.

Цената

2010-02-03T06:08:00.000-08:00

- Мамо, Мамо, Мамо...и да знаеш страхотно е и има едни големи фонтани, които разпръскват водата навсякъде чак до краката ти и се образуват причудливи фигури, и има музика иии - дъщеря й звучеше толкова развълнувана, че думите се прескачаха една през друга - и,знаеш ли, знаеш ли...ох, мамо, трябваше да си тук, за да видиш..прекрасно е Василена слушаше дъщеря си, усмихваше се, а очите й плувнаха в сълзи. Не, няма да плаче, не трябва да плаче! Детето й не трябваше да усети тъгата й. Бъди силна, силна, заради теб, заради нея...нали всичко е заради нея - повтори си го няколко пъти, като мантра, преглъщайки на големи глътки буците,заседнали на гърлото й. - Мамо, мамо...там ли си? - Да, да, миличка, тук съм, слушам те и си представям всичко, което ми описваш - Мамо, аз снимам, всичко снимам и после ще ти покажа...ще ти изпратя снимките - гласът на момиченцето леко потрепери - водиха ни и до един замък, много красив замък, мамо, когато влязох в балната зала, затворих очи и си представих,че съм принцеса и танцувам на първия си бал. Облечена съм в прекрасна розова рокля, цялата обсипана с камъни, танцувам, а всички ме гледат и се възхищават на красотата ми. Обаче, знаеш ли, странно, но теб те нямаше...и изведнъж се почувствах ужасно самотна и бързо отворих очи. А екскурзоводът реши, че ми е прилошало и госпожата ме накара да седна на един стол и ми донесоха да пия сок. Представяш ли си. а на мен просто ми стана мъчно за теб, ама не им го казах, защото нямаше да разберат. И без това все ме питат - защо баба ти те взима,защо баба ти те води, защо...ти родители нямаш ли си? Казвам им, че си имам теб, но се налага да си далеч, ама ще си дойдеш...скоро. НАли ще си дойдеш скоро, мамо???Така ми се иска, когато се върна ти да ме посрещнеш на летището. Не че не обичам баба, много, много я обичам. Но ми се иска, много ми се иска да изляза и ти да си най-отпред, пред другите майки и да ми се усмихваш. Тогава ще се затичам и ще ти се метна на врата, за да те нацелувам, както правех, когато бях малка...преди да заминеш...помниш ли. И всички ще видят, че моята майка е най-красива...Мамо, много дълъг ли стана разговорът? Трябва ли да затварям? Да не ти се карат? Василена цялата трепереше, опитвайки да овладее залялите я чувства. Обичта, вината, липсата бяха сграбчили душата и я мачкаха. Стисна здраво мобилния и се обърна с гръб към вратата на кухнята, откъдето Памбос й правеше красноречиви знаци, че трябва да се върне ВЕДНАГА. Нямаше да го послуша, не и сега. Малкото й момиченце й се обаждаше от другия край на света и нямаше сила, която да я принуди да прекъсне разговора. Не и разговора, не и този разговор, не и сега. Когато преди четири години се качи на самолета беше изпълнена с надежда и убеденост, че с това слага край на мизерията. Че отива някъде, където трудът й ще бъде заплатен и ще може да издържа семейството си. Семейството й, което тогава, след мъчителния развод се състоеше от майка й и шестгодишната й дъщеря, с мъка понасяше раздялата. Но Василена беше убедена, че е взела правилното решение. Ще поработи година-две, колкото да стъпи на краката си, да изплати огромната сметка за парно, натрупала се през годините, да могат двете й любими същества да са спокойни. Майка й беше пенсионерка и пенсията едва стигаше за лекарствата, които пиеше за какво ли не. А малката...Василена искаше за нея най-доброто. Болеше я,че трябва да й обяснява как не може да покани на рождения си ден приятелчетата си, защото в тясната им гарсониера няма място, а и хазяинът изрично е забранил да приема гости. За парти в клуб или дори в пицария беше немислимо. Със заплатата си на начална учителка Василена успяваше да плати наема и..толкова. Приятелите помагаха...вярно, но можеше ли да живее цял живот на заеми, на подаяния. И така, когато Валя й предложи да заминат за малката островна държава каза ДА, преди още да е разбрала за каква работа става въпрос. Щели да гледат животни. Всичко щеше да гледа-и крави, и свине...стига това да помогнеше на семейството й да живее по-спокойно. Тя имаше отговорности и щеше да се погрижи. Замина. В началото работеше в кравефермата на Памбос - почистваше на животните, доеше ги. Ставаше в 5 и лягаше в 12. Но , когато в края на месеца пращаше у дома спестените сто евро се чувстваше доволна. Е, не беше това, което беше очаквала, но...За първият учебен ден на детето изпрати всичко -дрехи,чанта, тетрадки. Опаковаше колета и плачеше. Сълзите й попиваха по ученическите принадлежности и тя си мислеше,че поне частица от нея ще бъде с малкото й съкровище на един от най-важните дни в живота му. Измина една година и когато Василена пожела отпуска, работодателят й Памбос я погледна и каза,че точно е решил да я извади от кравефермата.Умна била, хубава, не й било там мястото. Предлагал й да отиде да работи в таверната му - по-хубава работа, по-чиста и повече пари ще й дава. Но...трябвало да започне веднага и...да не мисли за никакво пътуване. Изключено било. Да избирала - или си тръгва завинаги или...Тежко й беше, но избра. За нея го правеше, за дъщеричката си. А и нали се чуваха по телефона, през ден се чуваха. Дори й купи и мобилен, за да може да й се обажда по всяко време, когато има нужда да я чуе. И малката й се обаждаше, разказваше й за училището, за приятелите си. Започна да тренира художествена гимнастика. Беше толкова възторжена.Треньорката й казала, че е бъдеща звезда.Но сега трябва да тренира упорито и мама да дава пари, защото държавата не дава.Така обясни момиченцето. И Василена пращаше - за екипи, за състезания. Започнаха да пътуват и в чужбина, на свои разноски. Ако бях останала у дома щях ли да мога да направя това за нея? Нямаше - казваше си жената в онези моменти, в които болката от раздялата ставаше непоносима, в които въпросът - мамо, кога ще си дойдеш - разкъсваше като кинжал сърцето й. За нея, всичко беше за нея..това беше цената и Василена я плащаше. Сутрин чистеше къщата на Памбос, след това отиваше в таверната-скоро цялата кухня легна на нейния гръб. Времето се търкаляше като камък, откъснал се от скала, по изтормозените й чувства. Ти си шефът - казваше й кипърецът - без теб съм загубен. Това не я ласкаеше, никак...Какъв шеф е тя? Един затворник в клетка от изгнили картофи-това е. Единствения си почивен ден, всъщност-когато имаше почивен ден, защото често Памбос й намираше някаква работа и за тогава - да почисти къщата на сестра му, да изглади дрехите на съседката, да поседи със старата му майка, защото болногледачката имала свободен ден....- Нали си дошла тук за пари - казваше й - ето,аз ти давам възможност да ги печелиш!...та единствения си почивен ден обикновено прекарваше във взиране в снимките, които й изпращаше дъщеря й. А тя снимаше всичко-където и да отидеше снимаше и изпращаше на майка си. Ето, миналата пролет имаха турнир в Париж .В подножието на Айфеловата кула малката й принцеса изглеждаше толкова крехка и същевреммо толкова силна. На гърба на снимката пишеше - мамо, тук съм под Айфеловата кула и си мисля за теб! - Мамо, мамо...- гласът на детето звънтеше -след малко се връщаме в хотела, а утре, когато свърши състезанието, може би ще се возим на гондола, ако остане време, така каза госпожата. Аз искам да взема медал, за да ти го изпратя и да се гордееш с мен, мамо...Много искам, нали ще ми стискаш палци? Когато знам, че ми стискаш палци и се чувствам по-силна...Утре ще играя за теб, така да знаеш.Между 2 и 3...точно тогава . Мамо? - Чувам те съкровище...ще ти стискам палци..утре..между два и три...аз знам,че ще станеш шампионка, а дори и да не станеш - ти си моята шампионка, ти си моята принцеса...ти си моето всичко! - Мамо, обичам те, трябва да затварям - И аз те обичам...ще се видим..скоро - дъщеря й вече беше затворила телефона, когато Василена повтори по-силно и убедително - скоро, миличка, съвсем скоро.Памбос ядосано крещеше, ръкомахайки с дебелите си, космати ръце. Имало важни гости, чакали, да престанела с глупавите си разговори и да се връщала на работа. ВЕДНАГА! Василена влезе в кухнята, сваляйки престилката си.- Какво правиш ?- попита я шефът й, почервенял от гняв - Захващай се с дзадзикито, че свърши, хората чакат...- Не мога...Заминавам....

Приказка за съвременни Пепеляшки

2009-03-06T05:09:00.000-08:00

Мъжът отсреща я фиксира.Чувства погледа му като лепкава слуз и леко потръпва. Ново, непознато усещане, странно. Усмихва се,след което отпива бавно от чашата и баавно облизва горната си устна. Подсъзнателно усеща как мъжът отсреща се напряга, дори вижда как една вена отляво на врата му започва да пулсира. Марта притваря очи и дълбоко вдишва цигарения дим. За миг да се закашля, но успява да сподави дращенето в гърлото. С лявата си ръка върти почти празната чаша. Стъклото вече се е затоплило от допира на пръстите й, затоплили са се и мислите й, доскоро безпомощно самотни.
- Смотанячка, я се виж на какво приличаш – съскаше Стоян два часа по-рано.Както обикновено беше закъснял и както обикновено Марта искаше обяснение
- Къде ходиш, кажи? Друга ли има?- гласът й звучеше безпомощно
- И да има какво?- не й остана длъжен този път Стоян
–какво като има?
- Как какво, ами аз…ами ние…какво се случи - Случи се това, че пи писна от теб! Разбираш ли - омръзна ми, безразлична си ми, никаква – гласът му беше ледено-равен и думите се забиваха като кинжали в душата на Марта -Ако обичаш махни ми се от главата и не ме занимавай, моля ти се
- Но..аз…какво направих, какво не направих? – Марта не проумяваше с какво е породила тази омраза
- Имаш огледало, хОди се виж – процеди Стоян, сядайки пред компютъра- хОди се виж – за нищо не ставаш вече.
- Ти ще кажеш – започна да възвръща самообладанието си Марта – знаеш ли колко мъже…
- Колко мъже какво? Изпотрябвала си им, айде пробвай се да те видим, смотла, сметка ще ми държи тя – и с категоричен жест сложи слушалките на ушите си.
Марта застана пред огромното огледало в антрето.Отсреща я гледаше жена с увяхнала коса небрежно хваната в конска опашка, невзрачен сив анцунг , очи плувнали в сълзи и рамене, приведени под тежестта на безразличието. Коя е тази, Дяволе!? Жената отсреща беше непозната и толкова безлична, че на Марта й се прищя да метне близкостоящата ваза по огледалото.

И ето я -сега седеше в приглушената тъмнина на някакъв бар , отпиваше от поредното питие и се опитваше да избяха от онази в огледалото. - Господинът черпи – барманът я извади от размислите й, сервирайки поредната чаша Джак. Марта вдигна поглед и видя, че мъжът отсреща беше станал и се приближаваше към стола й. Инстинктивно направи жест да подръпне роклята си, разкриваща почти изцяло стройните й бедра, но се овладя . След като се нарева, извади от гардероба една къса секси рокля, която беше купила уж за вечери на бурни страсти, но тъй като такива вечери отдавна нямаше, така и не я беше обличала.Напъга с в нея,разреса косата си и изхвръкна от къщи, кресвайки на мъжа си - ти ще видиш!Стоян така и не я чу, нали беше със слушалки на ушите.
- Здравей – гласът на непознатият беше леко дрезгав, а погледът му я опипваше откровено.Марта не отговори, само повдигна вежди.
- Една толкова красива жена не бива да пие сама– изобщо не си губеше времето в заобикалки
- И Защо? – Марта влезе в неговия тон
-Защото това би било проява на върховна несправедливост към мъжката половина от човечеството –сякаш правеше опит да се шегува мъжътМарта го огледа, без да прикрива погледа си. Беше средно висок, някъде към метър и седемдесет, косата му беше почнала да оредява на темето, явно поради това я носеше толкова късо постригана. Тялото му беше стегнато и трудно можеше да определи възрастта му. Някъде около четирдесет, плюс минус, каза си тя.Не че това имаше някакво значение.
- Може ли все пак да седна?-мъжът посочи празният стол до нея
- Барът не е мой, така че сядай където ти е удобно-беше чувала подобна фраза в някакъв филм,в който героинята удавяше в алкохол разочарованието си от поредната неудачна връзка
- Лош ден, а? – каза мъжът, сядайки на бар-столчето – позната история
- И защо така реши? – Марта не искаше да звучи грубо, но така й се получаваше
- Ами нямаш вид на жена, която ходи сама по барове. –констатира мъжът - А на каква имам вид? – Марта започна да съжалява,че се е впуснала в този разговор
- На жена, която е загубила себе си – простичко отговори непознатият, докато запалваше цигарата си
- Може ли една цигара, че моите свършиха?
Мъжът й подаде кутия с непозната марка:
- Заповядай, но не цигара ти е нужна, ти не пушиш…
- Ти какво, да не си някаква шибана мъжка врачка? – определено не можеше да владее думите си
Мъжът само се усмихна и не каза нищо.
- Какво, седна при мен,за да ми правиш психоанализа ли?Ако исках психоанализа нямаше да дойда тук, а щях да звънна на чичко Фройд. Айде сиктир от разбирачи!
- Не, не, ти не си такава …мъжът я гледаше право в очите. Погледът му беше ясносин, неестествено син дори, и странно контрастираше с цялостната му леко безлична визия.
- Добре де, каква съм? То се е видяло, че явно ме разбираш по-добре, отколкото аз самата се разбирам – иронията обаче не можа да заглуши треперенето на гласа й
- Искаш ли да ти покажа каква си? – гласът му звучеше сериозен
Някакво странно предчувствие премина през сетивата й и жената с трепереща ръка поднесе чашата с уиски към устните си, но не отпи,само докасна течността.
- Искаш ли да ти покажа каква си ?- повтори мъжът
- Искам - изплъзна се от устните й
-О ,да, искам.По дяволите, каква съм!???
- Добре, но трябва да те предупредя – след като се видиш, после никога няма да можеш да бъдеш друга, ще бъдеш такава,каквато се видиш и само такава.А ще се видиш такава, каквато си в действителност. Помисли добре дали искаш точно това! Марта усети как любопитството взима надмощие над тежкото предчувствие, което я беше обхванало.
В този момент мъжът стана и тръгна-без дума, без знак. Марта го последва.Мъжът мина покрай сепаретата към дъното на бара, там непосредствено зад купчина каси от безалкохолно странникът натисна стената и тя се отвори. Заизкачваха се по вити метални стълби и се озоваха на таванско помещение, прилично на хамбар.Нямаше прозорци.Подът беше постлан с нещо меко.Марта не виждаше какво,защото светлината беше толкова мъждива, че едва различаваше силуета пред себе си. Следваше го механично,сякаш някаква сила, независеща от нея, ръководеше действията й. В един момент пред нея се ширна поляна, пълна със слънчогледи.През слънчогледите тичаше босо момиченце, в ръката си държеше хвърчило - аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад – пееше момиченцето, а русата му коса се сливаше с цветовете на цветята.Изведнъж пред него се появи вълк
- Червена шапчице, къде отиваш?
Момичето се засмя звънко, откъсна един слънчоглед и погали с него козината на вълка. Едва докоснала го и вълкът се превърна в момче
- Ти ме спаси, бях пленник на приказка с лош край, как да ти се отблагодаря?
- Бъди себе си - му каза момичето, продължавайки да пее- аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад
В следващия миг гъста гора смени поляната със слънчогледи. Млада жена, с късо постригана руса коса, беше приседнала до дънера на огромен дъб и плачеше.Сълзите се търкаляха по бялата блуза и оставяха мокри петна.
- Защо плачеш? – гласът идваше отникъде.Младата жена стана и се огледа, да - определено идваше отникъде.
- Кой си ти - попита тя през сълзи, взирайки се в гората
- Аз съм твоят път - отговори й гласът отникъде - намери ме!Намери меее…Намери мее…Мее…Намерииии…Ти си вятър…
Младата жена последва гласа и след малко се озова пред две къщи. Едната беше огромна - същински замък. Висока стена я ограждаше.Стената беше инкрустирана с диаманти.От двете й страни се издигаха кули, които хвърляха златни отблясъци.Приличаше на недостъпна вълшебна крепост. Другата беше малка къщичка с дървена ограда, боядисана в различни цветове.Виждаше се дворът й - целият в цветя.Между цветята бълбукаха шадравани. А досами пътеката, в дясно, имаше езерце,пълно с разноцветни рибки.Две кучета се боричкаха радостно, размахвайки опашка , а едно петле-ветропоказател леко покимваше с перчем. На портата на замъка висеше табела:” Всякаква ценност тук е скрита и в загадъчност обвита.Щом прекрачиш тези двери златна клетка ще намериш”
Младата жена , водена от любопитство, понечи да отвори огромната врата на замъка, когато до нея достигна гласът на петлето :“ ку-ку-ри-гу, ку.кури-гу, ако искаш отвори го, но да знаеш- нашата къща всичко във любов превръща. Помисли , помисли, чак тогава отвори, кукуригу-ри-гу-рии”.
Картината се смени с картина на спалня. На огромно легло, покрито със завивка на розови цветя, лежеше прекрасна жена. Русата й коса се беше разпиляла по възглавницата, а слънчевите лъчи, промъкнали се зад фините пердета от розов тюл, се заплитаха в къдриците й. До леглото стоеше порасналото момче-вълк и пееше:- ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад...ти си вятър, ти си слънце, ти си моят ангел свят… На двора две кучета се боричкаха, размахвайки опашки доволно.
- Шшшш….тихо, принцесата спи - петлето нежно кимаше с перчем.

Марта се събуди .В стаята цареше мрак. Стоян беше приседнал на леглото й, играеше си с един рус кичур и припяваше – ти си вятър, ти си слънце….
- Къде…къде чу тази песен…?
- Днес, докато течеше заседанието, поредното досадно заседание, изведнъж сякаш въздуха се изпълни с тази музика и не знам защо, но ми се прииска да се прибера веднага, при теб.Сякаш пееха за теб , Марта – ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад, ти си моят ангел свят. Прииска ми се да дойда и да ти кажа колко си прекрасна и колко ми липсваш, напоследък работя прекалено много и почти не те виждам! – Стоян я гледаше така, както я беше гледал в дните на първите им срещи. Марта трескаво се огледа – беше у дома си, в своята стая, в своето легло. Нямаше помен нито от странния непознат, нито от бара с приглушена светлина, нито от чувството за безкрайна самотност. От огледалото отсреща се усмихваше една красива млада жена с блеснали очи, пълни с бъдеще..От вазата в антрето един слънчоглед огряваше ноща.

Срещата

2009-02-25T03:34:00.000-08:00

Архитект Игнатов, имате ли нещо против да седнем навън? Днес денят е прекрасен! –възрастният мъж се усмихна въпросително.Усмивката му казваше - ще седнем навън, защото аз така искам. Макар тялото му да беше слабо и някак си съсухрено видът му и начинът ,по който говореше издаваха неоспорима властност.- Моля, наричайте ме Боби Борислав Игнатов ,35 годишен архитект, беше поканен на обяд от Валери Мандраджийски – небезисвестния млечен крал. Борислав беше привлекателен мъж, известен в средите си със своята акуратност и нестандартност.За съжаление тези две качества до момента не му бяха донесли кой знае какви позитиви.Обикновено изпълняваше вътрешнодизайнерски поръчки,които не му бяха по вкуса, но все пак това беше повече от нищо.Последната година беше доста неуспешно за него, както в професионален ,така и в личен план.Жена му, вечно неудовлетворена от икономическото им състояние един ден просто не се прибра. Борислав не се разстрои, дори се почувства леко облекчен.Прие случилото се за знак, че всички пречки са премахнати. За да работи той се нуждаеше от вдъхновение.За съжаление съпругата му така и не успя да бъде неговото вдъхновение.Архитект Ингнатов очакваше поканата на Мандраджийски от момента, в който с него се свърза приятелят му Ники Петров и му каза,че кралят на млякото иска да построи къща за новата си съпруга.Трябвало му нещо изключително, нещо което не е правено до сега.- Твой е, копеле, давай – приятелят му звучеше ентусиазиран и напълно уверен - .Проектирай къщата - мечта за новата кучка, а пък аз ще се погрижа старецът да те одобриСтарецът беше 75 годишен.Преди около година се беше отървал на косъм от смъртта, преживявайки тeжък инфаркт. Бяха го отписали, когато пресата гръмна с новината, че магнатът се е оженил за трети път. Ники работеше вече 7 години като личен асистент на Мандраджийски и се беше превърнал в нещо повече от дясната му ръка. Имаше статута на довереник, на член от семейството , на син. Някои стигаха до там в предположенията си,че да твърдят, че Петров всъщност движи компанията.Това, естествено съвсем не беше така.Докато Мандраджийски беше жив едва ли щеше да позволи някой друг да дирижира делата му.Стана точно така, както беше предвидил Ники Петров. Само седмица след като Игнатов беше предал проекта на къщата, му позвъни самият Мандраджийски:- Млади човече, очарован съм от това ,което видях.Най-важното - моята съпруга е очарована.. Всъщност очарована е слаба дума - Борислав се усмихна..беше отвикнал от тези, звучащи леко архаично любезности.Имаше стил старецът, безспорно, а явно имаше и вкус.Борислав се почувства поласкан-Бих искал да ви поканя…-заключи МандраджийскиИ ето сега седяха на една маса и предстоеше един от най-важните обеди в живота на Борислав.Вземеше ли тази поръчка вече за него нямаше да има затворена врата. Предчувстваше го и това предчувствие го изпълваше с увереност.Сервитьорът застана чинно до масата в очакване на поръчкатаМандраджийски му направи жест с ръка,че все още не са готови и се обърна, поясняващо, към Борислав- Нали не възразявата да изчакаме съпругата ми?Тя ще дойде всеки момент. Ако тя реши Вие да построите нейната къща, а аз съм почти убеден,че ще реши - тук възрастният човек кимна сякаш да потвърди посоката на мислите си - то това означава,че Вие аргитект...Боби, ще работите само и единствено с нея .Убеден съм, че ще се харесате.Имам усет за тези неща…Тя е забележителна жена…А…ето я и нея.Мандаджийски изрече тези думи, изправяйки се и Борислав с изненада установи как мъжът пред него се промени.Раменете му се стегнаха, гърбът се изправи и цялата му фигура се изпълни с живост.Сякаш пред него стоеше не 75 годишен мъж, а младо момче.Борислав го последва и впери поглед в пътеката между розовите храсти, които отделяха масите.Беше му интересно да види жената, способна да направи това само с появата си.Беше висока и стройна.Тъмно- кестенявата й коса се спускаше на едри вълни до под раменете.Уж непретециозната й свободност издаваше внимателни грижи.. Слънцето падаше леко косо и Борислав дори отдалеч успя да види черните точици, които играеха в пъстро-зелените й очи.Сърцето му подскочи и след това замря. Почувства се на 15.Ето я, идва срещу него, раницата й е метната небрежно на рамото, а дългата й коса немирно подскача в такт с енергичните й стъпки...Слънчевите лъчи флиртуват с нея и я правят да изглежда ту немирно червена, ту гарваново черна Не е сама.Бърбори с приятелките си и Очите й - пъстро-зелени с малки черни точици в тях – се смеят .Минават покрай група големи.Някой от големите подхвърля:- Да ти имам краката, малката- И какво ще ги правиш ако ги имаш!? –отвръща предизвикателно тя и приятелките й прихват в одобрителен смях.Ревност свива стомаха му.Иска му се да отиде и да фрасне един на отворкото. Да му изкрещи –не я гледай, тя е моя! Да рита тъпата му ухилена, разкривена от похот физиономия, докато не проумее, че никой няма право да закача неговото момиче. Яростно забива нокти в дланите, защото знае,че ако нарита оня тя ще му се разсърди. Тя не харесва хулигани.Неее…Не е такава.Тя си пада по добри момчета, като него. Тя е всичко, което момчешкото му сърце някога е пожелавало.Един ден ще й построи къща, най-красивата къща на земята. Сигурен е в това.Оправя пуловера си, защото тя наближава.Смехът я предшества, както кокичето предшества пролетта. Тя самата е свежа като пролет. Очите им се срещат, тя се усмихва, затичва се….. Той затваря очи и разтваря ръцете си…- О, Боби, регулировчик ли го играеш? – смехът й го докосва и отминава,оставяйки след себе си ухание на пролет и копнеж- Хайде, Нора, тичай, ще изпуснем рейса… - привикват я приятелките й –остави го този смешко!Беше си същата, каквато я помнеше –ефектна , грациозна и далечна. Бледа руменина тръгна по страните му и той с усилие отклони погледа си от идващата насреща им жена.- Архитект Игнатов, да Ви представя съпругата си…Усети аромата на пролет.Беше забравил какво е да мирише на копнеж, на надежда, на бъдеще- Нора – изплъзна се от устата на Борислав..като стон, като въздишка, като спомен- Познавате ли се?- извърна се Мандраджийски към съпругата си, повдигайки вежди по-скоро изненадано, отколкото въпросително.- Не мисля …- Младата жена в се взираше в елегантният мъж през себе си.Очите й го изучаваха секунди, спряха се на неговите..сякаш нещо се промъкна в спомените й, но не…по-скоро някакво усещане беше.- Познавам ли Ви? –погледът й срещна този на Борислав и разби спомените му на дребни ледени кристалчета, които топлото пролетно слънце разтопи на мига. Тя го гледаше право в очите и очакваше от него обяснение Той се окопити и леко небрежно отвърна:- О не, просто много съм слушал за Вас... от съпруга Ви.- Надявам се само хубави неща- смехът й прозвуча някак тъжно и ситни бръчици, почти невидими, обримчиха очите й . Мандраджийски повдигна отново вежди, местейки поглед от жена си на младия архитект ,а Борислав, правейки отново опити да изглежда напълно делово, си помисли – Боже, колко е красива…- Значи така, Вие ще построите къщата на мечтите ми... – ентусиазирано поде Нора - О, да ще Ви построя къщата на живота- отговори архитект Борислав Игнатов и направи знак на келнера, който стоеше в очакване на метър от масата.Вече бяха готови да поръчат.

2009-02-20T04:39:00.000-08:00

Делници,
които си приличат
по различните мечти
Дни,
които се стичат
по живота ни - реки.
Мигове,
доизживявани после дълги часове.
Спомени,
съпреживявани
сякаш в други светове.
Дон Кихотовци
без Санчовци
и дори без Росинант.
Има избор?
Взимам "танците",
вместо "размисли по Кант".

Кукла в кутия

2009-02-19T04:20:00.000-08:00

- Взимай си багажа и да те няма. ВЕДНАГА!
- Чуваш ли ме!??? Айде…започвай да събираш партакеши
Марина сънуваше как някакъв великан я преследва, докато небето се раздира от гръмотевици.. Хукна да бяга, но краката й бяха заковани и не можеше да помръдне. От ляво и от дясно падаха светкавици, а великанът я разтърсваше така, че зъбите й тракаха до счупване. Земята пред нея се разцепи и двата й крака останаха от двете страни на отворилата се бездна. Прииска й се да скочи в нея, за да се спаси, но нали краката й бяха заковани, не можеше. Някъде в далечината се виждаха покриви на къщи, огряни от ярко измамно слънце. Марина разтърси глава в опит да отлепи краката си от земята и се събуди.
Седна в леглото и разтърка очи. Стаята беше непоносимо светла.
- Ще ми спи тя…- някой я дръпна и тя от леглото се озова на пода. С разсънени вече очи видя надвесилия се над нея Петър. Лицето му беше сгърчено и пурпурно червено – същинска маска на гнева. Вратата на гардероба зееше отворена, а по целия под бяха разхвърляни дрехите й.
- Ставай, мръснице, събирай си партакешите мизерни и да те няма.Аз парцали в къщата си няма да държа. Марина видя ножицата, проблясваща в ръцете на мъжа й, и уплашено скри главата си в колене , обгръщайки ги здраво с ръце. Цялото й тяло трепереше.
- Полудял е, ще ме убие – мина светкавично през мислите й. Не разбираше какво става. Надяваше се,че все още спи и това е продължение на кошмара. Ще се събуди, трябва да се събуди!
- Парцали, парцали в моя дом, в моето легло…не искам – младата жена чуваше как ножицата щрака. Плахо погледна през пролуката, образувала се между сгънатия й лакет и коляното. Видя как Петър нарязва бледорозовия корсет с черните сатенени връзки. Беше й го подарил за миналия Свети Валентин.
- Създаден е специално за теб – й каза тогава, не можейки да се насити на тялото й
Сега спомените от общата им страст падаха на пода, накълцани.
- Размърдай се, не ме гледай като неебана, щото и двамата знаем, че си направо пре-ебана.
Смехът му прозвуча неестествено зловещ и насити въздуха на спалнята с тягостно предчувствие, докато ръцете му машинално и озлбено кълцаха нежната материя.
Марина се беше парализира от страх. Неистов ужас,породен от абсолютното неразбиране на случващото се, беше сменил сънливостта. Не смееше и да попита – какво, защо? Просто й се искаше да изчезне, на мига. Ако е възможно да се изпари. Но, уви, не беше възможно. Оставаше й да се надява гневът на Петър да премине. Беше го виждала ядосан и друг път. По принцип, мъжът й беше леко сприхав, импулсивен и лесно се палеше, но също така лесно и бързо му минаваше . Този Петър, който в момента вилнееше пред нея беше някакъв непознат, от когото Марина се страхуваше. Интуитивно разбираше, че този гняв не е мимолетен и едва ли така бързо ще отшуми. И причината бе тя. Само не разбираше защо.
- Ти още ли си тука, ма???Мърсиш ми пода. - Отново се пресегна и я сграбчи за рамото. Пръстите му безмилостно се впиха в плътта й и Марина тихо изохка.
- Охкаш, а? Какво, гот ли ти е? – и я стисна още по-силно
- Така ли охкаше като те оправяше оня , как му беше името???Или другия, или може би сте си правили тройка, а пачавро???Така ли охкаше? Я пак, да те чуя – имаше чувството, че ръката й се отделя от раменната става
Марина изпищя.
- Моля ти се, Пепи, моля ти се!Спри, моля ти се, спри! Нищо не съм направила, нищо! Някой те е излъгал.
- Никакъв Пепи, не съм ти, боклук. И не ми се обяснявай, че те убих. Лъжкиня мръсна. Някой ме бил лъгал!!!А ма, боклук, много си тъпа, ма – ти сама ми показа всичко, сама. Смотана пачавра и да кръшка, като хората, не може.
Младото момиче не разбираше нищо, абсолютно нищо.Единственото, което осъзнаваше, че е станала някаква ужасна грешка и трябва да намери начин да обясни на съпруга си, че това, което си е въобразил не се е случвало. Никога. Та тя не беше поглеждала друг мъж от години. Бяха заедно вече 6-та година. От 3 бяха семейство.
Петър предпочиташе Марина да не работи и да се грижи за домакинството. Деца все още нямаха
- Няма защо да бързаме, има време – казваше Петър, когато Марина плахо отваряше въпроса за децата
- Аз не съм ли ти достатъчен?
Обичаше го, дори много го обичаше, но имаше някаква празнина в изпълненото й с рутинни домакински задължения ежедневие. Така се беше автоматизирала, че до обяд вече беше изчистила, сготвила, подредила . Не излизаше много често, защото Петър не харесваше приятелките й
- Празноглави парцалани. Само ти пълнят главата с щуротии, кво има да се гледате? Станали на по двайсе и, още малко ше чукнат трийсетака, а едно семейство не могат да завъртят, по цял ден си разнасят гъзовете насам и натам.Ти, семейната, каква работа имаш с тях?
Явно нямаше, затова делеше деня си между телевизора и компютъра. Добре,че имаше компютъра.
Сваляше си филми, музика, ровеше се из интернет. Установи, че за да водиш интересен живот не е задължително на всяка цена да излизаш. Това откритие внесе освежаващо разнообразие в живота й.
Започна да посещава един форум.Попадна случайно ровейки се.В началото само четеше.Беше й интересно. После се осмели и се включи в дискусиите. Стана й приятно, когато видя, че е приета. Започна да се отпуска, да разговаря на различни теми. Беше почти като да излезеш на кафе с приятелки, дори още по-. Защото в интернет всякакви условности падаха и Марина усещаше как многото предразсъдъци, с които се беше обградила изчезват щом затрака по клавиатурата. Освобождаваща възможност не просто да бъдеш себе си, а да провериш каква си и до къде можеш да стигнеш.Да бъдеш всякаква, да експериментираш. Да се превъплащаваш, да откровеничиш, без да те интересува дали и как ще бъдеш разбрана- Прозрението, че виртуалното й аз е магнетично привлекателно, в началото я изненада. Никога не е била от онези ,нахаканите, самоуверените момичета. По-скоро –сдържана, леко резервирана и дистанцираща. Мъжете обикновено сякаш се плашеха от сериозния й вид и вглъбения й поглед върху живота.
Виртуалната Марина беше различна.Жизнена, общителна, витална, кокетна.Дори руса. Скоро стана обект на подчертано внимание.Особено от мъжете във форума Започна да получава лични съобщения.Искаха снимката й. Не я изпрати, не за друго, нямаше качени свои снимки на компютъра.Малкото, които имаше, бяха на двама им с Петър.Пък и защо му е на някого снимката й, тя не си търсеше гадже, беше сериозна обвързана, семейна жена – самоубеждаваше се Марина. Просто се забавляваше.
Нямаше нищо лошо в един невинен флирт. Напротив.
Когато Петър се прибираше от работа, тя го посрещаше в приповдигнато настроение и той беше доволен.
- Виждам, излязла си от мрачния си период, не си мрънкаща досада.- зад шеговитите му думи обаче прозираше лек упрек за моментите, в които тя, скучала цял ден очакваше неговото прибиране да внесе някаква динамика и интересност.
Сега вече Определно беше излязла от този период на скука. Интернет беше навлязъл в живота й и правеше от стоквадратния апартамент една просторна вселена от емоции. Дори не забелязваше ,когато Петър закъсняваше след работа.Преди един час закъснение се равняваше на един час душевни терзания и още един час семейни спорове.
Естествено не сподели с Петър за новия си начин за запълване на свободното време.Не че беше някаква тайна, но…предпочете да остави това изцяло в малкото лично пространство, с което разполагаше.
Интернет!!!Компютъра!!!Форума!!!Личните!!!
Марина изведнъж прозря и по тялото й полазиха ледени тръпки.
Петър сякаш улови мислите й
- Нали, нали!Сети се, нали! Парцалке!
Как те наричаше оня
- слънчице, красавице, принцесо????Сънуваше …как беше…съвършеността ти, обгърната от лъчите на изгряващото слънце???
Ай върви при него той да ти плаща живота, неблагодарнице. Пребивам се от работа, блъскам като вол. За какво?За какво? Да си развяваш задника в разнимити форуми и да си уреждаш срещи с разнимити нещастници. Поезия ще й пишат. Бегай при поета, айде марш!!!Да се храните с рими…Да видим как ще ти плаща глезотиите с рими. Сетих се - може да си направите форумна къща и да си живеете в нея. Хахахахахахахахаха
Слънчице…Принцесо…
Гласът му беше груб и зловещ. Позата му излъчваше заплаха и на Марина й беше ясно, че каквото и да каже в този момент, то няма да бъде нито чуто, нито разбрано.
Стана бавно, подръпвайки набралата се нощница. Изпита неясно неудобство от голотата си.
Чувстваше се срамно разголена и нечиста.
Омразата, с която Петър я гледаше беше по- болезнена от пръстите му, впити в ръката й.
Всяка изречена дума я срязваше като нож, но не намираше думите, с които да му обясни невинността на случилото се. Че няма нищо, няма други мъже.Само думи, само невинно измъкване от рутината, от еднообразието.
Как да му каже, че се е чувствала сама, че е имало празнина, която е трябвало да запълни, че по този начин се е почувствала силна и пълноценна, някоя, истинска, жена. ЧЕ дори , общувайки с други, е открила че наистина е само негова. Че го обича.Че….имаше много неща, които можеше да му каже, да му обясни.Нямаше смисъл. Той беше чел и беше изтълкувал всичко посвоему. Подсъзнателно Марина ясно осъзнаваше, че нямаше и как да го изтълкува другояче. Вероятно и тя не би повярвала в безобидността на случилото се, ако попадне на подобни разговори.
Започна да събира дрехите, набутвайки ги в един малък сак, който Петър хвърли в краката й.
- Айде и по-живо, че не мога да те гледам.
Невинна, Невинна, НЕвинна- се блъскаже в главата й. Искаше да го изкрещи. Вместо това нахлузи дънките си и за последно погледна мъжа на живота си.
Той стоеше – озверяло животно, на което са отнели плячката. Такъв й се видя – зъл и самотен
- Грешиш, много грешиш…аз те обичам, но не мога да живея в кутия – прошепна Марина, преди вратата да се затръшне зад гърба й.
Завинаги –каза си тя -завинаги….

Вопъл от миналото

2009-02-11T01:11:00.000-08:00

Виолета Ангелова се суетеше в малката си кухня, в малката си къща, в малкия си град.Навън времето беше подтискащо.Уж средата на май, а все още не можеше да почувства топлото. Дъждове, дъждове.Валеше от началото на месеца почти непрестанно. Погледна под прозореца как се стичаха едрите капки по листата на старата череша и си помисли, че като дете се е катерила по нея. Значи черешата беше над 60 годишна. И не й личеше, хич. Виолета въздъхна. Откъде тръгна, къде е сега – отново под черешата, а някога беше на върха й. Точно преди да въздъхне за пореден път в отговор на вечно мрачните си мисли, които непрекъснато правеха равносметка на неравния и нерадостен път на живота й, на малката врата на малката къща се почука- Кой ли е? – почуди се Виолета, остави чинията ,която се готвеше да прибере в олющения кухненски шкаф и машинално приглади полата си. Обикновено никой не я търсеше, гости не й идваха, съседите страняха от нея, отблъснати от високомерното й държане.Наричаха я ехидно - оная важната, софиянката- и си шушукаха зад гърба й.Вили го знаеше, беше ги чувала дори, та те не се стараеха да бъдат дискретни, но й беше все тая. Какво я интересуваха някакви си селяни.– Сигурно някой досадник – помисли си тя леко раздразнено, срещите с хора не й бяха особено приятни. Предпочиташе да е насаме със себе си, да прелиства книгата на живота си и да търси виновниците за фаталните обрати. И да се самосъжалява.Най-лесно беше да се самосъжалява, когато е сама. Почукването се повтори, този път по-настойчиво.Виолета отвори вратата и точно се канеше да я захлопне моментално под носа на опърпаното същество, стоящо на прага, когато гласът, който излезе от устата му я вцепени:- Здравей, Нуша!Единственият човек, който я наричаше Нуша беше Анастасия, дългогодишна нейна приятелка от онези години. - Каква Виолета си ти, същинска теменужка си, като онези на балкона ти – й казваше Стаси някога, с плътния си леко дрезгав глас и двете се заливаха от смях. Стаси беше 6 години по-възрастна, но си пасваха идеално. Самоуверени, преуспяващи, рано останали без мъже. Стаси беше разведена. Успешно разведена – така представяше семейното си положение. Виолета, по трагично стечение на обстоятелствата, беше останала вдовица преди да навърши 30. Двете се запознаха покрай работата. Подготвяха приеми, развеждаха делегации, покоряваха нощните заведения. После Стаси се премести, стана завеждащ Протокола на Министерски съвет, но въпреки, че вече не работеха заедно, професионалните им пътища се преплитаха.Освен това всяко свободно време прекарваха заедно. Стаси беше висока, по-скоро пищна жена, и излъчваща един неустоим сексапил. Носеше косата си, събрана в сложен голям кок, чиято мода беше останала някъде в шейсетте, но въпреки това идеално допълваше визията й. Правеше я да изглежда различна, достолепна и много, много привлекателна. Беше от този тип жени, на които всяко нещо стоеше стилно и актуално.Никой никога не я беше виждал без прическа и без грим. Дори Нуша. Когато пътуваха заедно, Стаси държеше да е в отделна стая, имаше си свои ритули, които, както казваше тя изискваха абсолютно усамотение. Анастасия беше жена, която омагьосваше и мъжете, и жените.И се държеше като такава.Виолета не просто й се възхищаваше, по-възрастната й приятелка беше нейният модел за поведение. Дори понякога се улавяше, че я копира. Поне доколкото може. Самата Нуша физически беше пълната противоположност на Анастасия – дребна, фина, с деликатни черти, млечно бяла кожа и буйна гарвановочерна коса, която се спускаше на плътни естествени къдрици по раменете й. Сравняваха я с Елизабет Тейлър и наистина приликата беше поразителна. Въпреки това, Виолета не искаше да прилича на Елизабет Тейлър, а на приятелката си – Анастасия Василева. Дори накара веднъж фризьорката да събере гъстата й, немирна коса в кок, но резултатът беше комичен.Анастасия от своя страна, се ласкаеше, че някой се прекланя пред личността й, егото й биваше погъделичкано и с удоволствие издаваше някои малки "тайни" на по-младата си приятелка:- Мъжете трябва да бъдат държани на дистанция. Но не съвсем. Допускаш ги малко, след което се дръпваш.Не трябва да те смятат нито за лесно достъпна, нито за недостъпна.Целта ти е да покоряваш, да ти лазят в краката и да те сънуват. Усети какъв тип жени харесват и бъди такава-нежна, груба, цинична, интелектуалка, сантиментална, артистична…. И никога не говори за детето си пред тях. Никой не обича майки-ревли. Ти си жена преди всичко, майка си у вас си. Няма нужда да разказваш на всички колко прелестна е дъщеря ти.Децата са пречка.Ако имаше нещо, което Виолета да не харесваше у Анастасия, то бе именно начина, по който отглеждаше сина си. Момчето, вече в пубертета, растеше неконтролируемо, презадоволено и според Вили се оформяше като един мухльо-безделник. Анастасия смяташе, че майчинските й задължения се изчерпват с щедрите финансови суми,които му предоставяше .Всъщност при нея всичко се случваше с щедри финансови похвати. За да не се мотае в краката й го изпрати в Пазарджик, в милиционерското училище. На три пъти Марио, синът, беше на ръба на изгонването , на три пъти Анастасия решаваше проблема с дисциплината му с щедра ръка.- Момчета, какво да ги правиш, всички са диването- заявяваше тя, едва ли не с гордост.- Нали затова съм им го пратила, за да го направят човек, какво ме занимават? Беше напълно убедена, че я занимават само и единствено поради очакваната проява на щедрост.Вили не одобряваше всичко това. Тя беше друга с дъщеря си - разговаряше с нея, интересуваше се как е минал денят й, какво я вълнува, какво я натъжава. Обожаваше да гали малката дългокоса главица и да усеща топлината и доверието, с които момиченцето се гушва в нея. - Прекалено много се занимаваш с малката – сряза я веднъж Анастасия- тя ти краде от личното време, давай го по-така, не забравяй - преди всичко си жена! Как искаш да остарееш???Като една обикновена майка???Когато дъщеря ти порасне и си вземе парцалите ще си сама, като кукувица, и ще си пропуснала най-хубавите години за живеене - Вили долови в гласа й презрение. Това едновременно я жегна и я накара да се чувства слаба и глупава. Вероятно приятелката й беше права. После кръговратът на промените увлече и тях. Кариерата на Виолета Ангелова главоломно се срина, когато прохождащото демократично общество заклейми сътрудниците на ДС. Виолета беше такава, работата й го изискваше.От уважаваната и обожавана другарка Ангелова се превърна в собственичка на частно магазинче във входа на блока. Продаваше разни джунджурии, колкото да не е без хич и бира на кварталните пияндурници. Анастасия , за разлика от нея, се закрепи. Бързо, както тя си можеше смени дрехата, смени приятелите, смени обожателите, смени Нуша.Само кокът си остана същия, и величествената осанка.Виолета Ангелова не беше удачна дружка вече. Не й отиваше.- Нуша, това съм аз! – безполовото същество на прага, с избеляли мръсни и увиснали дънки, върху които беше навлечена нещо като престилка я изкара от унеса. Погледът му я пронизваше питащо из под сплъстени кичури провиснали над сивкаво сбръчкано, съсухрено лице. На пръв поглед изглеждаше толкова старо,че човек се чудеше каква сила все още го държи в обятията на живота.Виолета безмълвно отвори вратата и отстъпи назад. Старата й приятелка, леко влачейки десния си крак, пристъпи в тясната малка стая, любопитно и някак си плахо, оглеждайки обстановката.- Сядай! - Вили й посочи единствения стол, сложен точно до желязното легло, покрито със стара, но чиста кувертюра.- Значи така…Върна се тук… – колебливо започна разговор Анастасия- Не се върнах.Стигнах до тук! – лаконично и леко грубо отсече Вили. Спомни си как звънеше от уличния телефон на Стаси, плачейки. Искаше да й каже,че е на улицата, че са я измамили, че е без жилише,че тя и детето й са безпризорни. Че едни яки момчета изхвърлят вещите й през балкона на апартамента, който покойният й съпруг беше купил с толкова труд и усилия. Стаси не я изслуша дори- Каквото си си надробила, това ще сърбаш, винаги съм ти казвала,че не те бива в мисленето, Нуша – и затвориВили се сви в телефонната кабина и имаше чувството, че животът тотално я отритва. По-сама не се беше чувствала нико
Сега, близо десет години по-късно от онзи почти несъстоял се телефонен разговор, миналото седеше, от плът и кръв, в тясната кухня на Виолета.Десет години борба за оцеляване, за съхраняване на остатъците от себе си, десет години, в които видя, че от така наречените приятели остават само спомени. Тази нещастна жена, тази мръсна бездомница, която седеше на ръба на стария стол й беше безразлична - изненадана сама за себе си установи Вили. Не изпитваше съчувствие към съдбовния крах, който беше преживяла . Всъщност не я и интересуваше житейската й трагедия. Повече от видимо беше, че каквото и да й се е случило, то е изтрило завинаги онази-величествената, красива и енергична Анастасия.На улицата е – заключи някак си статистически Вили.- На улицата съм – сякаш прочете мислите й Анастасия, размърдвайки се на неудобния стол- Когато вали, като сега, спя по входовете, по дворовете, където намеря…на кашони. Ето това ми е цялото имане – засмивайки се нервно вдигна прокъсана платнена торба с неизвестен цвят. Къде бяхме, къде стигнахме, Нуша…къде…Това е мисълта, с която замръквам и осъмвам. Виж ме – чучело, грозно ,старо и парцаливо.Ти поне имаш покрив над главата си и…добре изглеждаш.Малко си заслабнала, ама иначе си си добре.Виолета мълчеше, подтискайки емоциите, които я връхлитаха.- Сърдиш ми се? Още ли ми се сърдиш? Аз не знаех…чак после разбрах, че са ти взели апартамента, че са те изхвърлили. Михайлов ми каза. Знаеш, такива времена бяха, нямаше какво да направя и аз трябваше да оцелявам…знаеш, разбираш. Не беше лесно.Виолета знаеше и най-вече помнеше, душата й помнеше.- Виж ме сега! – Анастасия повиши глас – виж меее!!!- подръпна два кичура сплъстена коса и Виолета отбеляза наум- ноктите са й като на граблива птица. - Доволна ли си да ме видиш в калта???Да ме видиш срината.Мен, тази, която обожаваше.Чувстваш ли се отмъстена, реабилитирана ? – продължаваше да нарежда жената и в гласа й се промъкна някаква едва скривана нотка на омраза.- Какво мълчиш?Кажи нещо!Че ме мразиш, че съм постъпила като кучка, че съм те предала.Говори!Вили въздъхна уморено:- Всичко беше много отдавна, в някакъв друг живот, Анастасия.Няма смисъл да се връщаме там и да човъркаме. Няма смисъл и не желая. Просто няма за какво да говорим. Това, което не е казано явно е нямало нужда да бъде казвано.- Нуша, Нуша, моя Нуша ти си ми единствената приятелка, винаги си била единствената ми приятелка.А аз, аз ,аз….- гласът на скитницата заглъхна и тя впери очи в пода, като че ли търсеше точното определение на онази Анастасия, която бе обърнала гръб на приятелката си в най-критичния за нея момент.- Така си го почуствала, така си постъпила – Виолета говореше бавно, но от думите й лъхаше студенина- Ако знаеш колко съжалявах…Търсих те дори, но ти сякаш бе потънала вдън земята.- Да, точно там бях-на дъното на земята – прошепна Виолета, но Анастасия не я чу, увлечена от собствените си мисли- Шибан живот. Дали някой можеше да предположи това,което сме сега? Мен Марио…Той ме докара до тук – Анастасия вдигна поглед и потърси очите на приятелката си.- Само пари, пари, пари….не му стигаха. Започна с наркотиците, крадеше, продаваше, изпратих го в Испания.Дете ми е,знаеш, цял живот съм му треперила.Ама семка -на баща си се е метнал-хаймана, отрепка, неблагодарник. Върна се от Испания, уж излекуван. Бизнес започна да прави.Нещо внасяше, друго изнасяше.Използвах познатите си,контактите си, репутацията си, помогнах му.Свързах го с Денисченко, помниш го нали, от посолството? С него по онова време бяхме…много близки – Анастасия се опита да се засмее, но от гърдите й изригнаха хрипове, които преминаха в тежка кашлица- От цигарите…Вече не пуша, ама кел файда. Ти…пушиш ли още? А, пушиш – мерна кутията бял Средец, оставена на малката маса. – Съсипва ни пушенето, Нуша, ама само то да беше.- И почна бизнес да върти.Марио. Все някакви сделки правеше, все повече и повече пари му трябваха…за инвестиции. Помниш ли апартамента на петте кюшета, от баща ми –принуди ме да му го припиша и веднага го продаде. За голяма инвестиция. После продаде и другия-на Стамболийски. Един ден на вратата ми се звъни, отварям-някакъв арабин-мръсен,смръдлив.Като мен сега почти. Вика ми: - ас тук квартира идва- Каква квартира беее???Къв си ти бе, маймуно???? Тряснах му вратата.Оказа се,че моя хубостник дал едната стая под наем, без да ме пита….Нанесе се тарамбуката и стана хан-влизаха, излизаха. Направиха ми на нищо хубавата къща – Анастасия извади мърлява носна кърпа от джоба и изсекна носа си. Виолета видя, че сълзите оставят пътечки по съсухрените бузи на приятелката й..- Денисчеко ме заряза- продължи разказа си Анастасия- Марио го завлякъл с 50 000.Ама оня луд ли е да му даде 50 000? Кажи ми. Да не му е давал.Не съм го молила. И той мръсник излезе. Бавно и полека загубих всичките си познати. Отдръпнаха се от мен така,както плъховете напускат потъващия кораб.А..забравих да ти кажа, напуснах протокола, притискаха ме.Изкараха ме доносничка, че съм писала за тоя и за оня.Лъжци!Убийци, убиха духа ми, съсипаха ме. От завист го направиха, знаеш,завиждаха ми ,не можеха да ме понасят…Плъхове!- Беше писала. Четох, и мен добре беше изтипосала – Вили не упрекваше, само съобщаваше.- Нуша!Нуша! Те ме накараха, трябваше!Това беше начинът, а и всички знаеха ,че си сътрудник, така де, не беше тайна.- Нямаше как да не съм, нали?Работех с чужденци…А и ти, междувпрочем.Както и да е ,само исках да изясним, че знам…-вяло уточни Вили- Всичко се обърка, Нуша.Напуснах и после - всички врати затворени.Все едно никога не съм била.Ти знаеш ли какво е това, имаш ли си на идея въобще?Дали си имаше идея?Виолета се усмихна саркастично:- Представа си нямам…- Опитах тук там, нищо.Марио само пари искаше.Вече нямах.Очаквах поне той да ми помогне.Майка съм, дете ми е.Живота си дадох за него, младостта си попилях от грижи по него. А той-само дай, та дай, та дай.Децата се неблагодарно нещо.Един ден се прибирам от вестниците.Хванах се да продавам вестници, временно…Прибирам се, тръгвам да отключвам.Ключа не влиза. Бутам, бутам - не става.Маминият непрокопсаник сменил бравата. А той живее с гаджето, някаква парцалеса, в Младост шейсет и четири.Отидох до Младост, чаках ги пред вратата до 12,да се приберат.Продал го!Разбираш ли - дома ми продал, моят дом, заедно с мебелите, всичкооо. Дългове имал, майка съм, шяла съм да го разбера, да му помогна, за последен път. Само да съм подпишела, иначе мъртъв бил.Плака,заплашва, обещава,моли се, подписах.Уж временно-при тях, уж големи сделки, уж къща ще ми купи после.Ей ме на-с къщата и с всичко.По входове и дворове се свирам като куче.Ти поне сама го загуби твоя апартамент, от глупост.Дето се вика –сама си си виновна, така де, нали не се сърдишВиолета усети как кръвта нахлува в главата й.- Не е като да те изхвърлят като мръсно коте – продължаваше тирадата си Анастасия – Колко заем беше взела 2-3-5 000?- 300 долара – връщането към този момент от живота беше мъчително за Виолета,макар да се случваше ежедневно. Превърташе лентата назад и разиграваше различни сюжети.Ако..Ако…Анастасия започна да се смее хрипкаво- Ти верно си голяма глупачка!!!Триста долара, триста, тристаааааааааааа ….ха ха ха ха- ВЪН! – думите почти неволево изскачиха от устата на Домакинята- Мило момиче, наистина си …- ВЪН! – повтори жената, придружавайки думите си с красноречив жест- Нуша, не се нервирай. Ето ме, с теб съм вече.Ще сме си двечките-еднакви съдби, еднакви проблеми.Така се радвам,че те намерих.Вече ще се подкрепяме взаемно – Анастасия, разбрала че някогашната й приятелка не се шегува съвсем смекчи тона си.- Нямам нужда от подкрепа.Не и от твоята, не и сега , върви си, моля те !- Ама аз..толкова те търсих.С товарен влак дойдох до тука,във вагона с дървата, за малко не ме наръфаха едни кучета на някаква гара..Къде да отида сега???Казах ти - на улицата съм.Вали. В името на добрите стари времена… Недей и ти, недей, Нуша, ти не си такава…- Вече съм.Научих се – произнесе твърдо Виолета, едва сдържайки сълзите , които напираха. – И не ме наричай Нуша, казвам се Виолета.- ръката й все още сочеше отворената вратаАнастасия си изправи , държейки в ръка прокъсаната си чанта - Това ще ти тежи до края на живота – промълви на прага – Проклета да си!- Отдавна съм проклета – каза жената, затваряйки вратата зад гърба й.На пода, до стола , на който до преди малко седеше Анастасия, се беше образувала кална локвичка.Виолета взе едни парцал, коленичи и започна да търка.Търкаше ожесточено, а сълзите падаха върху калта и преди да се смесят с нея се задържаха на повърхността като малки балончета.Балончета пълни със спомени, болка, разочарование, надежди.- Кал, мръсотия, живот – мамка му и живот ! – Раждаме се сами и сами си отиваме, това е, какво си мислеше тая , какво, а ?!какво… – хълцайки нареждаше Виолета сама на себе сиИзведнъж захвърли парцала и хукна навънМалката уличка беше празна. Нямаше коли, нямаше хора, нямаше я Стаси. Беше се върнала там, откъдето дойде - в миналото. А дъждът се усилваше.

Нещо, което...: Гнилите плодове на апатията

2009-02-11T01:10:00.000-08:00

Нещо, което...: Гнилите плодове на апатията

Пясъкът на живота

2008-12-10T02:46:00.000-08:00

Бързаше, ужасно. Презентацията започваше след 30 минути .Т.е. за 20 минути максимум трябваше да е на другия край на града и десет минути по-късно да се изправи пред инвеститори от 10 държави,за да представи новата програма за технологично внедряване на субтермални систензии .Пет години разработваха програмата, беше вложила цялата си енергия и време в нея и сега, на прага на звездния си миг, тя закъсняваше.Вятърът беше леден и тя се уви в кашмиреното си палто.Немирната й, червеникаво-кестенява грива, беше стегната в прилежен, консервативен, но елегантен кок . Вятърът обаче беше толкова силен, създаваше й усещането ,че не само косата й , а цялата тя се разпада. Издърпа копринения шал, който беше метнала върху сакото си и покри с него косата ,завърза го под брадичката, като забрадка.Надяваше се възлите да не смачкат копринената материя, защото смяташе, че шалът чудесно допълва строгия й тъмносив костюм, придава му една особена женственост и свежест.За момента по-важното беше прическата й да остане цяла, а най-важното всъщност-да вземе такси. Колоната по булеварда се придвижваше бавно.Елица беше извървяла няколко улици, с надеждата да намери превоз, но явно днес не й беше ден. Още от вкъщи пробва да поръча по телефона.Грешката й беше,че не прецени метереологичните условия и се обади твърде късно и от трите таксиметрови компании,чиито телефони имаше, й казаха, че ще пратят кола най-рано след час, били ужасно натоварени.Тогава един час й се стори ужасно много, сега вече съжаляваше,че не остана да чака у дома, на топло и щеше със сигурност да дойде кола. Вече близо 40 минути правеше опити, но все неуспешни.Беше пределно късно да разчита и на градски транспорт. Неделчев предложи да я вземе със служебната лимузина, но тя, както винаги го, отблъсна високомерно и каза,че не е малко момиче и може да стигне и сама до въпросната конферентна зала.Елица мерна в далечината такси, стори й се че лампичката му свети в зелено.Втурна се между колите и енергично размаха ръка.Зад гърба й пропищя клаксон, последван от груб мъжки глас- Какво изскачаш като луда пред мен, да те сгазя ли искаш?Коза!Елица направи извинителен жест с ръка по посока на клаксона и гласа, и се надигна на пръсти,за да види по-добре набелязаното такси. Там беше, стоеше в колоната, но беше заето-на предната седалка имаше пътник.Приближи още малко и се опита да привлече внимание, можеше все пак да са в нейната посока и да я закарат.Устройваше я дори леко обиколен маршрут.Парите нямаха значение.Шофьорът я беше видял и й направи красноречив отрицателен жест с показалеца.Не ставаше.Младата жена отчаяно заотстъпва към тротоара, като внимаваше да не пречи на колите, които бавно, но се движеха. Чу как изскърцаха спирачки точно, когато стъпваше на тротоара.Понечи отново да махне извинително с ръка, когато с периферното си зрение отчете, че спрялата кола е жълта- Такси!Най-накрая!Ще успее-цялото й същество се изпълни с радост и тя се шмугна в отворената Задна врата на автомобила.Обикновено не се качваше на каквито и да е таксита.Гледаше внимателно обозначенията и фирмите.След като на няколко пъти беше попадала на таксита-менте много внимаваше къде се качва.Не и сега.Сега значение имаше само да стигне на време. Цялото й бъдеше зависеше от това.- ЕкспоЦентър “ИнфоТех”, ако обичате! Слава Богу, че се появихте, вече не знаех какво да правя, виждах как закъснявам за бъдещето си –напрежението й се вербализира в шеговит брътвеж, но шофьорът потегли мълчаливо. Елица протегна глава, за да го види, но с изненада установи,че между нея и предната седалка има преграда от матирано бяло стъкло.Всъщност едва ли беше стъкло, пипна го леко.Определено не беше стъкло,някакъв странен на допир материал, оставяше усещането за мекост и топлина. Крайно време беше, откога се говореше за безопасността на таксиметровите шофьори, а и по този начин пътникът щеше да се чувства по-комфортно.Нямаше да се налага да слуша словоизлиянията на на поредния умрял от скука таксиджия. Елица си помисли,че непременно на слизане трябва да види коя е фирмата, модернизирала така колите си. След което развърза шала от косата си и извади малко козметично огледалце от дамската си чанта. Косата продължаваше да е безупречно прибрана малко над тила.Нямаше немирни косъмчета, които да нарушават деловото излъчване. Беше сложила съвсем лек,бледорозов дискретен грим на тъмносините си, почти виолетови очи, малко руж на страните и безцветен гланц.От огледалото я гледаше една сериозна, но същевременно доста привлекателна млада жена.Елица остана доволна от гледката и чак сега си позволи да се отпусне.В колата беше топло, но не прекалено.Всъщност доста приятно.Долавяше се и лека,ненатрапчива музика.Заслуша се-"Fields of Gold" на Стинг.Не грешеше, звучеше любимата й песен, любимият й изпълнител.Това беше знак,че всичко ще бъде наред.Някой почука на прозореца,Елица погледна навън-малко русичко момченце,държеше наръч балони с надпис Y love you и й се усмихваше.И Елица му се усмихна.Не беше 14 февруари. Но всъщност, защо трябваше да е 14 февруари, за да има балони с Обичам те? Замисли се. Отдавна този празник не фигурираше в аджентата й.Свети Валентин Беше един от всичките поредни безконечни работни дни.Цялото й време, енергия и мисли бяха там-в проекта.Проектът беше нейната любов, нейният любовник,нейното дете, нейният празник, нейният делник, всичко. Прибираше се, колкото да вземе един душ и да предремне няколко часа и на другия ден отново се гмурваше в живота, който беше избрала за себе си.Момченцето продължаваше да й се усмихва от прозореца.Личицето му сияеше, а балоните се поклащаха разлюлявани от вятъра.Младата жена затвори очи и се замисли какво ли щеше да е ако имаше някой, който да й купи балон или на когото тя да купи балон – днес,вчера, на денят на влюбените, когато и да е.Балони…-какви глупости ме занимават.След по-малко от тридесет минути ще съм там, на където вървях толкова време-Елица поклати грава сякаш да прогони нечаканите размислиЗазвуча "Desert Rose" …Стинг продължаваше да гали слуха й. Реши да не мисли за нищо,да използва пътуването за своеобразен релакс и настройка.Събуди се от нечий допир- Скъпа, беше заспала на слънце …ще изгориш, покрих те – висок, чернокос мъж беше приклекнал до нея.Стойката му, погледът му, начинът по който я наблюдаваше, излъчваха близост.Самата Елица лежеше на пясък , а тялото й беше покрито с копринен шал на бледи цветя, подобен на този,който носеше, но много по-голям.- Нещо лошо ли сънува, гледаш уплашено? – младият мъж отметна кичур от съненото й лице и се усмихна -цялата си в пясък, а рогозката ти я няма.Защо не я слагаш?Като пясъчна нимфа си, сънена пясъчна нимфа, моята нимфа.- Прокара пръсти през косата й,махайки малко пясък.Мъжът говореше, а Елица нищо не разбираше.Огледа се-пред нея се ширеше безкрайна синева.Вълните обливаха пясъка на няколко метра пред краката й.Пясък - докъдето погледът й можеше да стигне, но не беше само пясък.Тук-таме се виждаха Екзотични, непознати за нея дървета.Нещо като палми , но с цветове.Розови,бели, сини, лилави,жълти.Различните дървета бяха оцветени в различни цветове.Хора не забеляза.В ляво, между едно дърво с розови и едно с жълти цветове, се забелязваше причудлив водоскок.От интересно скално образувание, прилично на два гълъба, съдеинили човките си се стичаше вода, която минаваше през две тераски и падаше в овално корито,цялото обгърнато в зеленина, оплетена с чимшироподобни листаСякаш беше влязла в картина на художник –романтик, който използваше някакви странно силни наситени цветове,чак нереални.Приседна и шалът се смъкна по тялото й.Следващото откритие бе, че е гола-съвършено гола.Само полепналият пясък блещукаше по тялото й като фини кристалчета, отразили слънчевите лъчи.Косата се стелеше по гърба й и леко я гъделичкаше.Мъжът погали корема й и започна с нежни движения да отстранява песъчинките.- Пясъчке, разсъни ли се?-погледът му закачливо я обхождаше .Прииска й се да се загърне, но не го направи.Не помръдна.Някакво непознато усещане я беше завладяло и стоеше като омагьосана. Очите й се взряха в този,който я докосваше. Беше висок, може би една глава по-висок от нея.Косата обримчваше лицето му с немирни къдрици, почти като нейните, но стояха мъжествено.Под дясната вежда имаше белег със странна форма, като стрела.Вероятно от удар.Тялото му беше стегнато и жилаво.Мускулите-добре оформени, но не прекалени.Заприлича й на антична статуя.И досущ като антична статуя не носеше нищо върху равномерния си мургав загар.Усети как червенина залива лицето й- Пясъчната нимфа има пясъчно желание?-беше я видял,че се изчервява и Елица побърза да отклони посоката на погледа си- Ясно, сега си мълчалива пясъчна нимфа.Добреее,значи, аз трябва да отгатвам помислите и желанията ти .Харесва ми, мдаааа, определено ми харесва.- Ръката му се беше плъзнала нагоре по корема й и сега почиваше на лявата й гърда, по която пясък нямаше.Макар че..не, не почиваше.Тялото й потръпна и едната му ръката ,усетила повика продължи да изучава гърдите й .Другата повдигна брадичката й и устните на мъжа се впиха в нейните.Елица имаше чувството,че вкусва отдавна забравен любим плод.Инстинктивно зарови ръце в къдравата черна коса и намести тялото си, така че тялото, което вече почти изчяло я покриваше, да намери своето ложе. Заля я вълна на удоволствие и ако до този момент се опитваше да мисли и анализира ситуацията, в която беше попаднала, то сега земята се отвори и погълна всичките й мисли,цялата й обърканост, уплаха и несигурност.Всяка фибра на нежното й тяло се отдаваше на завоевателя, който нежно и умело превземаше хълм след хълм.Устните му обследваха бавно и внимателно.Сякаш изледовател откриваше тръпнещата й, забравена плът.Задържаха се, после намираха , изпиваха, открадваха и даваха.В главата й избухна пожар.Светът около нея се завъртя и после се възпламени-в синьо,розово,лилаво,жълто, шеметно.Не беше затворила очи, искаше да поеме и запамети цялата феерия от образи и усещания, които я връхлитаха, Целия свят, който сякаш беше създаден единствено за тях двамата.- Хей, Пясъчке, обещавам никога повече да не те питам защо спиш на пясъка!Разбрах-пясъкът е твоята страст.Ти си владетелката на пясъка!-И той стана ,за да направи леко комичен реверанс, имитирайки реверансите от Ренесанса.Идеално би му стояла мускетарска униформа- помисли си Елица и се засмя- Оооо,моята нимфа се смеее!Това означава ли,че моята нимфа е щастлива?Или може би означава,че моята нимфа иска още.- Нежно я претърколи в пясъка, така че да се озове под нея.Елица продължи да се смее.Ако някой поет беше наоколо, вероятно би описал смеха й като песен на славей, като ромол на ручей, като пърхане на пеперуди в лятна нощ, като звън на звънчета из планински покой.Смехът й беше чист и прелестен.Естествено хармонираше на ласките, които си разменяха.Телата им се сливаха и разделяха, пясъкът ги обгръщаше като ложе и топлината му подсилваша страстта им.Когато свършиха и двамата бяха обвити в многоцветни отблясъци от дърветата и много пясък.- Сега ще изкъпя моята нимфа, защото и пясъчните принцеси трябва да се хранят, а някак си не върви да се хранят, овъргаляни в пясък- грабна я и я понесе към водатаРъцете му бяха силни и меки.Елица се почувства сигурна и защитена, както никога през живота си .- Стигнахме…..Госпожице?Това е вашето място-Експо"Център Инфо Тех"!Елица отвори очи.Таксито беше спряло пред висока, модерна сграда, чиято архитектура й беше донесла наградата –“сграда на Бъдещето” на Световния Архитектурен конгрес преди една година.В купето звучеше инструменталът на "Fragile". Младата жена погледна часовника си-бяха пътували едва 15 минути, имаше предостатъчно време. Нещо в нея я възспираше, подтикваше я да извика-Не, това не е моето място, върнете ме, но вместо това извади една 20 левова банкнота и я подаде през процепа.Навън я посрещна леден вятър,завихри косата й и Елица не виждаше почти нищо пред себе си-само плетеница от немирни червеникаво-кестеняви кичури.- Госпожице, мисля че си забравихте нещо – странно познатият глас я накара първо да се закове на място, след което да направи две крачки обратно към таксито.С изненада забеляза,че по жълтата кола няма никакви отличителни знаци, дори табелка TAXI липсваше.Вратата на шофьора беше отворена и една загоряла мъжка ръка й подаваше копринен шал на цветя.Нейният.Или поне досущ като нейния, но много по-голям.Едва сега осъзна,че косата й е на свобода.Надникна в колата и потъна в океан от усещания.Очите бяха същите, косата, белегът под дясната вежда, само Усмивката беше леко тъжна и много питаща- Да Ви пожелая ли успех?-попита мъжът- Пожелай ми пясък!-отговори Елица и понечи да отвори задната врата- Върви-спря я мъжът-аз съм тук, няма да изчезна-това е мигът, който очакваш от години.Елица наметна шала на раменете си, вятърът го вдигна и той обгърна лицето й, почувства топлина и пясък.Нейният миг…Определено предстоеше

Емоция за изтръгване

2008-12-04T07:21:00.000-08:00

Вървеше към офиса и цялото й същество се бе устремило към момента на своята слабост.Очите на Мартин – сякаш дори и в този момент, когато той беше дявол знае къде, я пронизваха, правеха я безпомощна, безпаметна и бездиханна. Имаше чувството, че се промъкват във всяко кътче от нея, разголват я – грубо и властно, пренебрежително и , след което я захвърля ненужна. Не можеше да се отърве от това усещане всеки път когато погледът му я приковeше. А погледът му я приковаваше всеки път, когато я срещнеше. Емоцията, която я разтърсваше беше толкова силна и неконтролируема, че се запечатваше в сетивата й за моментите, които притежателят на този разтърсващ я поглед беше далеч. Ненавиждаше този копнеж.
Между тях нямаше нищо, дори обикновените им колегиални отношения бяха обвити в показна празнота.. Срещаха се по волята на обстоятелствата, на служебните обстоятелства, предопределени от случайността. От онази случайност, която обикновено е следствие от нещо неизказано, останало в миналото. А те определено имаха минало…някакво.
Мартин беше съпруг на Ана, най-добра приятелка на Илина още от детските години. Бракът на Ана и Мартин, сключен след кратка, но бурна и страстна любов, не издържа дълго. Нямаха деца, които да го закрепят и така почти предизвестено се разделиха. Илина не беше виждала Мартин години, може би пет или седем, когато един ден на събранието на фирмата им представиха Новия търговски директор – Мартин Александров. Илина бе изумена от бързия му възход. Имаше съвсем ясния спомен , че в близкото минало, когато бе женен за приятелката й, все се захващаше с някакви неуспешности, но така и не помнеше с какво точно. Помнеше обаче че бяха ярки неуспешности, завлекливъв финансовата бездна не само него, ами и доста приятели и роднини.Ана обикновено го наричаше - онова мързеливо гадно копеле! Всъщност мързела му и пословичната му финансова неудачност бяха една от причините, които Ана изтъкна като довод за развода. А сега онова мързеливо гадно копеле беше новият пряк началник на Илина.
Веднъж седмично,всяка сряда, трябваше да отива в кабинета му, за да обсъждат проекта,за който тя отговаряше. При тези срещи младата жена изпитваше някаква странна смесица от неудобство и необяснима неприязън.Мартин Александров се държеше подчертано дистанцирано, студено , дори надменно и непременно намираше нещо, за което да я разкритикува.Или сроковете ,според него, бяха просрочени, или някой детайл не беше изпипан според очакванията му.Винаги намираше нещо, макар и дребно. Никога не се усмихна окуражаващо, не я поощри. А за някогашното им познанство дори намек не бе направен, не попита за Ана. Илина знаеше, че не поддържат никаква връзка, което беше логично предвид грозния начин, по който се бяха разделили. Ана изхвърли дрехите на Мартин през прозореца на бащиния й апартамент, крещейки че не иска да го вижда никога повече, че е мизерник,пропаднал тип и прочее цветущи епитети, които Илина не искаше да си спомня. На бракоразводното дело Илина бе помолена да сведетелства в полза на приятелката си.Чувстваше се неловко да обсъжда няколкото отвратителни скандала, някои завършили с размяна на шамари и ритници,на които беше свидетелка, но Ана настоя, трябвало да му разкажат играта на тоя нещастник-така каза. Бил й съсипал най-хубавите години. Чак съсипал… Илина не смяташе,че нещата стоят точно така.Още помнеше как приятелката й беше метнала един кухненски нож по съпруга си, наричайки го инфантилен перверзник.И за да е чиста пред съвестта си на делото се опита да бъде максимално коректна спрямо двамата, казвайки, че Мартин е правил всичко по силите си бракът им с Ана да оцелее. Каза го и наистина вярваше, че нещата стояха точно така. И Ана съвсем не беше идеалната съпруга, нищо че й беше приятелка. В крайна сметка, за да е успешна една връзка и двамата трябва да положат старание и да направят съответните компромиси и отстъпки – така си мислеше Илина.Беше го казала и на приятелката си, след което тя не й прговори близо половин година.
Вероятно споменът за това бе и причината Илина да се чувства засегната от демонстрираното безразличие на Мартин. Все пак, донякъде тя беше единствената, която се опита да го защити в тази неприятна история. А той…Той...
Не можеше да не признае,че през годините ,през които не се бяха виждали той се беше променил. Безотговорният вече попопраснал нехранимайко, който прекарваше дните си в разговори за велики сделки, на чаша бира,купена с парите на жена му, се беше превърнал в елегантен, делови млад мъж.Някога момчешкият му чар сега се допълваше от загатната арогантност и безупречна фигура, поддържана с ежедневно потене във фитнес залата. От стойката му лъхаше неоспорима самоувереност, а начинът, по който произнасяше всяка фраза-бавно, отчетливо и акцентирайки на основните детайли, говореше за обиграност. Мартин Александров беше мъж, по който не една жена въздишаше.
След месец Илина установи,че в сряда сутрин, денят на отчитането, се задържа по-дълго пред огледалото. Осъзна, че подсъзнателно или пък напълно съзнателно, прави всичко възможно,за да привлече вниманието на прекия си началник, чисто мъжкото му внимание. Той ,Мартин, се беше оказал предизвикателството, което трябваше да бъде преодоляно. Неприязънта се бе трансформирала в интерес.
Всъщност при чисто деловите им срещи, тези в които той видимо не проявяваше никакво внимание към нея, Илина усещаше погледът му различен.Погледът не отговаряше на цялостното поведение на Мартин. Очите му я изучаваха, вникваха далеч отвъд служебната формалност. Интуицията й показваше, че дистанцираността му е нарочно спускана бариера. Спирачка на нещо силно, което той опитва да овладее поради спецификата на миналите и настоящите им отношения.
През 30-годишния си живот Илина не бе страдала от липса на мъжко внимание.Напротив – мъжете търсеха компанията й и не само. Изящната й фигура, дългите й бедра, немирната й вълниста гарвановочерна коса, която на слънцето придобиваше странен меден отблясък, дълбоките сиво-зелени очи ги караха да оглупяват. Тя, от своя страна, ненавиждаше това оглупяване. Искаше нормалната връзка, която така и не бе имала.Но за сметка на това фантазията й беше изрисувала толкова добре представата за нея, че на Илина понякога й се струваше, че някога е имало някакъв мъж в живота й, който й е показал как точно трябва да се случват нещата..Мъжете, с които се срещаше я отегчаваха бързо.Непрестанните им брътвежи, с които я превъзнасяха, й досаждаха ужасно. Имаше е моменти, в които си мислеше,че всъщност нещо не й е наред, след като не може да изпита любов. Дори си бе направила гей-тест.Е, оказа се,че поне лезбийка не е.Което я успокои.Донякъде.
И ето-появи се Мартин.Студен, безразличен, дори гаден на моменти. Привличаше я като магнит.
Стоеше за кой път пред него и се стараеше гласът й да звучи стегнато делово.Беше сигурна,че не й се получава. Усещаше страните си пламнали.Избягваше погледа му, но очите му сами я намираха.
- Илина? – гледаше я питащо
- Да, да..ще променим графиката и ще завишим коефициента - изстреля механично тя, правейки усилия да овладее емоциите, които я връхлитаха
- Не те питах това – някаква несмешка се прокрадна в дясното ъгълче на устната му- така се получава, когато не ме гледаш по време на разговор. Защо не гледаш в очите всъщност?
- Извинявай, нещо се бях отнесла – гласът й леко потрепери – Би ли повторил?- Илина бавно вдигна очи, молейки се те да изразят единствено служебна заинтересованост
- Какво ще кажеш за тройка? – очите му я пронизваха. Кафявият му, почти черен поглед я заковававаше
- Тройка??? Искаш да кажеш три…това не е ли твърде занижено ? – изумена започна да прелиства спецификациите
- Не, не ти говоря за коефициенти. – за първи път, откакто работеха заедно, го чу да се смее.Цялото му лице се беше изкривило и звуците, които издаваше бяха хриптящи и отблъскващи. Непознат, отблъскващ смях
Смисълът на въпроса бавно си пробиваше път към съзнанието на младата жена. В главата й избухнаха пламъци и изпепелиха всичките й мисли. Ярка червенина обля лицето й, след което пребледня.Стисна здраво папките, които държеше и чу как кокалчетата на пръстите й изпукаха от напрежение
- Е, какво ще кажеш?Навита ли си? Не бързай да ми отговаряш, ще ти звънна след час. Готино парче си, да знаеш, а и партньорът ми ще ти хареса, твой тип е – думите му долитаха до Илина някак си гротескно ярки и образни.
- Боже Господи, в какво съм напът да се забъркам - помисли си тя гневна сама на себе си заради слабостта, която явно му беше демонстрирала, за да й отправи подобно предложение- Каква идиотка съм, каква тъпа самотна идиотка – Обърна се и бавно и безмълвно напусна стаята. Не затвори вратата. Знаеше,че Мартин я оглежда.Че се опитва да я съблече, да я разголи, да надникне в нея, да я обсеби. Знаеше, че не успява или поне много искаше да не успява.Онова мръсно гадно копеле – Мартин Александров.
Когато в понеделник се разминаха в коридора, Илина му се усмихна предизвикателно. Отвращаваше я.

Кабаре

2008-10-27T05:26:00.000-07:00

Дори не чуваше музиката, танцуваше машинално, стараейки се да не вижда мазните мъжки погледи, които полепваха по почти голото й тяло. Нещо крещяха, тя не разбираше.Когато не ги гледаше можеше да си представи, че случващото се не я касае.Че е в дискотека, музиката гърми и тя танцува за удоволствие.Това беше нейният начин, единственият, да се изолира .На съседния пилон Света й правеше някакви знаци с очи.Сочеше й нещо по посока на масите.Яна изобщо не желаеше да поглежда натам. Света обаче упорито примигваше и леко врътваше глава.Все едно й казваше-виж де, виж.Като разбра, че Яна няма никакво намерение да се обръща направи красноречив жест с палец и показалец. Ясно-имаше паралия някъде по масите и Света, с безупречния си датчик за пари, го беше уловила. Задръж го – помисли си Яна с отвращение- твой е –и той, и мазния му шкембак, и парите му.Завъртя се яростно на пилона.Металът се беше нагорещил от младото й тяло и пареше голите й бедра.Изви се и направи шпагат във въздуха, задържайки се само на ръцете си.Като малка мечтаеше да стане циркова артисктка-акробатка.Беше изключително пластична и подвижна.Огъваше се като ластик,премяташе се.Обаче в забутаното им, сибирско градче нямаше школа за акробати, затова майка й я записа на художествена гимнастика. Яна беше едва на 5, но скоро осъзна,че този спорт не е съвсем за нея.Безспорно грациозен, но му липсваше динамиката, която би отговаряла на темперамента й.Когато правеше по някое салто във въздуха Люда Василиевна-треньорката й, се мръщеше и я наказваше. Чу я дори веднъж да казва на майка й,че излишно си дава парите, от Яна световно- известна гимнастичка нямало да стане.Яна и не желаеше.Младото й тяло кипеше от енергия, за която тя скоро намери отдушник-модерният балет. Беше на 12, когато нейната съученичка и приятелка Света я придума да зареже гимнастиката и да се запише на модерни танци.Никога не съжали за това си решение,въпреки че родителите й бяха много против. Обожаваше танците, те я изпълваха.Сформираха група от шест момичета и Саша. Саша Сведлов беше корепетитор, хореограф, организатор и душеприказчик. Залата им, всъщност бивш партиен клуб, беше тясна и прашна, но Яна прекарваше всяка свободна минута в нея. Бяха станали толкова добри, че скоро започнаха да ги канят по участия-празника на града, вечерта на талантите, частни партита.Пътуваха и до околните селца да изнасят представления-предимно в училищата. Яна точно навършваше 17, когато собственикът на голяма и известна дискотека в Иносибирск-най-големият град в областта, намиращ се на 50 километра от градчето им, ги покани да танцуват в заведението му.Корепетиторът им Саша не се замисли нито за миг, а веднага подписа. Купи един раздрънкан миниван Форд и три пъти седмично ги откарваше вечер, точно в 9 в дискотеката. Така започна тяхната слава.Саша се замогна . Света ,Яна и останалите момичета от групата, навириха нослета.Печелеха достатъчно, за да си купуват модни дрешки, гримчета и други дреболийки.Отгоре на всичко бяха центъра на вниманието.Около тях изобилстваше от всякакви-момчетии, стабиляги, мамини синчета, новобогаташчета, улегнали мъже с положение и средства. Майката на Яна беше много недоволна.Смяташе,че не е редно момичета на тяхната възраст, ученички все още, да танцуват по заведенията.- Няма нищо, мамаша, нищо лошо не правим.Танцуваме, плащат ни и се прибираме.Това.Изкуство правим - гордо й възразяваше Яна и наистина вярваше,че правят изкуство.Ухажорите не я интересуваха…засега.Беше й приятно вниманието, комплиментите, но не намираше някого,който да я заслужава.За разлика от нея, приятелката й Света, ги сменяше ден след ден. С лекота и безразсъдство- Светка, мила, някой ден ще плачеш…- Яна не одобряваше лековатото поведение на приятелката си- Ех и ти, много си скучна-разсмиваше се Света и си продължаваше по нейния начин.Вече година танцуваха в дискотеката, когато един ден Саша влетя в залата ,развълнуван до неузнаваемост- Момичета, заминавате!Успях!След месец летите- Къде, как, какво?-завляха въпроситеСаша разясни - Толя ,собственикът на дискотеката, преди месеци му подхвърлял,че може да им уреди договор, да танцуват в чужбина, ама било трудно, не ставало току така.Е, и сега му се обадил - бил уредил всичко, ако момичетата искали за месец им оправяли документите и отивали.Щели да танцуват в престижно нощно заведение в столицата на остров Кипър. Било шанс –един на хиляда.Саша щял да дойде по-късно.- В никакъв случай –отсече майката на Яна –не те пускам- Ама мамо, моля те, не ми проваляй живота.Какво искаш-цял живот да остана в това забутано градче и да стана продавачка, като теб, или ..какво…?- Яничка, ами ученето, университета…имаше планове, мечти…А и, кой знае там какво ще работите- Мамо-с укор я спря Яна-можеш да говориш със Саша.Всичко е законно, с договор, визи и там,каквото е редно.Ще танцуваме в кабаре, представяш ли си, не в някакъв забутан провинциален бар.Откъде можеше да знае тогава Яна, че "кабарета" на острова бяха наричани заведения със съмнителна слава, в които полуголи момичета, предимно от източноевропейски произход, танцуват пред вмирисани, затлъстяли кипърски чичковци.Само мъже.В тези заведения жените бяха нежелани посетителки.Яна се въртеше ожесточено на пилона, проклинайки се,както всяка вечер наум,че не послуша майка си.В този момент усети допир върху крака си.Дебел чичко протягаше ръка с омачкани банкноти в нея и се опитваше да придърпа момичето към себе си.Яна разтърси тяло с.Внимателно, но достатъчно красноречиво.Казваше - не! И отново се завъртя, така че да се отдалечи максимално от ръба на подиума.Подсъзнателно усещаше напрегнатото тяло на мъжа, миризмата му плъзваше по пода и я настигаше.Света отново й направи знак с очи.Този път тревожен. Очите й се завъртяха по посока на вътрешността, към съблекалните. Яна видя Тасос.Атанасис Хилас-35 годишен, добре сложен кипърец , собственик на въпросното кабаре. Този, който беше "поканил" балерините да тацуват за него.Стоеше зад завесата и наблюдаваше момичетата си с гняв . Погледът му фиксираше Яна и тя, улавяйки го, направи едно акробатично завъртане, като се постара да изглежда сексапилна.Кракът й обви лоста и сякаш замря.Тасос жестикулирайки й посочи залата.Явно й подсказваше ,че трябва да обърне внимание на мъжа с банкнотите.Той трябваше да бъде прикоткан, трябваше да поръчва и не само.- Майната ти – изсъска наум Яна , а изражението й остана съвършено безчуствено.Тасос усилено жестикулираше, а дебелакът явно си я беше харесал , защото продължаваше да протяга ръката с банкнотите точно към нея, макар че Света се беше извърнала и гънеше съблазнително тяло пред очите му.Атанасис Хилас изобщо не харесваше, когато клиенти биваха недоволни.Не обичаше и някакви руски мърли да му се правят на дами.Не затова им плащаше. Изскочи вбесен на подиума, като се стараеше да изглежда прилично.Доближи Яна и й заговори.Погледът й се плъзна по него, след което продължи с танцовите си акробатики, сякаш изобщо не го чува.- Усмихни се, кучко, наведи се, вземи му парите, покажи плът – думите му бяха придружени със съответните жестове. Яна обаче не разбираше и дума.Не разбира ли, мамка й, как да не разбира.Другите как го разбираха.От първата вечер го разбраха – клиентът трябва да поръчва, на клиентът трябва да се угажда, клиентът има право на ВСИЧКО. Всички момичета клекнаха , дори им хареса.Само тая мърла му се правеше на интересна. Ядът го заля като цунами.Вдигна ръка и шамароса момичето.Ей така, пред клиентите.Някой изръкопляска.Чуха се и хихикания.Яна се свлече до пилона, а останалите спряха да танцуват- Продължавайте!-кресна собственикът на кабаретоНямаше нужда да знаят езика,за да разберат какво се иска от тях-момичетата,макар плахо и стреснато продължиха танца си.Мъжете от масите обаче се бяха вторачили върху сцената с Яна.Междувременно тя се беше изправила и понечи отново да се завърти на кола.Тасос я хвана за рамото и я извърна към себе си. - Подчини се , боклук!-крешеше кипърецът, а лицето му беше придобило морав оттенъкЛицето на Яна оставаше съвършено безизразно.Погледна го.Право в очите. Мъжът прочете в погледа й омраза, презрение,дори превъзходство. в.Видя се жалък и слаб.Замахна, ръката му закачи икономичния сутиен,който се свлече по тялото на момичето.Яна продължаваше да стои .Като статуя.Съвършената младост, изложена за продан.Русата й коса, покриваше раменете, но беше недостатъчно дълга, за да скрие гърдите. Излъчваше сила, невинност и порок.НЕ вдигна ръка да се скрие, не направи нищо, просто стоеше и гледаше право в очите онзи, който я беше ударил.Мъжете в салона вече крещяха неистово и протягха един през друг ръце към доразголеното момиче. В този момент от тълпата излезе дребен мъж, на около 40 години. Вървейки сваляше сакото си.Качи се на подиума и с рязък, нетърпящ възражение, жест наметна Яна. Тасос го погледна изумен и ядосан.Дребният мъж не трепна, просто се наведе към собственика на заведението и му прошепна нещо.Физиономията на онзи се промени-загуби цвят, издължи се.Обърна се и тръгна към офиса си.Минута по-късно подаде на дребния паспорта на Яна.Момичето все още стоеше, без да реагира на случващото се. Не реагира и, когато “спасителят й” я побутна да тръгне с него.Просто тръгна…Два дена по-късно в предверието на имиграционните служби влезе младо момиче, облечено в ефирна рокля на сини и жълти цветя.Сламенорусата му коса беше вързана на конска опашка. Вървеше уверено.Придружаващият го мъж беше с около глава по-нисък.- Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, само разкажи подробно за това,което се е случвало в кабарето с теб и останалите – говореше мъжът на развален руски – само така договорът ви може да бъде прекратен, без да се налага да изплащате убийствени неустойки.Трябва да се докаже и,че са ви принуждавали да проституирате.Помогни ни да спрем това.- Разбира се, ще кажа всичко където и на когото трябва -в очите на момичето блеснаха сълзи – и след това ще можем да си отидем нали?- Само ако пожелаете – усмихна се мъжът – аз лично бих предпочел ти да останешЯна се взря в лицето му, излъчващо сигурност и топлина и за пръв път от много време почувства,че в живота й всичко ще бъде наред.

Първа и единствена точка

2008-09-15T05:17:00.000-07:00

-да събудя детето
-да направя закуска
-да извадя дрехите от пералнята
-да простра
-документите!!!
- детската градина. Да говоря за тържеството
-Да занеса бялото яке на химическо
-Ботушите за токче
-10часа-счети
-обяд с Яна- за къщата на село-важно!
-да проверя в агенцията за нещата на Боян
- рожден ден майка Боян - да купя подарък
-15 часа – да звънна за парното-идиоти!
- да платя тока и водата
-Да напазарувам
-Да запиша час за зъболекар на Боян
-Да сготвя – ако знам какво
-Чиниите
-Да пусна пералня – бяло

Списъкът висеше на хладилника, прикрепен с магнитче във форма на сърце. Всяка вечер, след като приключеше рутинните си женски, майчински, съпружески и прочее задължения, Мира старателно се подготвяше за утрешния ден. Приготвяше дрехите на малката - на дивана в хола.Беше се научила да се облича, гледайки телевизора. Баща й недоволстваше и обвиняваше Мира, че създава вредни навици на детето, но тя пропускаше упреците покрай ушите си.Имаше си една теория – момичетата трябва да бъдат поглезвани от време навреме.И на тази й възпитателна теория, съпругът й яростно се противопоставяше
- Що за дивотии?Глезла ще ми я правиш!Тя трябва да е мъжко момиче
Мъжките момичета стават слугини – отсичаше наум Мира.Самата тя знаеше, че не е точно така.Не точно.Почти.Цял живот е била мъжко момиче.Баща й ги напуснал, когато тя била бебе и майка й така и не можа да понесе това.Все мрънкаше колко е труден животът без мъж, как мъжете са говеда и как Мира трябва да й бъде опора.Не раждай дъщеря – заричаше я майка й, поглеждайки я по начин, който изразяваше съжаление, че самата Мира е момиче. И Мира се стараеше да компенсира този факт.
Докато учеше в университета, работеше и подпомагаше семейния бюджет.Всъщност всичките пари, които печелеше, даваше за къщата и за майка си.Беше убедена, че егоизмът е порок и когато изпиташе желание да направи нещо за себе си, като например -да си купи някоя ужасно ненужна секси рокля- се намразваше. Свикна да се поставя на заден план.Всичко друго беше по-важно. Майка й обаче никога не беше доволна.Все въздишаше-ех, ако беше момче!
Мира не беше момче и беше красива – средно висока, атлетична.Фигурата й излъчваше някаква необичайна смесица от крехкост и сила.Носеше гарвановочерната си коса късо подстригана, по момчешки. Прическата откриваше лицето й- бяло и нежно, с очи, които меняха цвета си ,според дрехата.Самата тя не осъзнаваше красотата си.Определяше се като нормална, нищо особено, момиче като момиче.Обикновено. Понякога си мечтаеше да има дълга коса и мъжете да извръщат глава подире й, очаровани, но бързо пропъждаше тези лиготии от мислите си.Тя беше мъжко момиче.Мъжките момичета не са суетни-така си мислеше.Шарени очи имам, никакви-често се иронизираше, когато й правеха комплимент, че има интересни очи .А всъщност очите изразяваха скритата й същност-шарена, многоцветна, многолика.
Като истинско мъжко момиче, Мира умееше да смени котлона на стогодишната им печка, умееше да затегне пантите на провисналите олющени кухненски шкафове.Умееше да уплете пуловер.Дори в бояджийството я биваше.Едно лято купи две кутии латекс и пребоядиса стаята.Вярно, върху тапетите, но стана свежо и тя беше доволна от себе си.Чувстваше се горда дори.Майка й се прибра, огледа стаята критично:
- И защо не махна тапетите?момичешка ти работа…
Когато беше малка много я заболяваше, когато майка й казваше с упрек – момичешка ти работа.С възрастта се научи да я игнорира, донякъде. Вече не плачеше.Не се и усмихваше. Нямаше на какво.Дните й бяха предвидимо подредени.
Запозна се с Боян в института, където работеше като чертожничка. Не се влюби, хареса подредеността и сериозността.Изглеждаше точно като мъжа, създаден да бъде глава на семейство. Ожениха се бързо,без особени романтичности и емоционалности.Мира беше щастлива.Определяше се като щастлива.Имаше семейство, имаше свой собствен дом.Боян притежаваше гарсониера в един от крайните квартали, доста отдалечен от дома, в който остана майка й.Мира не изпита тъга.По-скоро облекчение.Вече не й се налагаше да бъде мъжа в семейството. Изпитваше удоволствие да се чувства слаба и зависима, неможеща.И Боян я възприе такава-слаба, зависеща и неможеща. Така и се отнасяше към нея.Първоначалната му нежност и внимание бяха заменени от рязкост и непрекъсната поучителност
- Картофите не се режат така - взимаше ножа и й показваше как точно да нареже картофите за мусаката.
- Дрехите не се простират така – хващаше блузата, която тя беше защипала на мястото, където ръкавите се съединяваха с останалата част, и я защипваше за краищата долу.В началото се опита да му обясни как памучните материи се размъкват така и как щипките оставят грозен отпечатък
- Майка ми цял живот е простирала така!Да не искаш да кажеш,че съм ходел размъкнат-отряза я Боян
Младата жена предпочиташе да му угоди, не желаеше спорове.Започна да готви, простира, мие,глади, подрежда, говори, така както желаеше мъжът в къщата.В крайна сметка тя се беше научила да бъде мъжко, но послушно момиче.
Когато им се роди дъщеря, Мира с умиление гледаше черните й, като маслинки, очички, тънките й, като иглички, пръстчета и усещаше как за пръв път в живота си изпитва любов.Силна и безпрекословна.
- Момиче…предпочитах момче – изсумтя Боян, надвесвайки се над малкия пашкул
- Момиче… - майка й, естествено, не беше доволна.Извърна очи от бебето като от прокажено
Кръсти я Бояна, за да сближи баща и дъщеря.Мислеше си,че това е начинът да компенсира пола на детето. Но, вътрешно в себе си, се зарече – Бояна няма да повтори Мира.Бояна ще расте силна, но хитра, умна, но изискваща, можеща, но с претенции. Мира щеше да се постарае дъщеря й да бъде жена-истинска.И да се чувства жена винаги и навсякъде.От малка й говореше как е най-умната, най-хубавата, най-можещата.Убеждаваже детето,че няма нещо в живота, което не може да постигне.Обличаше я като кукла, задоволяваше всяко нейно желание.Изграждаше самочувствиено й.Учудващо, как малката Бояна растеше сериозна и вглъбена.Вероятно все пак кръвта на майка й не можеше да бъде промита.
- Престани да я глезиш – скастряше Боян жена си – тя трябва да стане жена, а не някоя лигла, която мисли само за себе си.
- Какво-да я превърна в идеалната домакиня ли?-иронично го питаше тя
- Няма да е зле.Така ще има една в къщата, която да върши нещата, както трябва – с насмешка отговаряше той.
Мира беше приготвила дрехите на Бояна за другия ден.Свърши и с гладенето и грижливо закачи ризата на съпруга си на закачалката-Боян обичаше ризите му да нямат нито една гънка, а ръкавът задължително да е без ръб.
- дреха с ръбове- това е селяндурско - вероятно така го беше научила майка му.
Наля си чаша портокалов сок, взе листа и започна:
-да събудя детето
-да приготвя закуски-филийки с яйце и сирене
В този момент в стаята влезе петгодишната Бояна.Отдавна трябваше да е заспала
- Защо не спиш, слънчице?- попита я, разтревожена Мира
- Сънувах нещо и се събудих, и те нямаше – очичките на детето гледаха сънено-тревожно.
- Мама ей сега ще дойде –от известно време Мира спеше при дъшеря си,защото Боян твърдеше,че съпругата му много мърда в съня си и му пречи да спи.Тя с удоволствие използва този претекст да се премести в миниатюрната детска - бивша кухня.Не й пречеше да спи на пода, дори й харесваше.Постилаше два юргана- един върху друг- гледаше спящата си дъщеря и се унасяше, изпълнена със смисъл.
- Тати къде е?- детенцето огледа празния хол.
- На работа е, слънчице.Нашият тати много работи, за да може Бояна да има всичко, което си поиска – всъщност Мира нехаеше къде е съпругът й.Не беше глупава.Тази зачестили закъснения не бяха случайни.Когато се прибираше, далеч след края на работното си време, Боян избягваше погледа й.Смънкваше набързо някакво обяснение и обявяваше,че умира от глад.Мира не питаше,беше й безразлично, а и така имаше време за себе си,за дъщеря си и за мислите си.
- А ти какво пишеш?-детето гледаше листа и химикалката
- Мама прави списък на нещата, които трябва да свърши утре.
- Защо, мамо, не ги ли знаеш?-детето озадачено повдигна веждички,след което сънено разтърка очета с ръка

- За да не забравя –отговори Мира и наум продължи – да не забравя, че животът далече не се изчерпва с този списък и да те науча да го живееш истински.
- Хайде да лягаш ,слънчице, мама ще дойде да те гушне и после ще продължи- прегърна детето, босите му крачета се обвиха около тялото на младата жена и тя почувства как я изпълва любов.
- Бояна трябва да бъде щастлива, трябва, на всяка цена! – това беше най-важното нещо от вътрешния списък на Мира – първа, последна и единствена точка.И беше убедена, че може да научи дъщеря си как да живее щастливо.
- Достатъчно е да не прилича на мен - видя отражението си в огромното огледало в коридора - едно застаряващо момиче с уморен поглед , разбъркана къса коса, подреден живот и разбъркани уморени мисли.Не се хареса, никак. Бояна щеше да се харесва, трябваше!Бояна нямаше да има списък, или може би щеше-на нещата, които е правила с удоволствие.

Щастие край пътя

2008-09-11T06:15:00.000-07:00

Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Слепоочията му пулсираха диво и адско главоболие стягаше сетивата . Пищна, изрусена до бяло коса , покриваше слабините му. Момичето много се стараеше, но тялото на мъжа отказваше да реагира. На пода, между разхвърляните дрехи, се въргаляше празна бутилка от водка. Празна, като душата му.

- г-н Владимиров? – гласът беше женски, леко приглушен, в първия момент си помисли, че е майката на някоя от колежките му.
- На телефона? – интонацията му беше въпросителна
- Оная курва, жена ти, е в мотел “Щастие край пътя”, ще остане там още два часа – хладно докладва гласът и след това връзката прекъсна.
- Ало, кой се обажда, коя сте Вие, Ало –прозвуча по-скоро озадачено и недоумяващо, отколкото заинтригувано. Беше му ясно, че задава въпросите си на вятъра.В телефонната слушалка се чуваше едно продължително ти-и-ит.
Затвори . Явно беше някаква луда. Бъкаше от ненормалници. Поклати глава и продължи да прелиства документацията, но подсъзнателно мисълта му бягаше към телефонното обаждане. Погледна часовника - наближаваше три и половина. Ани вероятно си беше вкъщи и приготвяше вечерята.
След час и нещо щеше да вземе малката от детска градина. Александър Владимиров не беше от ревнивия тип мъже, дори напротив - считаше себе си за свободомислещ и отворен млад мъж. Вярваше във взаимното доверие, дори нещо повече-вярваше в приятелството между двамата партньори. Във възможността да се допълват изцяло.
С Ани бяха идеалната двойка. Запознаха се в Университета, любов от пръв поглед. Мигновена, споделена и допълваща. Имаха навика да говорят с часове за всичко- злободневности, изкуство, политика, за проблемите си. Дори мълчанието не им тежеше. Вечер, след като сложеха петгодишната си дъщеря да спи и къщата утихваше от детския смях, сядаха, сипваха си по едно малко и бърбореха. Той й разказваше - как е минал денят му, за новите проекти, за бъдещите планове, за надеждите си, за грижите си, за колежките, които непрекъснато го закачаха. Защото Александър беше привлекателен .На 32, средно висок, добре сложен, с гъста, тъмно руса, коса и пронизващи тъмни, почти черни очи, които непрекъснато се смееха.Така поне твърдеше Ани. Казваше, че няма жена, която да може да устои на смеещия му се поглед. Когато преди седмици й сподели възмутен ,че новата колежка, от съседния отдел, Боряна откровено и директно му е предложила секс, Ани се засмя гръмко, целуна го страстно по устните и заяви:
- Абсолютно я разбирам!И ти какво –разби й сърцето?Какъв си гаден!Алексич, ти си един чаровен гадняр!
Такава беше неговата Ани-весела, обичлива, разбираща, неговата половинка.
По-скоро механично, отколкото притеснено, Александър набра домашния телефон, искаше да й каже ,че я обича и че му липсва.Почака… Свободно. Набра мобилния й:Телефонът на абоната не е включен или е извън обхват-съобщи гласът на оператора.
Зрънцето на съмнението го погъделичка, но той автоматично го отхвърли - вероятно й е паднала батерията.В този момент служебният му телефон отново иззвъня.
Ето, Ани му се обажда, видяла е , че я е търсил:
- Аннич… – Поде с известно облекчение… така я наричаше, откакто се познаваха, тя от своя страна го наричаше Алексич.
- Твоята Анич в момента е в мотел “Щастие край пътя”, стая номер 6 – същият равен приглушен глас, но със стържеща иронична нотка.
Александър скочи от стола си и почти изкрещя в слушалката:
- Чакайте, кой се обажда,?Ало, не затваряйте…
Жената беше затворила.Усети как го облива студена пот, после му става горещо.С автоматизирано движение разхлаби възела на вратовръзката си и почувства няколко погледа, впити в него.През стъклената преграда Боряна и двете й колежки го наблюдаваха и леко се подсмихваха.
- Ще решат, че съм се смахнал – Александър седна на стола и се опита да овладее непознатто чувство, което се надигаше в него.Отново набра домашния, после мобилния на Ани - нищо.Жена му не отговаряше. А може би неговата Анич наистина беше там, където казваше "доброжелателката" от телефона.В мотел “Щастие край пътя”. Александър много добре знаеше къде се намира този мотел - на околовръстното, непосредствено над бензиностанция "ОйлЕм", беше го виждал и дори с Ани бяха коментирали, че е за двойки, излязли от пътя. Така ги наричаше Ани - излезли от пътя, по който вървят и потърсили пътека, по която да стигнат до себе си. Да се намерят.Защото всеки човек имал моменти, в които загубва себе си и има нужда да се потърси, да експериментриа, за да провери дали пътят, по който върви, е правилният.Това казваше Ани и Александър винаги се съгласяваше. Логично му се струваше, съвсем човешко.Все пак бяха хора, с емоции, със слабости, с грешки. Нормално е.
Бяха коментирали неведнъж и темата за изневярата. По този въпрос мнението им също съвпадаше. Двойката е съставена от двама и когато отчуждението се промъкнеше между тези двама, когато пустотата завладее погледите им, то обикновено вината бива и у двамата.Е, не непременно поравно поделена, но рядко виновен е само единият. Естествено, на тях, на Ани и Александър Владимирови, нямаше да им се случи - така си казваха.Бяха имунизирани против отчуждение.
- Каква ирония -помисли си Александър - оказва се,че крепостта на взаимното им доверие се е пропукала и в момента-тухла по тухла- се руши.Но кога?Какво е направил той, за да избере Аня криволичещата пътека пред общия равен път, по който вървяха заедно вече 6 години?-Александър грабна ключа от колата и изхвръкна от офиса.
Неговата Ани е там, в онова долнопробно място, в прегръдките на някой друг.Видя ясно картината – малка крехка разсъблечена фигурка. Целува другия, шепти му думите, които Александър бе чувал хиляди пъти.Очите й греят. Другият милва кадифената й кожа, целува я дори.Усети как му се пригади.Натисна газта.Педалът пареше под крака му. Не гледаше знаци, светофари, нищо.Колата се движеше, сякаш на автопилот.Алексантър просто натискаше газта и натискаше…Нямаше идея какво ще направи, когато стигне в мотела.Някаква празнота нахлуваше в душата му и усещането за загуба, което изпитваше беше толкова осезаемо, че в един момент му се прищя да се забие в първият изпречил му се стълб. Едно телефонно обаждане и пуф…животът ти се превръща в една илюзия.Мотел “Щастие край пътя”, стая номер 6.

- Мамо, мамо,днес си дошла много рано – малко момиченце се хвърли на врата на дребничка, фина брюнетка и обви крачета около тялото й
- Мама имаше работа наоколо и реши да те вземе по-рано, не се ли радваш?
- О да, много! а тати къде е?-надзърна малката главица над рамото на майка си,търсейки мъжка фигура
- -Няма го пак Алексич - установи детенцето леко разочаровано
- Тати Алексич е още на работа,слънчице, но ние ще се приберем и ще му приготвим вечерята двете, искаш ли?-Ани се усмихна и целуна дъщеря си по челцето.- Днес ще си ми помощница, нали?
Ани беше решила да вземе дъщеря си по-рано от обичайното, защото се връщаше от Районното управление на Мвр, намиращо се в непосредствена близост с детската градина. Наложи й се да отиде до там инцидентно, за да обяви документите си за откраднати.По-рано през деня пазаруваше в кварталния супермаркет, както обикновено, и когато стигна до касата установи,че дамската й чанта е срязана и цялото й съдържание - портмонето , личните й документи , мобилният й телефон - липсват.. След като пусна оплакване в районното, звънна на Александър, за да му се оплаче, но него го нямаше в офиса. Женски глас я уведоми,че излязъл преди час, дори уточни- с една жена- предупредил бил и, че няма да се връща. Ани леко се озадачи, но вероятно беше излязъл по работа…щеше да му разкаже всичко довечера.

В импровизирания бар на мотел “Щастие край пътя “млад мъж, средновисок с тъмноруса коса и тъмно-тъжни очи си поръчваше четвъртото питие, вперил поглед в стълбите, водещи към стаите. На рамото му се беше овесило младо, платинено русо, момиче, едва пораснало дете, със силен грим и ултракъса рокля в крещящи цветове. Кракът й, обут в чорапогащник с ръб, методично се отъркваше о крака на мъжа , а ярките й устни шептяха сластно в ухото му
- Миличък, стига си зяпал входа, зарежи я кучката, не си заслужава.Отгоре на всичко е и грозотия,нали я видях .И тъпкача, и той-някаква бабанка.Остави я.Ела Аз ще ти дам всичко, от което имаш нужда и още нещичко в бонус.
Александър извади мобилния си и за пореден път набра номера на съпругата си.Дори не изслуша съобщението на оператора, че няма връзка с този номер, обърна се и каза на момичето с глас, лишен от всякаква емоция
- Да вървим .В твоята стая.
- стая номер 7!-изчурулика момичето и интимно прокара език по ухото му-да си вземем и бутилка, любовнико.

В офиса на Александър, зад стъклената преграда на празния му кабинет, джи ес емът на Боряна иззвъня :
- Птичката е в кафеза-Фразата звучеше като извадена от евтина холивудска продукция, обаче Боряна се разкикоти, доволна

Десет минути по-късно в дома на семейство Владимирови се разнесе звъна на домашния телефон
- Домът на Семейство Владимирови - произнесе Ани Владимирова, като избърсваше мократа си ръка в кухненската кърпа
- Съпругът ти, Александър, е в Мотел “Щастие край пътя”, стая номер 7, няма да е зле да си го прибереш – сухо й съобщи равен, приглушен женски глас и затвори.

Колата летеше по неравния път, почти на автопилот.Младата жена усещаше как главата й ще експлоадира от мислите,които препускат из нея.Наоколо нямаше свят,нямаше град, само пустош и празнота.Тя просто натискаше газта..

Аромат на спокойствие

2008-09-05T01:25:00.000-07:00

Стоеше пред отворената врата на гардероба. Дрехите й висяха, подредени на закачалки, до неговите. Крачолите на любимия й панталон се бяха оплели в тъмносивия му костюм.
- Обичам дрехите ми да носят усещане за теб, не ми отнемай и тази частица от себе си - й казваше всеки път, когато Антоанета му предлагаше да купят гардероб с две части - за него и за нея.
- Мамо? – малката й дъщеря я наблюдаваше изпитателно от вратата на стаята
- Какво правиш, мамо?
- Какво…какво да правя – постара се гласът й да прозвучи нормално
- Не знам, очите ти, гледаш странно – момичето се взираше изпитателно в нея сякаш искаше да надникне дълбоко, дълбоко. Антоанета инстинктивно наведе поглед.
- Не закъсняваш ли за училище, миличка? – погледна часовника си, но не видя нищо.Очите й се пълнеха със сълзите, които дъщеря й не трябваше да види.В никакъв случай.
Беше трудно, по-трудно, отколкото бе си мислила,че е
- Не, рано е…лошо ли ти е? – продължаваше да гледа изпитателно майка си
Махни се, Излез, остави ме – Антоанета беше на ръба на истерията, идеше й да изкрещи. Трябваше, трябваше да го направи.Сама и сега. Вместо това преглътна напиращите думи и се опита да не се разплаче
- Малко, малко ме боли главата…от времето е…би ли ме оставила за малко…моля!-гласът й наистина прозвуча умолително
- Добре, но ако има нещо ще ме извикаш, нали..да ти дам вода или хапче .Нали, мамо
- Да, да, разбира се…
Момичето излезе, а Антоанета се отпусна безпомощно на спалнята. Не можеше да го направи.
Искаше, но не можеше да си тръгне.

С Божидар бяха колеги.Работеха пета година заедно, когато се случи.
- Влюбих се в теб в мига, в който те видях – й каза той, галейки нежно косата й. - обичам те
- Не, не ме обичаш-Обичаш представата за мен- му каза тя, увивайки се в завивката
- Искам завинаги да останем тук -прокаръ пръст по гръбнака й и Антоанета усети как я разтърсва желание
- Нали знаеш,че симпозиумът свършва утре, ти го закриваш? – малко нервно се засмя тя

Този симпозиум беше свършил преди десет години.След това последваха нови - симпозиуми, обучения, конференции, обеди, служебни вечери, работни уикенди. Връзката им се беше превърнала в паралелен живот. Дори не в паралелен, в основен. Антоанета прекарваше с Божидар повече време, отколкото със съпруга си и момичетата. Всъщност момичетата бяха вече почти жени.
Голямата-Жени, беше втори курс студентка в Икономическия, а малката беше вече на 17. Големи момичета, със свой собствен живот.

- Ти не го обичаш , обичаш мен , какво ти пречи ?– недоумяваше Божидар.
Искаше я в живота си изцяло, само за себе си.Омръзнало му беше тя да се прибира вечер и да ляга до друг, да споделя празниците с друг, тя беше само негова .
- Обичаш ме знам, усещам го в ръцете ти, по устните ти, в мълчанието, чета го в очите - и прокарваше пръст по гръбнака й, бавно и нежно, наслаждавайки се на усещането за потрепващо женско тяло, излъчващо отдаване.

Антоанета избърса лицето си с първата попаднала й блуза. Лъхна я аромат на лято.

Малки бунгала в забутано селце някъде на юг.Малката Лора току що е проходила, Жени тича около бунгалото, а Лора с патешки стъпки се опитва да й подражава.Пада.От коляното й тече кръв
- тати, тати, тати , бои! –тати целува коляното и Лора грейва в усмивка
- тати въшебник, мамо, тати въшебник !

На екскурзия в Египет са.Кайро , лудница, в нещо ,наречено МОЛ 10 годишната Жени изчезва.
Антоанета полудява от притеснение.Тати поставя мама и малката Лора на една пейка и час по-късно се връща с обляната в сълзи Женя
- мамо, татко е вълшебник ! Някак си разбра къде съм и ме намери, спаси ме ! – в очите на детето грее обожание
- как ме намери ,тате?
- Послушах сърцето си, миличко, то ме доведе при теб

Годишнината от сватбата, 15 –тата. Антоанета е малко закъсняла, Божидар, за пореден, път я е убеждавал, че е време да избере.Тича към къщи, сърцето й се раздира на две. Апартаментът е тъмен
- Слава Богу, не са се прибрали още – мисли си, усеща, че по лицето й е изписана изневярата и в очите й прозира другия.Тялото потръпва от спомена за скорошните ласки.Не днес, не и днес
Отключва.
Изненадаааааа!!!!!!! – стаята е пълна с най-близките й хора- Инес, най-добрата й приятелка още от детските години , Петя –съседката, с която пие неделното си кафе, брат й Иво и съпругата му, майка й, момичетата, Женя е с приятеля си-симпатично момче и много сериозно. И цялата къща е в цветя
- Ти си вълшебник – проронва се от устата й,когато среща усмихнатите очи на съпруга си
- Не, аз съм щастливец! – прегръща я той, слагайки пръст на устните й

В болницата е, предстои й операция.Затваря очи и вижда как животът я напуска. Пръстите на ръцете й се вледеняват от страх, трепери.
- Всичко ще бъде наред, мила, всичко, аз съм се погрижил, нали знаеш –вълшебник съм – гали косите й и приятна топлина и спокойствие я обземат. Знае, че няма страшно, че всичко ще мине и отмине.Чувства се сигурна и жива.

Антоанета остави блузата до себе си и решително взе мобилния си.Набра един номер и зачака .Очите й излъчваха решителност.

- Мамо, може ли….- момичето подаде личицето си в процепа на вратата
- След малко, Лора, трябва да проведа един много важен разговор и после съм твоя
- По-добре си?-въпросът съдържаше отговора
- Определено – отговори Антоанета и направи знак на детето да я остави сама

- Здравей, аз съм.Всичко свърши .
- Чудесно, Тони, чакам те, имам изненада за теб
- Не, Божидаре, не ме разбра, всичко между нас свърши.Ти беше прав, отдавна трябваше да избера и сега го направих.Благодаря ти!

Не го изчака да каже, каквото и да било.Знаеше, че не може да понесе болката на разкъсването.Не и повече. Утре просто щеше да отиде и да подаде молба за напускане. Никога не беше късно да започне отначало да живее живота, който имаше.Дано да не беше късно…

Минимално съпротивление

2008-09-04T05:22:00.000-07:00

Минимално съпротивление
- Ще избягам, да знаеш, ще се махна!
- Айде де, да те видя тогава!
- Казвам ти, ще се прибереш някой ден и няма да ме има
- То пък сега понеже те има…
- Няма ме, защото и теб те няма…
- Мен ме няма, за да може да си позволяваш разни работи.Не заради себе си работя на 3 места
- Ето, за всичко аз съм виновна, да не ме беше раждала! Тогава нямаше да ти се налага да работиш на три места. Притрябвала ми е майка-мъченица! - Вероника се врътна и тръшна холната врата.Стъклото потрепери немощно.
В кой ли щастлив момент ще се счупи - помисли си Магда, като мачкаше кухненската кърпа в ръце. Страхуваше се, че между нея и дъщеря й доверието отдавна се е счупило.
- Излизам – долетя гласа на Рони от коридора.
- Къде излизаш? Не сме довършили разговора , върни се! – Магда се опита да прозвучи твърдо, макар да усещаше как съпротивителни й сили са изчерпани. Водеше този разговор, подобен на десетки преди това, сякаш по навик, колкото да не е без хич.
- Казах ти, ако продължаваш с тъпото си опяване , няма да се върна, ама не в хола, а въобще –в гласа на момичето се бяха прокраднали нотки на демонстративна агресия.
Магда се опита да смекчи собствения си тон. Не биваше да бъде груба с детето, все пак в трудна възраст е. Нали така казват всички.Трябва да се внимава, в пубертета децата са много раними, подвластни са на бърза промяна в настроенията и емоционалността им е силно изострена.Дори най-малкото нещо може да обърне живота им на 180 градуса. Никой нищо не казваше обаче за емоционалността на родителите , особено за тази на майките, които сами се бореха с ежедневието. Вероятно се предполагаше, че и майките са изживяли своята трудна възраст, в която към тях се е проявявало канско търпение и разбиране и е дошъл техния ред да бъдат разбиращи и търпеливи.
- Виж, Рони, най-малкото трябва да знам с кого излизаш, къде..-едва на 15 си…минава осем.. - в този момент външната врата се затръшна и токчетата на Вероника отекнаха по стълбите.Не ползваше асансьор.Веднъж, когато беше на 3, докато се изкачваха към техния 14-и етаж, токът спря. Прекараха вътре почти два часа. Магда всячески се опитваше да успокои малкото човече, но в непрогледната теснотия беше невъзможно. До ден днешен на Вероника й остана този страх.
Всяка вечер, къде ходи, с кого…прибира се по нощите..Много въпроси, малко отговори. Усещането, че губи контрол над детето си я плашеше. Питаше се - в кой момент се бяха отчуждили една от друга. Вярно, рядко се засичаха вкъщи, на смяташе, че доверието, което е гласувала на дъщеря си я прави по-самостоятелна и отговорна. Гледаше да не задава много въпроси, мислейки, че момичето има право само да прецени кога и какво да довери на майка си. Пък и много време за разговори не оставаше. Обикновено се връщаше от работа, пребита като куче, и се захващаше с домакинските си задължения.
Магда не можа да се сдържи и излезе на балкона.Знаеше, че после дъщеря й ще й наговори какво ли не в тази връзка – че я шпионира, че не й дава да диша, че си вре носа.Опита се да погледне, без да се подава, но единственото нещо, което виждаше бе занемарената детска площадка между блоковете, уличката не се виждаше.
Облакъти се на парапета и погледна. Пред входа беше спряла някаква кола – тъмна, черна или синя . Не можеше от толкова далеч да я прецени, но й се видя скъпа кола. Знаеше, че на третия живее едно момиче , за което съседите говореха, че има съмнително поведение. Скъпо платена проститутка била, на повикване. Това й подшушна Петрова, когато един ден срещнаха Ирена-така се казваше момичето - пред блока.
- Най-обикновена курва - додаде презрително информаторката на входа - идват разни, взимат я, после се връща по нощите. Всеки път с различни.Парцал.
Магда не се интересуваше от подобни пикатерии.Достатъчно бяха личните й грижи, та да се занимава и с чуждия живот. Но след този разговор, подсъзнателно, когато срещнеше Ирена я оглеждаше. Момичето беше на 20-25, макар че изглеждаше по детски крехко. Не носеше тежък грим, както би се очаквало от едно момиче с леко поведение. Напротив - винаги изглеждаше изключително елегантна и семпла. Изчистено красива – така я определи Магда. И какво като носи къси поли - млада е, ще носи. Въпреки крехкостта й обаче от нея лъхаше някаква неоспорима самоувереност . Вероятно , защото се справя само, горкото.
Магда беше на 35, но гледаше на света през очите на жена, към която животът не е бил нито ласкав, нито щедър. Омъжи се на 19, веднага след завършване на техникума, за ученическата си любов. Всъщност думата любов е твърде пресилена за отношенията, които имаше с Петър. Но…очакваха бебе и обществото повеляваше бебето да се роди в семейство.
Семейство – Магда се усмихна тъжно.Точно в този момент видя Янакиеви от петия. Янакиев разтоварваше покупките от багажника на , а Янакиева, наконтена като за соаре, пърхаше около него. Дори от тази височина сякаш можеше да чуе леко пискливия й глас как нарежда
- внимавай мило, в този плик са салатките, доматките трябва да останат ненакърнени. Ама, моля ти се –не го стискай така, яйчицата ще станат на омлетче преди да сме се прибрали. Ух, че е непохватно мъжленцето ми-! - Следва целувка по бузата
Мдаа, Янакиева се наведе и целуна мъжа си по бузата.Този изблик на демонстративна съпружеска любов леко извади възпълничкия мъж от равновесие, той замахна с лявата си ръка, сякаш искаше да отбие нападателната целувка и единия плик се удари в задната броня на Фиата.
По ожесточеното жестикулиране на Янакиева, Магда разбра, че точно това е бил най-важният плик. Янакиев виновно сведе глава и запристъпва зад видимо ядосаната си половинка, която потропвайки на тънките си токчета, опипваше безупречността на ондулираната си демодирана прическа.
Префърцунена, Префърцунена, ама я гледа като писано яйце – помисли си Магда – а аз какво? - кукувам си сама, блъскам сама , сама си гледам детето. Затънала съм в самотия и немотия. Да ми имаш живота, да ми имаш.
Бракът им с Петър беше изтраял точно година и 7 месеца. Рони беше едва на 9 месеца, когато татко й си взе багажа и изчезна. Някъде. На Магда не й пукаше къде. Поне нямаше да трепери всякак вечер дали ще се върне пиян или мъртво пиян. В началото се опита да го накара да плаща мизерните 40 лева издръжка, но с течението на времето осъзна ,че 40 лева са ниска цена за отвращението ,което изпитва при срещите с него и престана да прави, каквито и да било опити. Рони си порасна така, без баща. Не проявяваше и интерес към тази липсваща от семейството им фигура.
Аз съм виновна. Ако й бях осигурила нормално семейство нямаше да е такава опърничава. Как да ме слуша, аз един мъж като хората не можах да завъртя, как да ме уважава детето ми?Какъв пример мога да съм й аз? – самоупрекваше се Магда, обяснявайки и оправдавайки грубото поведение на дъщеря си.
Янакиеви вече бяха стигнали до входа.Янакиев правеше комични усилия да отключи входната врата, докато Янакиева стоеше отстрани и ядно потропваше с крак. Точно мъжът беше напъхал геройски ключа в ключалката, когато вратата се отвори със замах . Това изненадващо отваряне го завари неподготвен .Той машинално отстъпи встрани, изпускайки двете торби, които беше закрепил някак на коленете си, докато се опитваше да отключи. За учудване на Магда, погледът на Янакиева не беше върху мъжа й. Драматичната ситуация изобщо не я накара да реагира. Интересът й беше фокусиран другаде.
И след секунда Магда видя къде -
От входа излязоха две момичета и бавно се насочиха към улицата. И двете бяха с ултра къси поли и с обувки на много високи токове.Вървяха, полюшвайки се. Русата коса на едното се спускаше до средата на гърба, подчертавайки тънката талия. Това беше Ирена.
Червеникаво-кестенявите къдрици на другото, които доскоро Магда заплиташе в плътни палави плитки, тип слонова кост, обримчваха раменете и танцуваха в такт със стъпките му.
Преди да се качи в лъскавия черен автомобил, Вероника погледна нагоре. Магда усети как комично гримираните очи на дъщеря й срещат нейните. Болката, която изпита беше почти физическа. Очите на Рони бяха празни и безразлични. Беше си тръгнала.

Без пистолет

2008-09-02T23:21:00.000-07:00

Оглеждаше се в огледалото, одобрително. Изглеждаше точно така, както той би очаквал да изглежда неговото момиче - предизвикателна, нахакана, без задръжки и без морал. Без много неща. Щеше да му се предложи. Не защото ако не му се предложеше той нямаше да си я вземе, но за пръв път ТЯ беше инициаторката. Години бе мечтала за него - беше си представяла срещата, запознанството, погледа му. Години се беше старала да се превърне в тази, която би го изкусила от пръв поглед, в тази, която той би пожелал безпаметно.В тази, която той би искал да направи част от себе си, с която да сподели не само нощите, но и дните си. Отне й време, за да го открие.Не беше никак лесно. В началото наивно бе решила, че ще се справи сама. Струваше й се, че има достатъчно сведения, по които да го издири. Знаеше града, в който живее...най-малкото. Беше малка и наивна и заблужденията й бяха плод на тази наивност. Случилото се я накара да порасне бързо и да се научи. Всяко нещо, за да се случи според желанията, изисква търпение. Особено отмъщението. Частният детектив, който нае, за да го издири, не й взе пари. Той не беше и точно частен детектив, когато се договориха. Агенцията си откри година по-късно, когато вече имаше достатъчно опит, опит натрупан най-вече чрез нея. Киро-детективът - беше приятел на Мариян - ученическата й любов. В един момент се оказа, че единственият човек , с който може да сподели плана си, беше Мариян. Мариян - първото момче, което тя целуна и което си мислеше, че обича.Беше и момчето, което продължи да я обича и след като тя му каза - Нека да си останем само приятели. Когато му разказа какво е решила, той се опита яростно да я разубеди. Тя го погледна с празни от сълзи очи и с равен тон произнесе - Или ще ми помогнеш или ще намеря друг да ми помогне. Мариян знаеше, че с Елена на глава не се излиза. Каквото реши- го прави.Знаеше също, че друго, законно, нормално решение нямаше.Полицията беше вдигнала безпомощно ръце - не сте единствените, в крайна сметка пълномощното за продажбата може и да е фалшиво, но няма как да се докаже.И толкова.Не направиха нищо, дори съчувствие не проявиха.Адвокатът, без грам притеснение, ги посъветва да си налягат парцалите и да не ритат срещу ръжена.Все пак може да са им взели жилището, но живота са им оставили. Пък имат и близки...живи близки, с имоти. Майка й се беше предала. Седеше в един фотьойл в тясната квартира и се самоубеждаваше, че не нейната глупост ги е оставила на улицата. Такъв бил животът - гаден и зъл! Такива били времената - времена на крадци и мошеници. Цигарите й угасваха самотни в пепелника, а водката притъпяваше всяко угризение. Елена я гледаше и гледаше, и гледаше...Ту я мразеше, ту я съжаляваше, ту в пристъп на гняв излизаше от тясната стая и вървеше, вървеше, вървеше -наникъде, сама. Бяха ограбили живота й, без да я питат.Дрехите й бяха по кашони, спомените й бяха по кашони. Животът й беше в кашон. Мечтите й останаха в оня гардероб, който не ставаше за изхвърляне през прозореца. Вероятно сега ново момиченце подрежда мечтите си в него - в нейния гардероб, в нейната стая, в нейния дом. Очите на Елена се изпразниха от сълзи. Припада на няколко пъти, на няколко пъти си купуваше успокоителни с намерението да ги изпие наведнъж с бутилката водка на майка си, на няколко пъти спа на гарата, на няколко пъти намираше смисъл да продължи. Така реши да го намери.Онзи, който беше продал дома им, онзи, който предлагаше пари в замяна на живот. Онзи...
Сега стоеше пред огледалото и виждаше в отражението една съвършена, скъпа красавица, с безизразен поглед. Когато помоли Мариян да й купи пистолет той се уплаши.Реши, че ще убива. Убеждаваше я,че това не е начинът.
- О даа- тя се усмихна на отражението си.Не пистолетът беше начинът. Просто той беше част от новата Елена - силната, безскрупулната, могъщата. Мариян не знаеше колко много начини имаше да отнемеш нечий живот, да го сринеш, да го стъпчеш, да го присвоиш.Без пълномощно, без пистолет.Закопча жартиера и дооправи червилото си. Нямаше да го кара да чака дълго, само толкова, колкото нетърпението да я направи още по-желана. Тя идваше...в живота му и носеше неговия край.

Гнилите плодове на апатията

2008-09-02T06:07:00.000-07:00

Горчеше. Трябваше да отиде до бара, за да си сложи захар. Откакто отказа цигарите Кирил се забеляза, че пие кафето си невъобразимо сладко. Преди Ива имаше навика да отпива глътка, минавайки покрай него. Вече не го правеше. И сега минавайки покрай него му хвърли поглед, пълен с възмущение:
- Пфу, отвратително е – сбръчка възголемичкия си нос – нали знаеш, че захарта е бялата смърт?
Кирил дори не я чу.Ако я беше чул най-вероятно щеше да се усмихне с преглътната ирония.Външно отдавна вече не се усмихваше.
Разбъркваше кафето бавно и методично, докато погледът му се рееше през прозореца. Строежът закриваше гледката му към Витоша.Тази гледка бе едно от предимствата да живееш на 14-ия етаж.Безплатният фитнес беше другото.Така наричаше редовното катерене пешком, защото, по традиция, от години асансьорът им през ден през два се разваляше. Беше му свикнал.Беше свикнал и на мрънкането на Ива
- Омръзна ми!Писна ми!Не мога повече!Без крака останах!Идиоти! – гласът й ставаше пискливо-пресекулчест и докато говореше двойната й брадичка леко се подрусваше.
Кирил не я гледаше в тези моменти, защото гледката на подрусващата се брадичка го отвращаваше.
- Кво мрънкаш ма, краво.Ще ти заслабне дебелия задник, ще ти заслабне.Бутовете ще ти изтънеят и сланините ще ти се стопят ако качиш някой и друг етаж – изричаше наум, след което му ставаше криво от самия него си , отиваше до Ива и съчувствено я целуваше по бузата. Тази им церемонийка, придобила през времето някаква ритуалност, докарваше на лицето на съпругата му нещо, приличащо на доволство.А, в интерес на истината трябва да се отбележи, че Ива рядко беше доволна от нещо или от някого.
Не беше доволна и от новия блок, който започнаха да строят в градинката долу, на има-няма пет метра от техния.
- Ще ни скапят гледката , ще ни скапят – изписка тя, когато видя започването на изкопните работи – трябва да направим нещо, Кириле, трябва да ги спрем, Кириле!-Имаше вбесяващия навик да повтаря думите.
- Нали знаеш, сега се строи ниско, не бой се.Да му мислят тия до 5-ия – Кирил беше спокоен мъж, дори леко апатичен. Не обичаше конфликтите от никакво естество.Било то лични, семейни, професионални, социални. Винаги успяваше да намери за себе си предтекст да не се ядоса.
Да, обаче сега, шест месеца по-късно, скелетът на новата сграда се издигаше почти досами края на прозореца му. И нямаше да спре до там.Оказа се, че новостроящото се не е жилищна сграда, както мислеха вначалото, а бизнес-сграда, от така модерния напоследък многоетажен тип. Някои съседи дори казваха, че щяло да бъде първият небостъргач в столицата.Кирил не вярваше много-много чак небостъргач да вдигнат в бившата им градинка, ама знае ли човек. Във всеки случай вече кафето му щеше да е, освен без цигара и без Витоша.
- Кирилеееееееееееееееееееееее! – писъкът продра реещите му се мисли.Ръката му, механично въртяща лъжичката из чашата, потрепна и капки кафе отхвръкнаха върху сивата му жилетка.
- Ки-ри-леее, Ки-ри-леееее – извивките на гласа на Ива предизвикаха мрачни асоциации и Кирил набързо се отправи по посока на виковете.
Намери я посредата на детската стая.В дясната си ръка държеше дънките на големия им син-Марио.
В лявата размахваше нещо, което в първия момент мъжът не разпозна.
- Виж, Виж, Виииииж! – обвинително-истерично жена му набута нещото под носа на Кирил
- Презерватив – констативно, някак си на себе си, произнесе бащата на притежателя на презерватива.
- Само това ли ще кажеш? Презерватив? Само тоова ли ще кажеш?!!! – продължи да изригва вулканът в халат - само това ли?-двойната брадичка обещаваше всеки момент да се затресе в истеричен рев.
Явно от него се очакваше да говори по същество. Не му се обсъждаха тези теми точно сега.Единственото желание, което имаше, беше да се върне при чашата с вече сладко кафе и последните остатъци от изглед към планината. Какво да й каже? Че Марио е на 17 и? - Ива прекрасно знаеше този факт, все пак тя го беше родила…май. Че вече не е дете? Вероятно щеше да му отговори, че след като ходи на училище и не е пълнолетен, следователно е дете. Или може би трябваше да й каже, че той, Кирил, купи първият пакет презервативи на сина си.
Спомни си как преди две години го втресе в работата и реши да се прибере.Отключи и влезе.Не помнеше дали е влязъл тихо или не, във всеки случай и да е било тихо не е било преднамерено. Вратата беше заключена и Кирил, мислейки че в апартамента няма никого,меткна якето си на закачалката и директно се запъти към спалнята.Там, на родителската спалня, Марио "оправяше" учителката си по английски.Усърдно и шумно. При спомена Кирил се усмихна
- Смешно ли ти е? Смешнооооооооо? – Ива вече се тресеше, приседнала на ръба на неоправеното легло
Не, не му беше смешно.Гордо му стана като ги видя.Изниза се тихо, почти на пръсти и излезе.
Синът му беше голям, синът му не приличаше на него.Синът му взимаше от живота това, което искаше. Кирил се почувства доволен.Една от мечтите му беше момчетата му да не наследят неговата плахост и нерешителност. Тези си две черти на характера Кирил ненавиждаше дори повече от биреното си шкембенце. На другия ден купи пакет презервативи с дъх на ягода/беше чувал от отраканите си колежки, че са много секси/и с леко неудобство привика Марио в кухнята за разговор по мъжки. Естествено, разговор, в точния смисъл на думата, не се получи, но пък баща и син станаха някак си по-близки.Марио вече не се отнасяше към него с онова пренебрежение , което крещеше - старец изтъркан, кво разбиаш ти, ъ! Споделяха някакво взаимно одобрение, което Ива не би разбрала в никакъв случай. Реакцията й в момента го потвърждаваше. Гумичката в пликче се беше превърнала в център на личната й драма. Майката-хранителка не можеше да приеме логичната действителност, а истеризираше възмъжаването на сина си, като някакъв вид духовно падение. Кирил чудесно знаеше как се чувства тя в този момент.Тя, за която сексът освен за продължаване на рода, друга функция нямаше. Секс за удоволствие-пфу! Ива НЕ употребяваше.
Като я гледаше, така сломена и тресяща се, у Кирил се надигна някаква позната злоба. Прииска му се да я унижи. Да й каже, че е тъпа крава, която не само не разбира детето си , не разбира него самият, не разбира живота, не разбира от секс, а бе не разбира нищо. Искаше му се да й кресне, че вместо да реве над контрацептивите на Марио, да вземе да научи къде и как се слагат, защото скоро и да иска, няма да има с кой да ги ползва.Искаше му се, но естествено замълча. Не се харесваше, когато такива мисли му минаваха през главата. Той не беше такъв. Не беше лошо момче, не беше лош мъж, не беше лош съпруг. Не беше... Сълзите се стичаха по изкривеното от мъка и разочарование лице на жена му, а той стоеше, гледаше я и си мислеше за пропиления си живот. Мислеше си, че трябваше да е като Марио – да награби съученичката си Милена, с която подготвяха заедно реферати по история и която изпълваше нощите му и слиповете му в гимназията. Трябваше да награби Ася, приятелката на сестра си, която по детски невинно му се умилкваше всеки път, когато оставаше да преспи у тях. Трябваше да награби Ивета, колежката, на която пишеше курсовите работи и която все го питаше с какво да му се отблагодари. Трябваше…а той все смънкваше –а, няма нищо! Трябваше!
- Трябва да говориш с него!Да му забраниш!Да му за-бра-ниш!Чу л -ли?!Чу ли?!Ки-ри-ле, ти слушаш ли ме изобщо? Става въпрос за ЖИВОТА на нашия син, Кириле, за бъдещето му!!!
О.к. си беше животът на техния син и бъдещето си му беше о.к.Какво става с моето минало обаче и с нашето бъдеще? – това беше въпросът, който в този момент назряваше у Кирил. Всъщност едва ли точно в този момент назряваше, по-скоро това беше моментът, в който гнилите му плодове капеха по пода на детската стая, маскирани в сълзите на жената , която….Която той сам си бе избрал.
- Ще поговоря се Марио, разбира се, успокой се, всичко ще е наред! – и я целуна ритуално по бузата, запътвайки се към кафето и Витоша.Кирил не обичаше конфликтите.Стъпваше внимателно, за да не размаже някой гнил плод на пода на детската. Презервативът, с дъх на ягоди, почиваше доволно в джоба му.Щеше да го употреби.Скоро.Някой ден.Може би. Дано. Непременно.