Пясъкът на живота

Бързаше, ужасно. Презентацията започваше след 30 минути .Т.е. за 20 минути максимум трябваше да е на другия край на града и десет минути по-късно да се изправи пред инвеститори от 10 държави,за да представи новата програма за технологично внедряване на субтермални систензии .Пет години разработваха програмата, беше вложила цялата си енергия и време в нея и сега, на прага на звездния си миг, тя закъсняваше.Вятърът беше леден и тя се уви в кашмиреното си палто.Немирната й, червеникаво-кестенява грива, беше стегната в прилежен, консервативен, но елегантен кок . Вятърът обаче беше толкова силен, създаваше й усещането ,че не само косата й , а цялата тя се разпада. Издърпа копринения шал, който беше метнала върху сакото си и покри с него косата ,завърза го под брадичката, като забрадка.Надяваше се възлите да не смачкат копринената материя, защото смяташе, че шалът чудесно допълва строгия й тъмносив костюм, придава му една особена женственост и свежест.За момента по-важното беше прическата й да остане цяла, а най-важното всъщност-да вземе такси. Колоната по булеварда се придвижваше бавно.Елица беше извървяла няколко улици, с надеждата да намери превоз, но явно днес не й беше ден. Още от вкъщи пробва да поръча по телефона.Грешката й беше,че не прецени метереологичните условия и се обади твърде късно и от трите таксиметрови компании,чиито телефони имаше, й казаха, че ще пратят кола най-рано след час, били ужасно натоварени.Тогава един час й се стори ужасно много, сега вече съжаляваше,че не остана да чака у дома, на топло и щеше със сигурност да дойде кола. Вече близо 40 минути правеше опити, но все неуспешни.Беше пределно късно да разчита и на градски транспорт. Неделчев предложи да я вземе със служебната лимузина, но тя, както винаги го, отблъсна високомерно и каза,че не е малко момиче и може да стигне и сама до въпросната конферентна зала.Елица мерна в далечината такси, стори й се че лампичката му свети в зелено.Втурна се между колите и енергично размаха ръка.Зад гърба й пропищя клаксон, последван от груб мъжки глас- Какво изскачаш като луда пред мен, да те сгазя ли искаш?Коза!Елица направи извинителен жест с ръка по посока на клаксона и гласа, и се надигна на пръсти,за да види по-добре набелязаното такси. Там беше, стоеше в колоната, но беше заето-на предната седалка имаше пътник.Приближи още малко и се опита да привлече внимание, можеше все пак да са в нейната посока и да я закарат.Устройваше я дори леко обиколен маршрут.Парите нямаха значение.Шофьорът я беше видял и й направи красноречив отрицателен жест с показалеца.Не ставаше.Младата жена отчаяно заотстъпва към тротоара, като внимаваше да не пречи на колите, които бавно, но се движеха. Чу как изскърцаха спирачки точно, когато стъпваше на тротоара.Понечи отново да махне извинително с ръка, когато с периферното си зрение отчете, че спрялата кола е жълта- Такси!Най-накрая!Ще успее-цялото й същество се изпълни с радост и тя се шмугна в отворената Задна врата на автомобила.Обикновено не се качваше на каквито и да е таксита.Гледаше внимателно обозначенията и фирмите.След като на няколко пъти беше попадала на таксита-менте много внимаваше къде се качва.Не и сега.Сега значение имаше само да стигне на време. Цялото й бъдеше зависеше от това.- ЕкспоЦентър “ИнфоТех”, ако обичате! Слава Богу, че се появихте, вече не знаех какво да правя, виждах как закъснявам за бъдещето си –напрежението й се вербализира в шеговит брътвеж, но шофьорът потегли мълчаливо. Елица протегна глава, за да го види, но с изненада установи,че между нея и предната седалка има преграда от матирано бяло стъкло.Всъщност едва ли беше стъкло, пипна го леко.Определено не беше стъкло,някакъв странен на допир материал, оставяше усещането за мекост и топлина. Крайно време беше, откога се говореше за безопасността на таксиметровите шофьори, а и по този начин пътникът щеше да се чувства по-комфортно.Нямаше да се налага да слуша словоизлиянията на на поредния умрял от скука таксиджия. Елица си помисли,че непременно на слизане трябва да види коя е фирмата, модернизирала така колите си. След което развърза шала от косата си и извади малко козметично огледалце от дамската си чанта. Косата продължаваше да е безупречно прибрана малко над тила.Нямаше немирни косъмчета, които да нарушават деловото излъчване. Беше сложила съвсем лек,бледорозов дискретен грим на тъмносините си, почти виолетови очи, малко руж на страните и безцветен гланц.От огледалото я гледаше една сериозна, но същевременно доста привлекателна млада жена.Елица остана доволна от гледката и чак сега си позволи да се отпусне.В колата беше топло, но не прекалено.Всъщност доста приятно.Долавяше се и лека,ненатрапчива музика.Заслуша се-"Fields of Gold" на Стинг.Не грешеше, звучеше любимата й песен, любимият й изпълнител.Това беше знак,че всичко ще бъде наред.Някой почука на прозореца,Елица погледна навън-малко русичко момченце,държеше наръч балони с надпис Y love you и й се усмихваше.И Елица му се усмихна.Не беше 14 февруари. Но всъщност, защо трябваше да е 14 февруари, за да има балони с Обичам те? Замисли се. Отдавна този празник не фигурираше в аджентата й.Свети Валентин Беше един от всичките поредни безконечни работни дни.Цялото й време, енергия и мисли бяха там-в проекта.Проектът беше нейната любов, нейният любовник,нейното дете, нейният празник, нейният делник, всичко. Прибираше се, колкото да вземе един душ и да предремне няколко часа и на другия ден отново се гмурваше в живота, който беше избрала за себе си.Момченцето продължаваше да й се усмихва от прозореца.Личицето му сияеше, а балоните се поклащаха разлюлявани от вятъра.Младата жена затвори очи и се замисли какво ли щеше да е ако имаше някой, който да й купи балон или на когото тя да купи балон – днес,вчера, на денят на влюбените, когато и да е.Балони…-какви глупости ме занимават.След по-малко от тридесет минути ще съм там, на където вървях толкова време-Елица поклати грава сякаш да прогони нечаканите размислиЗазвуча "Desert Rose" …Стинг продължаваше да гали слуха й. Реши да не мисли за нищо,да използва пътуването за своеобразен релакс и настройка.Събуди се от нечий допир- Скъпа, беше заспала на слънце …ще изгориш, покрих те – висок, чернокос мъж беше приклекнал до нея.Стойката му, погледът му, начинът по който я наблюдаваше, излъчваха близост.Самата Елица лежеше на пясък , а тялото й беше покрито с копринен шал на бледи цветя, подобен на този,който носеше, но много по-голям.- Нещо лошо ли сънува, гледаш уплашено? – младият мъж отметна кичур от съненото й лице и се усмихна -цялата си в пясък, а рогозката ти я няма.Защо не я слагаш?Като пясъчна нимфа си, сънена пясъчна нимфа, моята нимфа.- Прокара пръсти през косата й,махайки малко пясък.Мъжът говореше, а Елица нищо не разбираше.Огледа се-пред нея се ширеше безкрайна синева.Вълните обливаха пясъка на няколко метра пред краката й.Пясък - докъдето погледът й можеше да стигне, но не беше само пясък.Тук-таме се виждаха Екзотични, непознати за нея дървета.Нещо като палми , но с цветове.Розови,бели, сини, лилави,жълти.Различните дървета бяха оцветени в различни цветове.Хора не забеляза.В ляво, между едно дърво с розови и едно с жълти цветове, се забелязваше причудлив водоскок.От интересно скално образувание, прилично на два гълъба, съдеинили човките си се стичаше вода, която минаваше през две тераски и падаше в овално корито,цялото обгърнато в зеленина, оплетена с чимшироподобни листаСякаш беше влязла в картина на художник –романтик, който използваше някакви странно силни наситени цветове,чак нереални.Приседна и шалът се смъкна по тялото й.Следващото откритие бе, че е гола-съвършено гола.Само полепналият пясък блещукаше по тялото й като фини кристалчета, отразили слънчевите лъчи.Косата се стелеше по гърба й и леко я гъделичкаше.Мъжът погали корема й и започна с нежни движения да отстранява песъчинките.- Пясъчке, разсъни ли се?-погледът му закачливо я обхождаше .Прииска й се да се загърне, но не го направи.Не помръдна.Някакво непознато усещане я беше завладяло и стоеше като омагьосана. Очите й се взряха в този,който я докосваше. Беше висок, може би една глава по-висок от нея.Косата обримчваше лицето му с немирни къдрици, почти като нейните, но стояха мъжествено.Под дясната вежда имаше белег със странна форма, като стрела.Вероятно от удар.Тялото му беше стегнато и жилаво.Мускулите-добре оформени, но не прекалени.Заприлича й на антична статуя.И досущ като антична статуя не носеше нищо върху равномерния си мургав загар.Усети как червенина залива лицето й- Пясъчната нимфа има пясъчно желание?-беше я видял,че се изчервява и Елица побърза да отклони посоката на погледа си- Ясно, сега си мълчалива пясъчна нимфа.Добреее,значи, аз трябва да отгатвам помислите и желанията ти .Харесва ми, мдаааа, определено ми харесва.- Ръката му се беше плъзнала нагоре по корема й и сега почиваше на лявата й гърда, по която пясък нямаше.Макар че..не, не почиваше.Тялото й потръпна и едната му ръката ,усетила повика продължи да изучава гърдите й .Другата повдигна брадичката й и устните на мъжа се впиха в нейните.Елица имаше чувството,че вкусва отдавна забравен любим плод.Инстинктивно зарови ръце в къдравата черна коса и намести тялото си, така че тялото, което вече почти изчяло я покриваше, да намери своето ложе. Заля я вълна на удоволствие и ако до този момент се опитваше да мисли и анализира ситуацията, в която беше попаднала, то сега земята се отвори и погълна всичките й мисли,цялата й обърканост, уплаха и несигурност.Всяка фибра на нежното й тяло се отдаваше на завоевателя, който нежно и умело превземаше хълм след хълм.Устните му обследваха бавно и внимателно.Сякаш изледовател откриваше тръпнещата й, забравена плът.Задържаха се, после намираха , изпиваха, открадваха и даваха.В главата й избухна пожар.Светът около нея се завъртя и после се възпламени-в синьо,розово,лилаво,жълто, шеметно.Не беше затворила очи, искаше да поеме и запамети цялата феерия от образи и усещания, които я връхлитаха, Целия свят, който сякаш беше създаден единствено за тях двамата.- Хей, Пясъчке, обещавам никога повече да не те питам защо спиш на пясъка!Разбрах-пясъкът е твоята страст.Ти си владетелката на пясъка!-И той стана ,за да направи леко комичен реверанс, имитирайки реверансите от Ренесанса.Идеално би му стояла мускетарска униформа- помисли си Елица и се засмя- Оооо,моята нимфа се смеее!Това означава ли,че моята нимфа е щастлива?Или може би означава,че моята нимфа иска още.- Нежно я претърколи в пясъка, така че да се озове под нея.Елица продължи да се смее.Ако някой поет беше наоколо, вероятно би описал смеха й като песен на славей, като ромол на ручей, като пърхане на пеперуди в лятна нощ, като звън на звънчета из планински покой.Смехът й беше чист и прелестен.Естествено хармонираше на ласките, които си разменяха.Телата им се сливаха и разделяха, пясъкът ги обгръщаше като ложе и топлината му подсилваша страстта им.Когато свършиха и двамата бяха обвити в многоцветни отблясъци от дърветата и много пясък.- Сега ще изкъпя моята нимфа, защото и пясъчните принцеси трябва да се хранят, а някак си не върви да се хранят, овъргаляни в пясък- грабна я и я понесе към водатаРъцете му бяха силни и меки.Елица се почувства сигурна и защитена, както никога през живота си .- Стигнахме…..Госпожице?Това е вашето място-Експо"Център Инфо Тех"!Елица отвори очи.Таксито беше спряло пред висока, модерна сграда, чиято архитектура й беше донесла наградата –“сграда на Бъдещето” на Световния Архитектурен конгрес преди една година.В купето звучеше инструменталът на "Fragile". Младата жена погледна часовника си-бяха пътували едва 15 минути, имаше предостатъчно време. Нещо в нея я възспираше, подтикваше я да извика-Не, това не е моето място, върнете ме, но вместо това извади една 20 левова банкнота и я подаде през процепа.Навън я посрещна леден вятър,завихри косата й и Елица не виждаше почти нищо пред себе си-само плетеница от немирни червеникаво-кестеняви кичури.- Госпожице, мисля че си забравихте нещо – странно познатият глас я накара първо да се закове на място, след което да направи две крачки обратно към таксито.С изненада забеляза,че по жълтата кола няма никакви отличителни знаци, дори табелка TAXI липсваше.Вратата на шофьора беше отворена и една загоряла мъжка ръка й подаваше копринен шал на цветя.Нейният.Или поне досущ като нейния, но много по-голям.Едва сега осъзна,че косата й е на свобода.Надникна в колата и потъна в океан от усещания.Очите бяха същите, косата, белегът под дясната вежда, само Усмивката беше леко тъжна и много питаща- Да Ви пожелая ли успех?-попита мъжът- Пожелай ми пясък!-отговори Елица и понечи да отвори задната врата- Върви-спря я мъжът-аз съм тук, няма да изчезна-това е мигът, който очакваш от години.Елица наметна шала на раменете си, вятърът го вдигна и той обгърна лицето й, почувства топлина и пясък.Нейният миг…Определено предстоеше

Емоция за изтръгване

Вървеше към офиса и цялото й същество се бе устремило към момента на своята слабост.Очите на Мартин – сякаш дори и в този момент, когато той беше дявол знае къде, я пронизваха, правеха я безпомощна, безпаметна и бездиханна. Имаше чувството, че се промъкват във всяко кътче от нея, разголват я – грубо и властно, пренебрежително и , след което я захвърля ненужна. Не можеше да се отърве от това усещане всеки път когато погледът му я приковeше. А погледът му я приковаваше всеки път, когато я срещнеше. Емоцията, която я разтърсваше беше толкова силна и неконтролируема, че се запечатваше в сетивата й за моментите, които притежателят на този разтърсващ я поглед беше далеч. Ненавиждаше този копнеж.
Между тях нямаше нищо, дори обикновените им колегиални отношения бяха обвити в показна празнота.. Срещаха се по волята на обстоятелствата, на служебните обстоятелства, предопределени от случайността. От онази случайност, която обикновено е следствие от нещо неизказано, останало в миналото. А те определено имаха минало…някакво.
Мартин беше съпруг на Ана, най-добра приятелка на Илина още от детските години. Бракът на Ана и Мартин, сключен след кратка, но бурна и страстна любов, не издържа дълго. Нямаха деца, които да го закрепят и така почти предизвестено се разделиха. Илина не беше виждала Мартин години, може би пет или седем, когато един ден на събранието на фирмата им представиха Новия търговски директор – Мартин Александров. Илина бе изумена от бързия му възход. Имаше съвсем ясния спомен , че в близкото минало, когато бе женен за приятелката й, все се захващаше с някакви неуспешности, но така и не помнеше с какво точно. Помнеше обаче че бяха ярки неуспешности, завлекливъв финансовата бездна не само него, ами и доста приятели и роднини.Ана обикновено го наричаше - онова мързеливо гадно копеле! Всъщност мързела му и пословичната му финансова неудачност бяха една от причините, които Ана изтъкна като довод за развода. А сега онова мързеливо гадно копеле беше новият пряк началник на Илина.
Веднъж седмично,всяка сряда, трябваше да отива в кабинета му, за да обсъждат проекта,за който тя отговаряше. При тези срещи младата жена изпитваше някаква странна смесица от неудобство и необяснима неприязън.Мартин Александров се държеше подчертано дистанцирано, студено , дори надменно и непременно намираше нещо, за което да я разкритикува.Или сроковете ,според него, бяха просрочени, или някой детайл не беше изпипан според очакванията му.Винаги намираше нещо, макар и дребно. Никога не се усмихна окуражаващо, не я поощри. А за някогашното им познанство дори намек не бе направен, не попита за Ана. Илина знаеше, че не поддържат никаква връзка, което беше логично предвид грозния начин, по който се бяха разделили. Ана изхвърли дрехите на Мартин през прозореца на бащиния й апартамент, крещейки че не иска да го вижда никога повече, че е мизерник,пропаднал тип и прочее цветущи епитети, които Илина не искаше да си спомня. На бракоразводното дело Илина бе помолена да сведетелства в полза на приятелката си.Чувстваше се неловко да обсъжда няколкото отвратителни скандала, някои завършили с размяна на шамари и ритници,на които беше свидетелка, но Ана настоя, трябвало да му разкажат играта на тоя нещастник-така каза. Бил й съсипал най-хубавите години. Чак съсипал… Илина не смяташе,че нещата стоят точно така.Още помнеше как приятелката й беше метнала един кухненски нож по съпруга си, наричайки го инфантилен перверзник.И за да е чиста пред съвестта си на делото се опита да бъде максимално коректна спрямо двамата, казвайки, че Мартин е правил всичко по силите си бракът им с Ана да оцелее. Каза го и наистина вярваше, че нещата стояха точно така. И Ана съвсем не беше идеалната съпруга, нищо че й беше приятелка. В крайна сметка, за да е успешна една връзка и двамата трябва да положат старание и да направят съответните компромиси и отстъпки – така си мислеше Илина.Беше го казала и на приятелката си, след което тя не й прговори близо половин година.
Вероятно споменът за това бе и причината Илина да се чувства засегната от демонстрираното безразличие на Мартин. Все пак, донякъде тя беше единствената, която се опита да го защити в тази неприятна история. А той…Той...
Не можеше да не признае,че през годините ,през които не се бяха виждали той се беше променил. Безотговорният вече попопраснал нехранимайко, който прекарваше дните си в разговори за велики сделки, на чаша бира,купена с парите на жена му, се беше превърнал в елегантен, делови млад мъж.Някога момчешкият му чар сега се допълваше от загатната арогантност и безупречна фигура, поддържана с ежедневно потене във фитнес залата. От стойката му лъхаше неоспорима самоувереност, а начинът, по който произнасяше всяка фраза-бавно, отчетливо и акцентирайки на основните детайли, говореше за обиграност. Мартин Александров беше мъж, по който не една жена въздишаше.
След месец Илина установи,че в сряда сутрин, денят на отчитането, се задържа по-дълго пред огледалото. Осъзна, че подсъзнателно или пък напълно съзнателно, прави всичко възможно,за да привлече вниманието на прекия си началник, чисто мъжкото му внимание. Той ,Мартин, се беше оказал предизвикателството, което трябваше да бъде преодоляно. Неприязънта се бе трансформирала в интерес.
Всъщност при чисто деловите им срещи, тези в които той видимо не проявяваше никакво внимание към нея, Илина усещаше погледът му различен.Погледът не отговаряше на цялостното поведение на Мартин. Очите му я изучаваха, вникваха далеч отвъд служебната формалност. Интуицията й показваше, че дистанцираността му е нарочно спускана бариера. Спирачка на нещо силно, което той опитва да овладее поради спецификата на миналите и настоящите им отношения.
През 30-годишния си живот Илина не бе страдала от липса на мъжко внимание.Напротив – мъжете търсеха компанията й и не само. Изящната й фигура, дългите й бедра, немирната й вълниста гарвановочерна коса, която на слънцето придобиваше странен меден отблясък, дълбоките сиво-зелени очи ги караха да оглупяват. Тя, от своя страна, ненавиждаше това оглупяване. Искаше нормалната връзка, която така и не бе имала.Но за сметка на това фантазията й беше изрисувала толкова добре представата за нея, че на Илина понякога й се струваше, че някога е имало някакъв мъж в живота й, който й е показал как точно трябва да се случват нещата..Мъжете, с които се срещаше я отегчаваха бързо.Непрестанните им брътвежи, с които я превъзнасяха, й досаждаха ужасно. Имаше е моменти, в които си мислеше,че всъщност нещо не й е наред, след като не може да изпита любов. Дори си бе направила гей-тест.Е, оказа се,че поне лезбийка не е.Което я успокои.Донякъде.
И ето-появи се Мартин.Студен, безразличен, дори гаден на моменти. Привличаше я като магнит.
Стоеше за кой път пред него и се стараеше гласът й да звучи стегнато делово.Беше сигурна,че не й се получава. Усещаше страните си пламнали.Избягваше погледа му, но очите му сами я намираха.
- Илина? – гледаше я питащо
- Да, да..ще променим графиката и ще завишим коефициента - изстреля механично тя, правейки усилия да овладее емоциите, които я връхлитаха
- Не те питах това – някаква несмешка се прокрадна в дясното ъгълче на устната му- така се получава, когато не ме гледаш по време на разговор. Защо не гледаш в очите всъщност?
- Извинявай, нещо се бях отнесла – гласът й леко потрепери – Би ли повторил?- Илина бавно вдигна очи, молейки се те да изразят единствено служебна заинтересованост
- Какво ще кажеш за тройка? – очите му я пронизваха. Кафявият му, почти черен поглед я заковававаше
- Тройка??? Искаш да кажеш три…това не е ли твърде занижено ? – изумена започна да прелиства спецификациите
- Не, не ти говоря за коефициенти. – за първи път, откакто работеха заедно, го чу да се смее.Цялото му лице се беше изкривило и звуците, които издаваше бяха хриптящи и отблъскващи. Непознат, отблъскващ смях
Смисълът на въпроса бавно си пробиваше път към съзнанието на младата жена. В главата й избухнаха пламъци и изпепелиха всичките й мисли. Ярка червенина обля лицето й, след което пребледня.Стисна здраво папките, които държеше и чу как кокалчетата на пръстите й изпукаха от напрежение
- Е, какво ще кажеш?Навита ли си? Не бързай да ми отговаряш, ще ти звънна след час. Готино парче си, да знаеш, а и партньорът ми ще ти хареса, твой тип е – думите му долитаха до Илина някак си гротескно ярки и образни.
- Боже Господи, в какво съм напът да се забъркам - помисли си тя гневна сама на себе си заради слабостта, която явно му беше демонстрирала, за да й отправи подобно предложение- Каква идиотка съм, каква тъпа самотна идиотка – Обърна се и бавно и безмълвно напусна стаята. Не затвори вратата. Знаеше,че Мартин я оглежда.Че се опитва да я съблече, да я разголи, да надникне в нея, да я обсеби. Знаеше, че не успява или поне много искаше да не успява.Онова мръсно гадно копеле – Мартин Александров.
Когато в понеделник се разминаха в коридора, Илина му се усмихна предизвикателно. Отвращаваше я.