Тривиална лудост

Мимоходом поглеждаше витрините на магазините, по-скоро машинално, отколкото с интерес. Бързаше, но не повече от всяка друга вечер. Всъщност ако някой й кажеше - броя до 3, кажи кой ден сме днес -едва ли щеше да успее бързо да даде правилния отговор. В главата й се мотаеха обичайните мисли - какво да сготви, дали детето си е подредило стаята, да пусне ли пералнята или може би-утре. Всъщност най-трудно й беше измислянето на менюто. На въпроса - какво да ви сготвя?- неизменният отговор беше - каквото сготвиш. Е защо се цупеха после обаче??? Спря за секунда, мернала привлекателна цветна рокля на отстрещната витрина. Понечи да пресече, но докато изчакваше трамваят да мине се разколеба - достатъчно рокли имам, за какво ми е още една, а и лятото практически свършва...Поредното лято се изнизваше. Въздъхна. Обичаше лятото. Дори нищо да не се случваше, това че беше лято, че беше топло и цветно й беше достатъчно. А не! Категорично не! Не й беше достатъчно, но карай...поне беше нещо. Сутрин скачаше в дрехите за 2 минути , не се налагаше да се навлича с потници, ризи, сака, пуловери, ботуши. Размърда доволно пръстите на краката си в сандалите. Почти беше забравила, че трите свързани с метално налче каишки прежулват глезена й. Беше свикнала с тази болка. Беше се научила да свиква...с много неща. Да се съгласява, да се усмихва, да мълчи, да не говори, да мълчи. Да мълчи... И в този момент го видя. Не на снимка. Съвсем истински.Вървеше точно срещу нея, говореше с друг мъж, жестикулираше и се смееше. Светлата му коса беше значително по-къса, отколкото на снимките. Беше и по-висок, отколкото си го представяше, почти две глави по-висок от нея. От това разстояние не можеше да види дали очите му бяха толкова тъмни или пък бяха пъстри. Усети как й се завива свят и й прималява, разстоянието между тях се скъсяваше и тя не можеше да откъсне поглед от него. Ето, вече дори чува гласа му - онзи плътен тембър, от който настръхваше цялата и, който караше стомахът й да се свива от желание. За секунда си представи как той я вижда и я разпознава, хуква срещу нея, взема я в прегръдка, завърта я. Тя усеща ударите на сърцето му - бясно препускащо, вдъхва аромата му и заравя пръсти в късата му коса. Ръцете му я стискат здраво, а устните му покриват с целувки цялото й лице, шепнейки - ти си прекрасна, чудесна. Не й е трудно да си представи всичко, до най-малкия детайл. Та нали вече седмици наред през вечер се любят в скайпа. Тя с нетърпение чака мъжът й да излезе за нощна смяна, синът й да заспи, гушнал любимия си камион, и отива при него. Той гали русата й коса, дългите й крака обвиват кръста му и всяка фибра на тялото й се чувства желана, жива, истинска. После говорят - за всичко - за поезия, за музика, за пътешествия, пътуват заедно или просто мълчат, сгушени един в друг. - Очите ти са толкова сини, като езера - казва той - а, тялото ти...ммм..тялото ти !Тя обича да го слуша как говори. Дори понякога не чува самите думи. Гласът му я опива, пренася я в друг свят, в някаква паралелна вселена. В началото той искаше да включат и уеб камерите, но тя го разубеди : - Дай да оставим въображението ни да рисува картини и гласовете ни да ги оцветяват. Така е по-интересно, не мислиш ли. Беше се съгласил с леко недоверие, но когато размениха снимки някак си всичко тръгна гладко и естествено. На снимката, която му беше изпратила, млада руса жена, с коса, обгръщаща раменете и спускаща се през пазвата почти до кръста, беше застанала под палмово дръвче. Беше облечена в къса ефирна рокля, която разкрива бронзов тен, дълги крака и съвършена гръд. Сините й очи се смеят, а лявата й ръка изпраща въздушна целувка към снимащия. В дясната държи фунийка сладолед. - Искам да те видя - казва той - нали ме виждаш - отговаря тя. Изпращам ти въздушна целувка - Искам да те докосна - шепне той - Нали ме прегръщаш - смее се тя - усещам топлината на ръцете ти, изгарят ме И ето го, върви към нея, усмихва се, очите му греят. Да, толкова тъмни са, колкото си ги беше представяла. Като бездна, в която потъваш, като огън, който те изпепелява, като адски копнеж. Крачка, още една, изравнява се с нея, гърдите й се повдигат трескаво, обляга се леко на колоната, до която инстинктивно е спряла, краката не я държат, не й се подчиняват. Не усеща как чантата се изплъзва от ръката й и на тротоара се разпиляват отчетите, които бе взела да довърши у дома. Чува гласа му, говори й, ръката му обгръща кръста й, лицето му е наведено над нейното, почти го докосва, парфюмът му нежно гъделичка сетивата й, чувства се толкова защитена и щастлива. - Мите, дай вода, че ще припадне!Иска й се да викне - щом съм в ръцете ти съм готова и да умра, само не ме пускай! Но гласът й не я слуша . Само очите й му говорят - твоя съм, сега и завинагиНо какво прави той? Защо вади мобилния си??? Набира?! Дясната му ръка леко отпуска хватката си.Опитва се да се съсредоточи, да чуе какво казва...Може би се обажда на някого,че е променил плановете си...не... - .....жена на около 45....не знам какво й е...почти припаднала е, на тротоара, не реагира на говор.......безпомощно състояние...елате бързо...дадохме й вода - С кого говориш?- най-накрая се отронва хрипливо от устните й - шшшт, мълчете, госпожо, сега ще дойде Бърза помощ и всичко ще бъде наред. - гласът му, неговият глас...- да се обадим на някой Ваш близък?съпруг, деца, съседи? - Не, не, добре съм - изведнъж вцепенението я напуска, навежда се отривисто, събира разпилелите се листа , напъхва ги в чантата, разбутва събралите се хора и тръгва.. - Ама, стойте..не сте добре..изчакайте!Госпожо, госпожо..!!!Тя тича, бяга, иска да избяга от гласа му. Далече, далече.Той остава на тротоара , загледан в отдалечаващата се нисичка, леко пълна жена с постригана на каре тъмна коса, чийто глас му се стори смътно познат. - Луди, светът е пълен с луди. Горката женица - произнася приятелят му, побутвайки го по рамото - да вървим!

МЪжете си падат по кучки

Мъжете харесват кучки.Той ми е приятел, откакто се помня. За да съм по-точна - от втори клас. Израснахме заедно, съвсем заедно. Майка ми му беше като майката, която загуби твърде рано и у дома се чувстваше у дома си. Приятелките ми го намираха за мноого готин, аз - за братче и то в моментите, в които не го смятах за смотаняк. Синеок чаровен смотаняк, брат ми. Вечно се влюбваше.Някак си не можеше без да е влюбен. Влюбваше се силно, драматично и обречено. Тя все беше идеалната - красива, умна и неизменно много добра. Добротата беше задължително условие за влюбване. Влюби се във всичките ми приятелки, несподелено. Също така несподелено се влюби и в момичето, което всеки ден се качваше на неговия автобус с цигулка в ръка. Всяко влюбване го зареждаше сякаш с нова енергия за любов. Обаче след като окончателно ЕДИНСТВЕНАТА му разби сърцето, той откри Бог и нея. Тя беше момичето, което не караше сините му очи да греят, тя го оставяше да се наспи, тя не го правеше по-висок и по-възвишен не ставаше край нея, след години разбрах, че дори не й е разкрил и изумителните си сладкарски умения.А той, повярвайте ми, обожаваше да прави разни торти, да експериментира, доставяше му истинска наслада. Дори понякога ме вбесяваше с умението си да нацапа всички възможни налични съдове, след което да ми заяви пред препълнената мивка - аз направих тортата, ти ще миеш! Егати, та аз не обичам сладко.Както и да е...момичето, което не караше сините му очи да греят стана негова съпруга. На сватбата му плаках, плака и той...Не знам дали плачехме за едно и също нещо, вероятно никога няма да разбера. Полският католически свещеник ги благославяше, а сините му очи бяха безцветни.Все се надявах да придобят оня искрящ цвят, с който ме пронизваха, докато като картечница ми разказваше за поредната идеална. Не, в този щастлив миг бяха като стъкълца -прозрачно сини, чак призрачни. Годините минаваха, почти не се виждахме, така се стекоха нещата. Момичето и не ме харесваше и не ми харесваше. Не го усетих като загуба .Всъщност, някак си нормално ми се стори. С детството си отиват много неща и много отношения. А брата си е брат, независимо виждаш ли го или не, одобряваш ли го или не. Чувствата са обречени на някаква непреходност и на безвремие.Един ден така, както си вървях, безметежно отдадена на финансови разхищения, вместо в поредния магазин, попаднах в мъжка прегръдка. Защо съм си сменила мобилния,ама от кога съм си тук, ама защо ,ама как.Ужас - все такава картечница си беше. Успях да се откопча и да го разгледам - безупречен костюм, Бос, обувки ,в които видях изненаданата си физиономия. Нямаше и следа от смотаняка.Все така синеоко ми се радваше един елегантен, видимо успял в живота млад мъж. Докато се усетя вече седяхме в близкото кафе и той говореше ли говореше. И така - всеки ден-по телефона, по и-мейла...Тя не е идеалната, оказало се, че и забавна не е..и, че единствено Бог ги сближава и децата. Тя е прекалено обикновена, прекалено занемарена, прекалено праволинейна, прекалено досадна, прекалено обсебваща, прекалено обичаща.С две думи - прекалена е.А той си е все същия - не може без да се влюби. Дори и колегиален секс, без влюбване не можел. Може би защото колежката му е кучка, от класа.. Или защото вече самият той е от класа, но ми сподели прозрението си - сестричке, мъжете си падат по кучки, това е.

Цената

- Мамо, Мамо, Мамо...и да знаеш страхотно е и има едни големи фонтани, които разпръскват водата навсякъде чак до краката ти и се образуват причудливи фигури, и има музика иии - дъщеря й звучеше толкова развълнувана, че думите се прескачаха една през друга - и,знаеш ли, знаеш ли...ох, мамо, трябваше да си тук, за да видиш..прекрасно е Василена слушаше дъщеря си, усмихваше се, а очите й плувнаха в сълзи. Не, няма да плаче, не трябва да плаче! Детето й не трябваше да усети тъгата й. Бъди силна, силна, заради теб, заради нея...нали всичко е заради нея - повтори си го няколко пъти, като мантра, преглъщайки на големи глътки буците,заседнали на гърлото й. - Мамо, мамо...там ли си? - Да, да, миличка, тук съм, слушам те и си представям всичко, което ми описваш - Мамо, аз снимам, всичко снимам и после ще ти покажа...ще ти изпратя снимките - гласът на момиченцето леко потрепери - водиха ни и до един замък, много красив замък, мамо, когато влязох в балната зала, затворих очи и си представих,че съм принцеса и танцувам на първия си бал. Облечена съм в прекрасна розова рокля, цялата обсипана с камъни, танцувам, а всички ме гледат и се възхищават на красотата ми. Обаче, знаеш ли, странно, но теб те нямаше...и изведнъж се почувствах ужасно самотна и бързо отворих очи. А екскурзоводът реши, че ми е прилошало и госпожата ме накара да седна на един стол и ми донесоха да пия сок. Представяш ли си. а на мен просто ми стана мъчно за теб, ама не им го казах, защото нямаше да разберат. И без това все ме питат - защо баба ти те взима,защо баба ти те води, защо...ти родители нямаш ли си? Казвам им, че си имам теб, но се налага да си далеч, ама ще си дойдеш...скоро. НАли ще си дойдеш скоро, мамо???Така ми се иска, когато се върна ти да ме посрещнеш на летището. Не че не обичам баба, много, много я обичам. Но ми се иска, много ми се иска да изляза и ти да си най-отпред, пред другите майки и да ми се усмихваш. Тогава ще се затичам и ще ти се метна на врата, за да те нацелувам, както правех, когато бях малка...преди да заминеш...помниш ли. И всички ще видят, че моята майка е най-красива...Мамо, много дълъг ли стана разговорът? Трябва ли да затварям? Да не ти се карат? Василена цялата трепереше, опитвайки да овладее залялите я чувства. Обичта, вината, липсата бяха сграбчили душата и я мачкаха. Стисна здраво мобилния и се обърна с гръб към вратата на кухнята, откъдето Памбос й правеше красноречиви знаци, че трябва да се върне ВЕДНАГА. Нямаше да го послуша, не и сега. Малкото й момиченце й се обаждаше от другия край на света и нямаше сила, която да я принуди да прекъсне разговора. Не и разговора, не и този разговор, не и сега. Когато преди четири години се качи на самолета беше изпълнена с надежда и убеденост, че с това слага край на мизерията. Че отива някъде, където трудът й ще бъде заплатен и ще може да издържа семейството си. Семейството й, което тогава, след мъчителния развод се състоеше от майка й и шестгодишната й дъщеря, с мъка понасяше раздялата. Но Василена беше убедена, че е взела правилното решение. Ще поработи година-две, колкото да стъпи на краката си, да изплати огромната сметка за парно, натрупала се през годините, да могат двете й любими същества да са спокойни. Майка й беше пенсионерка и пенсията едва стигаше за лекарствата, които пиеше за какво ли не. А малката...Василена искаше за нея най-доброто. Болеше я,че трябва да й обяснява как не може да покани на рождения си ден приятелчетата си, защото в тясната им гарсониера няма място, а и хазяинът изрично е забранил да приема гости. За парти в клуб или дори в пицария беше немислимо. Със заплатата си на начална учителка Василена успяваше да плати наема и..толкова. Приятелите помагаха...вярно, но можеше ли да живее цял живот на заеми, на подаяния. И така, когато Валя й предложи да заминат за малката островна държава каза ДА, преди още да е разбрала за каква работа става въпрос. Щели да гледат животни. Всичко щеше да гледа-и крави, и свине...стига това да помогнеше на семейството й да живее по-спокойно. Тя имаше отговорности и щеше да се погрижи. Замина. В началото работеше в кравефермата на Памбос - почистваше на животните, доеше ги. Ставаше в 5 и лягаше в 12. Но , когато в края на месеца пращаше у дома спестените сто евро се чувстваше доволна. Е, не беше това, което беше очаквала, но...За първият учебен ден на детето изпрати всичко -дрехи,чанта, тетрадки. Опаковаше колета и плачеше. Сълзите й попиваха по ученическите принадлежности и тя си мислеше,че поне частица от нея ще бъде с малкото й съкровище на един от най-важните дни в живота му. Измина една година и когато Василена пожела отпуска, работодателят й Памбос я погледна и каза,че точно е решил да я извади от кравефермата.Умна била, хубава, не й било там мястото. Предлагал й да отиде да работи в таверната му - по-хубава работа, по-чиста и повече пари ще й дава. Но...трябвало да започне веднага и...да не мисли за никакво пътуване. Изключено било. Да избирала - или си тръгва завинаги или...Тежко й беше, но избра. За нея го правеше, за дъщеричката си. А и нали се чуваха по телефона, през ден се чуваха. Дори й купи и мобилен, за да може да й се обажда по всяко време, когато има нужда да я чуе. И малката й се обаждаше, разказваше й за училището, за приятелите си. Започна да тренира художествена гимнастика. Беше толкова възторжена.Треньорката й казала, че е бъдеща звезда.Но сега трябва да тренира упорито и мама да дава пари, защото държавата не дава.Така обясни момиченцето. И Василена пращаше - за екипи, за състезания. Започнаха да пътуват и в чужбина, на свои разноски. Ако бях останала у дома щях ли да мога да направя това за нея? Нямаше - казваше си жената в онези моменти, в които болката от раздялата ставаше непоносима, в които въпросът - мамо, кога ще си дойдеш - разкъсваше като кинжал сърцето й. За нея, всичко беше за нея..това беше цената и Василена я плащаше. Сутрин чистеше къщата на Памбос, след това отиваше в таверната-скоро цялата кухня легна на нейния гръб. Времето се търкаляше като камък, откъснал се от скала, по изтормозените й чувства. Ти си шефът - казваше й кипърецът - без теб съм загубен. Това не я ласкаеше, никак...Какъв шеф е тя? Един затворник в клетка от изгнили картофи-това е. Единствения си почивен ден, всъщност-когато имаше почивен ден, защото често Памбос й намираше някаква работа и за тогава - да почисти къщата на сестра му, да изглади дрехите на съседката, да поседи със старата му майка, защото болногледачката имала свободен ден....- Нали си дошла тук за пари - казваше й - ето,аз ти давам възможност да ги печелиш!...та единствения си почивен ден обикновено прекарваше във взиране в снимките, които й изпращаше дъщеря й. А тя снимаше всичко-където и да отидеше снимаше и изпращаше на майка си. Ето, миналата пролет имаха турнир в Париж .В подножието на Айфеловата кула малката й принцеса изглеждаше толкова крехка и същевреммо толкова силна. На гърба на снимката пишеше - мамо, тук съм под Айфеловата кула и си мисля за теб! - Мамо, мамо...- гласът на детето звънтеше -след малко се връщаме в хотела, а утре, когато свърши състезанието, може би ще се возим на гондола, ако остане време, така каза госпожата. Аз искам да взема медал, за да ти го изпратя и да се гордееш с мен, мамо...Много искам, нали ще ми стискаш палци? Когато знам, че ми стискаш палци и се чувствам по-силна...Утре ще играя за теб, така да знаеш.Между 2 и 3...точно тогава . Мамо? - Чувам те съкровище...ще ти стискам палци..утре..между два и три...аз знам,че ще станеш шампионка, а дори и да не станеш - ти си моята шампионка, ти си моята принцеса...ти си моето всичко! - Мамо, обичам те, трябва да затварям - И аз те обичам...ще се видим..скоро - дъщеря й вече беше затворила телефона, когато Василена повтори по-силно и убедително - скоро, миличка, съвсем скоро.Памбос ядосано крещеше, ръкомахайки с дебелите си, космати ръце. Имало важни гости, чакали, да престанела с глупавите си разговори и да се връщала на работа. ВЕДНАГА! Василена влезе в кухнята, сваляйки престилката си.- Какво правиш ?- попита я шефът й, почервенял от гняв - Захващай се с дзадзикито, че свърши, хората чакат...- Не мога...Заминавам....

Приказка за съвременни Пепеляшки

Мъжът отсреща я фиксира.Чувства погледа му като лепкава слуз и леко потръпва. Ново, непознато усещане, странно. Усмихва се,след което отпива бавно от чашата и баавно облизва горната си устна. Подсъзнателно усеща как мъжът отсреща се напряга, дори вижда как една вена отляво на врата му започва да пулсира. Марта притваря очи и дълбоко вдишва цигарения дим. За миг да се закашля, но успява да сподави дращенето в гърлото. С лявата си ръка върти почти празната чаша. Стъклото вече се е затоплило от допира на пръстите й, затоплили са се и мислите й, доскоро безпомощно самотни.
- Смотанячка, я се виж на какво приличаш – съскаше Стоян два часа по-рано.Както обикновено беше закъснял и както обикновено Марта искаше обяснение
- Къде ходиш, кажи? Друга ли има?- гласът й звучеше безпомощно
- И да има какво?- не й остана длъжен този път Стоян
–какво като има?
- Как какво, ами аз…ами ние…какво се случи - Случи се това, че пи писна от теб! Разбираш ли - омръзна ми, безразлична си ми, никаква – гласът му беше ледено-равен и думите се забиваха като кинжали в душата на Марта -Ако обичаш махни ми се от главата и не ме занимавай, моля ти се
- Но..аз…какво направих, какво не направих? – Марта не проумяваше с какво е породила тази омраза
- Имаш огледало, хОди се виж – процеди Стоян, сядайки пред компютъра- хОди се виж – за нищо не ставаш вече.
- Ти ще кажеш – започна да възвръща самообладанието си Марта – знаеш ли колко мъже…
- Колко мъже какво? Изпотрябвала си им, айде пробвай се да те видим, смотла, сметка ще ми държи тя – и с категоричен жест сложи слушалките на ушите си.
Марта застана пред огромното огледало в антрето.Отсреща я гледаше жена с увяхнала коса небрежно хваната в конска опашка, невзрачен сив анцунг , очи плувнали в сълзи и рамене, приведени под тежестта на безразличието. Коя е тази, Дяволе!? Жената отсреща беше непозната и толкова безлична, че на Марта й се прищя да метне близкостоящата ваза по огледалото.

И ето я -сега седеше в приглушената тъмнина на някакъв бар , отпиваше от поредното питие и се опитваше да избяха от онази в огледалото. - Господинът черпи – барманът я извади от размислите й, сервирайки поредната чаша Джак. Марта вдигна поглед и видя, че мъжът отсреща беше станал и се приближаваше към стола й. Инстинктивно направи жест да подръпне роклята си, разкриваща почти изцяло стройните й бедра, но се овладя . След като се нарева, извади от гардероба една къса секси рокля, която беше купила уж за вечери на бурни страсти, но тъй като такива вечери отдавна нямаше, така и не я беше обличала.Напъга с в нея,разреса косата си и изхвръкна от къщи, кресвайки на мъжа си - ти ще видиш!Стоян така и не я чу, нали беше със слушалки на ушите.
- Здравей – гласът на непознатият беше леко дрезгав, а погледът му я опипваше откровено.Марта не отговори, само повдигна вежди.
- Една толкова красива жена не бива да пие сама– изобщо не си губеше времето в заобикалки
- И Защо? – Марта влезе в неговия тон
-Защото това би било проява на върховна несправедливост към мъжката половина от човечеството –сякаш правеше опит да се шегува мъжътМарта го огледа, без да прикрива погледа си. Беше средно висок, някъде към метър и седемдесет, косата му беше почнала да оредява на темето, явно поради това я носеше толкова късо постригана. Тялото му беше стегнато и трудно можеше да определи възрастта му. Някъде около четирдесет, плюс минус, каза си тя.Не че това имаше някакво значение.
- Може ли все пак да седна?-мъжът посочи празният стол до нея
- Барът не е мой, така че сядай където ти е удобно-беше чувала подобна фраза в някакъв филм,в който героинята удавяше в алкохол разочарованието си от поредната неудачна връзка
- Лош ден, а? – каза мъжът, сядайки на бар-столчето – позната история
- И защо така реши? – Марта не искаше да звучи грубо, но така й се получаваше
- Ами нямаш вид на жена, която ходи сама по барове. –констатира мъжът - А на каква имам вид? – Марта започна да съжалява,че се е впуснала в този разговор
- На жена, която е загубила себе си – простичко отговори непознатият, докато запалваше цигарата си
- Може ли една цигара, че моите свършиха?
Мъжът й подаде кутия с непозната марка:
- Заповядай, но не цигара ти е нужна, ти не пушиш…
- Ти какво, да не си някаква шибана мъжка врачка? – определено не можеше да владее думите си
Мъжът само се усмихна и не каза нищо.
- Какво, седна при мен,за да ми правиш психоанализа ли?Ако исках психоанализа нямаше да дойда тук, а щях да звънна на чичко Фройд. Айде сиктир от разбирачи!
- Не, не, ти не си такава …мъжът я гледаше право в очите. Погледът му беше ясносин, неестествено син дори, и странно контрастираше с цялостната му леко безлична визия.
- Добре де, каква съм? То се е видяло, че явно ме разбираш по-добре, отколкото аз самата се разбирам – иронията обаче не можа да заглуши треперенето на гласа й
- Искаш ли да ти покажа каква си? – гласът му звучеше сериозен
Някакво странно предчувствие премина през сетивата й и жената с трепереща ръка поднесе чашата с уиски към устните си, но не отпи,само докасна течността.
- Искаш ли да ти покажа каква си ?- повтори мъжът
- Искам - изплъзна се от устните й
-О ,да, искам.По дяволите, каква съм!???
- Добре, но трябва да те предупредя – след като се видиш, после никога няма да можеш да бъдеш друга, ще бъдеш такава,каквато се видиш и само такава.А ще се видиш такава, каквато си в действителност. Помисли добре дали искаш точно това! Марта усети как любопитството взима надмощие над тежкото предчувствие, което я беше обхванало.
В този момент мъжът стана и тръгна-без дума, без знак. Марта го последва.Мъжът мина покрай сепаретата към дъното на бара, там непосредствено зад купчина каси от безалкохолно странникът натисна стената и тя се отвори. Заизкачваха се по вити метални стълби и се озоваха на таванско помещение, прилично на хамбар.Нямаше прозорци.Подът беше постлан с нещо меко.Марта не виждаше какво,защото светлината беше толкова мъждива, че едва различаваше силуета пред себе си. Следваше го механично,сякаш някаква сила, независеща от нея, ръководеше действията й. В един момент пред нея се ширна поляна, пълна със слънчогледи.През слънчогледите тичаше босо момиченце, в ръката си държеше хвърчило - аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад – пееше момиченцето, а русата му коса се сливаше с цветовете на цветята.Изведнъж пред него се появи вълк
- Червена шапчице, къде отиваш?
Момичето се засмя звънко, откъсна един слънчоглед и погали с него козината на вълка. Едва докоснала го и вълкът се превърна в момче
- Ти ме спаси, бях пленник на приказка с лош край, как да ти се отблагодаря?
- Бъди себе си - му каза момичето, продължавайки да пее- аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад
В следващия миг гъста гора смени поляната със слънчогледи. Млада жена, с късо постригана руса коса, беше приседнала до дънера на огромен дъб и плачеше.Сълзите се търкаляха по бялата блуза и оставяха мокри петна.
- Защо плачеш? – гласът идваше отникъде.Младата жена стана и се огледа, да - определено идваше отникъде.
- Кой си ти - попита тя през сълзи, взирайки се в гората
- Аз съм твоят път - отговори й гласът отникъде - намери ме!Намери меее…Намери мее…Мее…Намерииии…Ти си вятър…
Младата жена последва гласа и след малко се озова пред две къщи. Едната беше огромна - същински замък. Висока стена я ограждаше.Стената беше инкрустирана с диаманти.От двете й страни се издигаха кули, които хвърляха златни отблясъци.Приличаше на недостъпна вълшебна крепост. Другата беше малка къщичка с дървена ограда, боядисана в различни цветове.Виждаше се дворът й - целият в цветя.Между цветята бълбукаха шадравани. А досами пътеката, в дясно, имаше езерце,пълно с разноцветни рибки.Две кучета се боричкаха радостно, размахвайки опашка , а едно петле-ветропоказател леко покимваше с перчем. На портата на замъка висеше табела:” Всякаква ценност тук е скрита и в загадъчност обвита.Щом прекрачиш тези двери златна клетка ще намериш”
Младата жена , водена от любопитство, понечи да отвори огромната врата на замъка, когато до нея достигна гласът на петлето :“ ку-ку-ри-гу, ку.кури-гу, ако искаш отвори го, но да знаеш- нашата къща всичко във любов превръща. Помисли , помисли, чак тогава отвори, кукуригу-ри-гу-рии”.
Картината се смени с картина на спалня. На огромно легло, покрито със завивка на розови цветя, лежеше прекрасна жена. Русата й коса се беше разпиляла по възглавницата, а слънчевите лъчи, промъкнали се зад фините пердета от розов тюл, се заплитаха в къдриците й. До леглото стоеше порасналото момче-вълк и пееше:- ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад...ти си вятър, ти си слънце, ти си моят ангел свят… На двора две кучета се боричкаха, размахвайки опашки доволно.
- Шшшш….тихо, принцесата спи - петлето нежно кимаше с перчем.

Марта се събуди .В стаята цареше мрак. Стоян беше приседнал на леглото й, играеше си с един рус кичур и припяваше – ти си вятър, ти си слънце….
- Къде…къде чу тази песен…?
- Днес, докато течеше заседанието, поредното досадно заседание, изведнъж сякаш въздуха се изпълни с тази музика и не знам защо, но ми се прииска да се прибера веднага, при теб.Сякаш пееха за теб , Марта – ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад, ти си моят ангел свят. Прииска ми се да дойда и да ти кажа колко си прекрасна и колко ми липсваш, напоследък работя прекалено много и почти не те виждам! – Стоян я гледаше така, както я беше гледал в дните на първите им срещи. Марта трескаво се огледа – беше у дома си, в своята стая, в своето легло. Нямаше помен нито от странния непознат, нито от бара с приглушена светлина, нито от чувството за безкрайна самотност. От огледалото отсреща се усмихваше една красива млада жена с блеснали очи, пълни с бъдеще..От вазата в антрето един слънчоглед огряваше ноща.

Срещата

Архитект Игнатов, имате ли нещо против да седнем навън? Днес денят е прекрасен! –възрастният мъж се усмихна въпросително.Усмивката му казваше - ще седнем навън, защото аз така искам. Макар тялото му да беше слабо и някак си съсухрено видът му и начинът ,по който говореше издаваха неоспорима властност.- Моля, наричайте ме Боби Борислав Игнатов ,35 годишен архитект, беше поканен на обяд от Валери Мандраджийски – небезисвестния млечен крал. Борислав беше привлекателен мъж, известен в средите си със своята акуратност и нестандартност.За съжаление тези две качества до момента не му бяха донесли кой знае какви позитиви.Обикновено изпълняваше вътрешнодизайнерски поръчки,които не му бяха по вкуса, но все пак това беше повече от нищо.Последната година беше доста неуспешно за него, както в професионален ,така и в личен план.Жена му, вечно неудовлетворена от икономическото им състояние един ден просто не се прибра. Борислав не се разстрои, дори се почувства леко облекчен.Прие случилото се за знак, че всички пречки са премахнати. За да работи той се нуждаеше от вдъхновение.За съжаление съпругата му така и не успя да бъде неговото вдъхновение.Архитект Ингнатов очакваше поканата на Мандраджийски от момента, в който с него се свърза приятелят му Ники Петров и му каза,че кралят на млякото иска да построи къща за новата си съпруга.Трябвало му нещо изключително, нещо което не е правено до сега.- Твой е, копеле, давай – приятелят му звучеше ентусиазиран и напълно уверен - .Проектирай къщата - мечта за новата кучка, а пък аз ще се погрижа старецът да те одобриСтарецът беше 75 годишен.Преди около година се беше отървал на косъм от смъртта, преживявайки тeжък инфаркт. Бяха го отписали, когато пресата гръмна с новината, че магнатът се е оженил за трети път. Ники работеше вече 7 години като личен асистент на Мандраджийски и се беше превърнал в нещо повече от дясната му ръка. Имаше статута на довереник, на член от семейството , на син. Някои стигаха до там в предположенията си,че да твърдят, че Петров всъщност движи компанията.Това, естествено съвсем не беше така.Докато Мандраджийски беше жив едва ли щеше да позволи някой друг да дирижира делата му.Стана точно така, както беше предвидил Ники Петров. Само седмица след като Игнатов беше предал проекта на къщата, му позвъни самият Мандраджийски:- Млади човече, очарован съм от това ,което видях.Най-важното - моята съпруга е очарована.. Всъщност очарована е слаба дума - Борислав се усмихна..беше отвикнал от тези, звучащи леко архаично любезности.Имаше стил старецът, безспорно, а явно имаше и вкус.Борислав се почувства поласкан-Бих искал да ви поканя…-заключи МандраджийскиИ ето сега седяха на една маса и предстоеше един от най-важните обеди в живота на Борислав.Вземеше ли тази поръчка вече за него нямаше да има затворена врата. Предчувстваше го и това предчувствие го изпълваше с увереност.Сервитьорът застана чинно до масата в очакване на поръчкатаМандраджийски му направи жест с ръка,че все още не са готови и се обърна, поясняващо, към Борислав- Нали не възразявата да изчакаме съпругата ми?Тя ще дойде всеки момент. Ако тя реши Вие да построите нейната къща, а аз съм почти убеден,че ще реши - тук възрастният човек кимна сякаш да потвърди посоката на мислите си - то това означава,че Вие аргитект...Боби, ще работите само и единствено с нея .Убеден съм, че ще се харесате.Имам усет за тези неща…Тя е забележителна жена…А…ето я и нея.Мандаджийски изрече тези думи, изправяйки се и Борислав с изненада установи как мъжът пред него се промени.Раменете му се стегнаха, гърбът се изправи и цялата му фигура се изпълни с живост.Сякаш пред него стоеше не 75 годишен мъж, а младо момче.Борислав го последва и впери поглед в пътеката между розовите храсти, които отделяха масите.Беше му интересно да види жената, способна да направи това само с появата си.Беше висока и стройна.Тъмно- кестенявата й коса се спускаше на едри вълни до под раменете.Уж непретециозната й свободност издаваше внимателни грижи.. Слънцето падаше леко косо и Борислав дори отдалеч успя да види черните точици, които играеха в пъстро-зелените й очи.Сърцето му подскочи и след това замря. Почувства се на 15.Ето я, идва срещу него, раницата й е метната небрежно на рамото, а дългата й коса немирно подскача в такт с енергичните й стъпки...Слънчевите лъчи флиртуват с нея и я правят да изглежда ту немирно червена, ту гарваново черна Не е сама.Бърбори с приятелките си и Очите й - пъстро-зелени с малки черни точици в тях – се смеят .Минават покрай група големи.Някой от големите подхвърля:- Да ти имам краката, малката- И какво ще ги правиш ако ги имаш!? –отвръща предизвикателно тя и приятелките й прихват в одобрителен смях.Ревност свива стомаха му.Иска му се да отиде и да фрасне един на отворкото. Да му изкрещи –не я гледай, тя е моя! Да рита тъпата му ухилена, разкривена от похот физиономия, докато не проумее, че никой няма право да закача неговото момиче. Яростно забива нокти в дланите, защото знае,че ако нарита оня тя ще му се разсърди. Тя не харесва хулигани.Неее…Не е такава.Тя си пада по добри момчета, като него. Тя е всичко, което момчешкото му сърце някога е пожелавало.Един ден ще й построи къща, най-красивата къща на земята. Сигурен е в това.Оправя пуловера си, защото тя наближава.Смехът я предшества, както кокичето предшества пролетта. Тя самата е свежа като пролет. Очите им се срещат, тя се усмихва, затичва се….. Той затваря очи и разтваря ръцете си…- О, Боби, регулировчик ли го играеш? – смехът й го докосва и отминава,оставяйки след себе си ухание на пролет и копнеж- Хайде, Нора, тичай, ще изпуснем рейса… - привикват я приятелките й –остави го този смешко!Беше си същата, каквато я помнеше –ефектна , грациозна и далечна. Бледа руменина тръгна по страните му и той с усилие отклони погледа си от идващата насреща им жена.- Архитект Игнатов, да Ви представя съпругата си…Усети аромата на пролет.Беше забравил какво е да мирише на копнеж, на надежда, на бъдеще- Нора – изплъзна се от устата на Борислав..като стон, като въздишка, като спомен- Познавате ли се?- извърна се Мандраджийски към съпругата си, повдигайки вежди по-скоро изненадано, отколкото въпросително.- Не мисля …- Младата жена в се взираше в елегантният мъж през себе си.Очите й го изучаваха секунди, спряха се на неговите..сякаш нещо се промъкна в спомените й, но не…по-скоро някакво усещане беше.- Познавам ли Ви? –погледът й срещна този на Борислав и разби спомените му на дребни ледени кристалчета, които топлото пролетно слънце разтопи на мига. Тя го гледаше право в очите и очакваше от него обяснение Той се окопити и леко небрежно отвърна:- О не, просто много съм слушал за Вас... от съпруга Ви.- Надявам се само хубави неща- смехът й прозвуча някак тъжно и ситни бръчици, почти невидими, обримчиха очите й . Мандраджийски повдигна отново вежди, местейки поглед от жена си на младия архитект ,а Борислав, правейки отново опити да изглежда напълно делово, си помисли – Боже, колко е красива…- Значи така, Вие ще построите къщата на мечтите ми... – ентусиазирано поде Нора - О, да ще Ви построя къщата на живота- отговори архитект Борислав Игнатов и направи знак на келнера, който стоеше в очакване на метър от масата.Вече бяха готови да поръчат.

Делници,
които си приличат
по различните мечти
Дни,
които се стичат
по живота ни - реки.
Мигове,
доизживявани после дълги часове.
Спомени,
съпреживявани
сякаш в други светове.
Дон Кихотовци
без Санчовци
и дори без Росинант.
Има избор?
Взимам "танците",
вместо "размисли по Кант".

Кукла в кутия

- Взимай си багажа и да те няма. ВЕДНАГА!
- Чуваш ли ме!??? Айде…започвай да събираш партакеши
Марина сънуваше как някакъв великан я преследва, докато небето се раздира от гръмотевици.. Хукна да бяга, но краката й бяха заковани и не можеше да помръдне. От ляво и от дясно падаха светкавици, а великанът я разтърсваше така, че зъбите й тракаха до счупване. Земята пред нея се разцепи и двата й крака останаха от двете страни на отворилата се бездна. Прииска й се да скочи в нея, за да се спаси, но нали краката й бяха заковани, не можеше. Някъде в далечината се виждаха покриви на къщи, огряни от ярко измамно слънце. Марина разтърси глава в опит да отлепи краката си от земята и се събуди.
Седна в леглото и разтърка очи. Стаята беше непоносимо светла.
- Ще ми спи тя…- някой я дръпна и тя от леглото се озова на пода. С разсънени вече очи видя надвесилия се над нея Петър. Лицето му беше сгърчено и пурпурно червено – същинска маска на гнева. Вратата на гардероба зееше отворена, а по целия под бяха разхвърляни дрехите й.
- Ставай, мръснице, събирай си партакешите мизерни и да те няма.Аз парцали в къщата си няма да държа. Марина видя ножицата, проблясваща в ръцете на мъжа й, и уплашено скри главата си в колене , обгръщайки ги здраво с ръце. Цялото й тяло трепереше.
- Полудял е, ще ме убие – мина светкавично през мислите й. Не разбираше какво става. Надяваше се,че все още спи и това е продължение на кошмара. Ще се събуди, трябва да се събуди!
- Парцали, парцали в моя дом, в моето легло…не искам – младата жена чуваше как ножицата щрака. Плахо погледна през пролуката, образувала се между сгънатия й лакет и коляното. Видя как Петър нарязва бледорозовия корсет с черните сатенени връзки. Беше й го подарил за миналия Свети Валентин.
- Създаден е специално за теб – й каза тогава, не можейки да се насити на тялото й
Сега спомените от общата им страст падаха на пода, накълцани.
- Размърдай се, не ме гледай като неебана, щото и двамата знаем, че си направо пре-ебана.
Смехът му прозвуча неестествено зловещ и насити въздуха на спалнята с тягостно предчувствие, докато ръцете му машинално и озлбено кълцаха нежната материя.
Марина се беше парализира от страх. Неистов ужас,породен от абсолютното неразбиране на случващото се, беше сменил сънливостта. Не смееше и да попита – какво, защо? Просто й се искаше да изчезне, на мига. Ако е възможно да се изпари. Но, уви, не беше възможно. Оставаше й да се надява гневът на Петър да премине. Беше го виждала ядосан и друг път. По принцип, мъжът й беше леко сприхав, импулсивен и лесно се палеше, но също така лесно и бързо му минаваше . Този Петър, който в момента вилнееше пред нея беше някакъв непознат, от когото Марина се страхуваше. Интуитивно разбираше, че този гняв не е мимолетен и едва ли така бързо ще отшуми. И причината бе тя. Само не разбираше защо.
- Ти още ли си тука, ма???Мърсиш ми пода. - Отново се пресегна и я сграбчи за рамото. Пръстите му безмилостно се впиха в плътта й и Марина тихо изохка.
- Охкаш, а? Какво, гот ли ти е? – и я стисна още по-силно
- Така ли охкаше като те оправяше оня , как му беше името???Или другия, или може би сте си правили тройка, а пачавро???Така ли охкаше? Я пак, да те чуя – имаше чувството, че ръката й се отделя от раменната става
Марина изпищя.
- Моля ти се, Пепи, моля ти се!Спри, моля ти се, спри! Нищо не съм направила, нищо! Някой те е излъгал.
- Никакъв Пепи, не съм ти, боклук. И не ми се обяснявай, че те убих. Лъжкиня мръсна. Някой ме бил лъгал!!!А ма, боклук, много си тъпа, ма – ти сама ми показа всичко, сама. Смотана пачавра и да кръшка, като хората, не може.
Младото момиче не разбираше нищо, абсолютно нищо.Единственото, което осъзнаваше, че е станала някаква ужасна грешка и трябва да намери начин да обясни на съпруга си, че това, което си е въобразил не се е случвало. Никога. Та тя не беше поглеждала друг мъж от години. Бяха заедно вече 6-та година. От 3 бяха семейство.
Петър предпочиташе Марина да не работи и да се грижи за домакинството. Деца все още нямаха
- Няма защо да бързаме, има време – казваше Петър, когато Марина плахо отваряше въпроса за децата
- Аз не съм ли ти достатъчен?
Обичаше го, дори много го обичаше, но имаше някаква празнина в изпълненото й с рутинни домакински задължения ежедневие. Така се беше автоматизирала, че до обяд вече беше изчистила, сготвила, подредила . Не излизаше много често, защото Петър не харесваше приятелките й
- Празноглави парцалани. Само ти пълнят главата с щуротии, кво има да се гледате? Станали на по двайсе и, още малко ше чукнат трийсетака, а едно семейство не могат да завъртят, по цял ден си разнасят гъзовете насам и натам.Ти, семейната, каква работа имаш с тях?
Явно нямаше, затова делеше деня си между телевизора и компютъра. Добре,че имаше компютъра.
Сваляше си филми, музика, ровеше се из интернет. Установи, че за да водиш интересен живот не е задължително на всяка цена да излизаш. Това откритие внесе освежаващо разнообразие в живота й.
Започна да посещава един форум.Попадна случайно ровейки се.В началото само четеше.Беше й интересно. После се осмели и се включи в дискусиите. Стана й приятно, когато видя, че е приета. Започна да се отпуска, да разговаря на различни теми. Беше почти като да излезеш на кафе с приятелки, дори още по-. Защото в интернет всякакви условности падаха и Марина усещаше как многото предразсъдъци, с които се беше обградила изчезват щом затрака по клавиатурата. Освобождаваща възможност не просто да бъдеш себе си, а да провериш каква си и до къде можеш да стигнеш.Да бъдеш всякаква, да експериментираш. Да се превъплащаваш, да откровеничиш, без да те интересува дали и как ще бъдеш разбрана- Прозрението, че виртуалното й аз е магнетично привлекателно, в началото я изненада. Никога не е била от онези ,нахаканите, самоуверените момичета. По-скоро –сдържана, леко резервирана и дистанцираща. Мъжете обикновено сякаш се плашеха от сериозния й вид и вглъбения й поглед върху живота.
Виртуалната Марина беше различна.Жизнена, общителна, витална, кокетна.Дори руса. Скоро стана обект на подчертано внимание.Особено от мъжете във форума Започна да получава лични съобщения.Искаха снимката й. Не я изпрати, не за друго, нямаше качени свои снимки на компютъра.Малкото, които имаше, бяха на двама им с Петър.Пък и защо му е на някого снимката й, тя не си търсеше гадже, беше сериозна обвързана, семейна жена – самоубеждаваше се Марина. Просто се забавляваше.
Нямаше нищо лошо в един невинен флирт. Напротив.
Когато Петър се прибираше от работа, тя го посрещаше в приповдигнато настроение и той беше доволен.
- Виждам, излязла си от мрачния си период, не си мрънкаща досада.- зад шеговитите му думи обаче прозираше лек упрек за моментите, в които тя, скучала цял ден очакваше неговото прибиране да внесе някаква динамика и интересност.
Сега вече Определно беше излязла от този период на скука. Интернет беше навлязъл в живота й и правеше от стоквадратния апартамент една просторна вселена от емоции. Дори не забелязваше ,когато Петър закъсняваше след работа.Преди един час закъснение се равняваше на един час душевни терзания и още един час семейни спорове.
Естествено не сподели с Петър за новия си начин за запълване на свободното време.Не че беше някаква тайна, но…предпочете да остави това изцяло в малкото лично пространство, с което разполагаше.
Интернет!!!Компютъра!!!Форума!!!Личните!!!
Марина изведнъж прозря и по тялото й полазиха ледени тръпки.
Петър сякаш улови мислите й
- Нали, нали!Сети се, нали! Парцалке!
Как те наричаше оня
- слънчице, красавице, принцесо????Сънуваше …как беше…съвършеността ти, обгърната от лъчите на изгряващото слънце???
Ай върви при него той да ти плаща живота, неблагодарнице. Пребивам се от работа, блъскам като вол. За какво?За какво? Да си развяваш задника в разнимити форуми и да си уреждаш срещи с разнимити нещастници. Поезия ще й пишат. Бегай при поета, айде марш!!!Да се храните с рими…Да видим как ще ти плаща глезотиите с рими. Сетих се - може да си направите форумна къща и да си живеете в нея. Хахахахахахахахаха
Слънчице…Принцесо…
Гласът му беше груб и зловещ. Позата му излъчваше заплаха и на Марина й беше ясно, че каквото и да каже в този момент, то няма да бъде нито чуто, нито разбрано.
Стана бавно, подръпвайки набралата се нощница. Изпита неясно неудобство от голотата си.
Чувстваше се срамно разголена и нечиста.
Омразата, с която Петър я гледаше беше по- болезнена от пръстите му, впити в ръката й.
Всяка изречена дума я срязваше като нож, но не намираше думите, с които да му обясни невинността на случилото се. Че няма нищо, няма други мъже.Само думи, само невинно измъкване от рутината, от еднообразието.
Как да му каже, че се е чувствала сама, че е имало празнина, която е трябвало да запълни, че по този начин се е почувствала силна и пълноценна, някоя, истинска, жена. ЧЕ дори , общувайки с други, е открила че наистина е само негова. Че го обича.Че….имаше много неща, които можеше да му каже, да му обясни.Нямаше смисъл. Той беше чел и беше изтълкувал всичко посвоему. Подсъзнателно Марина ясно осъзнаваше, че нямаше и как да го изтълкува другояче. Вероятно и тя не би повярвала в безобидността на случилото се, ако попадне на подобни разговори.
Започна да събира дрехите, набутвайки ги в един малък сак, който Петър хвърли в краката й.
- Айде и по-живо, че не мога да те гледам.
Невинна, Невинна, НЕвинна- се блъскаже в главата й. Искаше да го изкрещи. Вместо това нахлузи дънките си и за последно погледна мъжа на живота си.
Той стоеше – озверяло животно, на което са отнели плячката. Такъв й се видя – зъл и самотен
- Грешиш, много грешиш…аз те обичам, но не мога да живея в кутия – прошепна Марина, преди вратата да се затръшне зад гърба й.
Завинаги –каза си тя -завинаги….