Тривиална лудост

Мимоходом поглеждаше витрините на магазините, по-скоро машинално, отколкото с интерес. Бързаше, но не повече от всяка друга вечер. Всъщност ако някой й кажеше - броя до 3, кажи кой ден сме днес -едва ли щеше да успее бързо да даде правилния отговор. В главата й се мотаеха обичайните мисли - какво да сготви, дали детето си е подредило стаята, да пусне ли пералнята или може би-утре. Всъщност най-трудно й беше измислянето на менюто. На въпроса - какво да ви сготвя?- неизменният отговор беше - каквото сготвиш. Е защо се цупеха после обаче??? Спря за секунда, мернала привлекателна цветна рокля на отстрещната витрина. Понечи да пресече, но докато изчакваше трамваят да мине се разколеба - достатъчно рокли имам, за какво ми е още една, а и лятото практически свършва...Поредното лято се изнизваше. Въздъхна. Обичаше лятото. Дори нищо да не се случваше, това че беше лято, че беше топло и цветно й беше достатъчно. А не! Категорично не! Не й беше достатъчно, но карай...поне беше нещо. Сутрин скачаше в дрехите за 2 минути , не се налагаше да се навлича с потници, ризи, сака, пуловери, ботуши. Размърда доволно пръстите на краката си в сандалите. Почти беше забравила, че трите свързани с метално налче каишки прежулват глезена й. Беше свикнала с тази болка. Беше се научила да свиква...с много неща. Да се съгласява, да се усмихва, да мълчи, да не говори, да мълчи. Да мълчи... И в този момент го видя. Не на снимка. Съвсем истински.Вървеше точно срещу нея, говореше с друг мъж, жестикулираше и се смееше. Светлата му коса беше значително по-къса, отколкото на снимките. Беше и по-висок, отколкото си го представяше, почти две глави по-висок от нея. От това разстояние не можеше да види дали очите му бяха толкова тъмни или пък бяха пъстри. Усети как й се завива свят и й прималява, разстоянието между тях се скъсяваше и тя не можеше да откъсне поглед от него. Ето, вече дори чува гласа му - онзи плътен тембър, от който настръхваше цялата и, който караше стомахът й да се свива от желание. За секунда си представи как той я вижда и я разпознава, хуква срещу нея, взема я в прегръдка, завърта я. Тя усеща ударите на сърцето му - бясно препускащо, вдъхва аромата му и заравя пръсти в късата му коса. Ръцете му я стискат здраво, а устните му покриват с целувки цялото й лице, шепнейки - ти си прекрасна, чудесна. Не й е трудно да си представи всичко, до най-малкия детайл. Та нали вече седмици наред през вечер се любят в скайпа. Тя с нетърпение чака мъжът й да излезе за нощна смяна, синът й да заспи, гушнал любимия си камион, и отива при него. Той гали русата й коса, дългите й крака обвиват кръста му и всяка фибра на тялото й се чувства желана, жива, истинска. После говорят - за всичко - за поезия, за музика, за пътешествия, пътуват заедно или просто мълчат, сгушени един в друг. - Очите ти са толкова сини, като езера - казва той - а, тялото ти...ммм..тялото ти !Тя обича да го слуша как говори. Дори понякога не чува самите думи. Гласът му я опива, пренася я в друг свят, в някаква паралелна вселена. В началото той искаше да включат и уеб камерите, но тя го разубеди : - Дай да оставим въображението ни да рисува картини и гласовете ни да ги оцветяват. Така е по-интересно, не мислиш ли. Беше се съгласил с леко недоверие, но когато размениха снимки някак си всичко тръгна гладко и естествено. На снимката, която му беше изпратила, млада руса жена, с коса, обгръщаща раменете и спускаща се през пазвата почти до кръста, беше застанала под палмово дръвче. Беше облечена в къса ефирна рокля, която разкрива бронзов тен, дълги крака и съвършена гръд. Сините й очи се смеят, а лявата й ръка изпраща въздушна целувка към снимащия. В дясната държи фунийка сладолед. - Искам да те видя - казва той - нали ме виждаш - отговаря тя. Изпращам ти въздушна целувка - Искам да те докосна - шепне той - Нали ме прегръщаш - смее се тя - усещам топлината на ръцете ти, изгарят ме И ето го, върви към нея, усмихва се, очите му греят. Да, толкова тъмни са, колкото си ги беше представяла. Като бездна, в която потъваш, като огън, който те изпепелява, като адски копнеж. Крачка, още една, изравнява се с нея, гърдите й се повдигат трескаво, обляга се леко на колоната, до която инстинктивно е спряла, краката не я държат, не й се подчиняват. Не усеща как чантата се изплъзва от ръката й и на тротоара се разпиляват отчетите, които бе взела да довърши у дома. Чува гласа му, говори й, ръката му обгръща кръста й, лицето му е наведено над нейното, почти го докосва, парфюмът му нежно гъделичка сетивата й, чувства се толкова защитена и щастлива. - Мите, дай вода, че ще припадне!Иска й се да викне - щом съм в ръцете ти съм готова и да умра, само не ме пускай! Но гласът й не я слуша . Само очите й му говорят - твоя съм, сега и завинагиНо какво прави той? Защо вади мобилния си??? Набира?! Дясната му ръка леко отпуска хватката си.Опитва се да се съсредоточи, да чуе какво казва...Може би се обажда на някого,че е променил плановете си...не... - .....жена на около 45....не знам какво й е...почти припаднала е, на тротоара, не реагира на говор.......безпомощно състояние...елате бързо...дадохме й вода - С кого говориш?- най-накрая се отронва хрипливо от устните й - шшшт, мълчете, госпожо, сега ще дойде Бърза помощ и всичко ще бъде наред. - гласът му, неговият глас...- да се обадим на някой Ваш близък?съпруг, деца, съседи? - Не, не, добре съм - изведнъж вцепенението я напуска, навежда се отривисто, събира разпилелите се листа , напъхва ги в чантата, разбутва събралите се хора и тръгва.. - Ама, стойте..не сте добре..изчакайте!Госпожо, госпожо..!!!Тя тича, бяга, иска да избяга от гласа му. Далече, далече.Той остава на тротоара , загледан в отдалечаващата се нисичка, леко пълна жена с постригана на каре тъмна коса, чийто глас му се стори смътно познат. - Луди, светът е пълен с луди. Горката женица - произнася приятелят му, побутвайки го по рамото - да вървим!

МЪжете си падат по кучки

Мъжете харесват кучки.Той ми е приятел, откакто се помня. За да съм по-точна - от втори клас. Израснахме заедно, съвсем заедно. Майка ми му беше като майката, която загуби твърде рано и у дома се чувстваше у дома си. Приятелките ми го намираха за мноого готин, аз - за братче и то в моментите, в които не го смятах за смотаняк. Синеок чаровен смотаняк, брат ми. Вечно се влюбваше.Някак си не можеше без да е влюбен. Влюбваше се силно, драматично и обречено. Тя все беше идеалната - красива, умна и неизменно много добра. Добротата беше задължително условие за влюбване. Влюби се във всичките ми приятелки, несподелено. Също така несподелено се влюби и в момичето, което всеки ден се качваше на неговия автобус с цигулка в ръка. Всяко влюбване го зареждаше сякаш с нова енергия за любов. Обаче след като окончателно ЕДИНСТВЕНАТА му разби сърцето, той откри Бог и нея. Тя беше момичето, което не караше сините му очи да греят, тя го оставяше да се наспи, тя не го правеше по-висок и по-възвишен не ставаше край нея, след години разбрах, че дори не й е разкрил и изумителните си сладкарски умения.А той, повярвайте ми, обожаваше да прави разни торти, да експериментира, доставяше му истинска наслада. Дори понякога ме вбесяваше с умението си да нацапа всички възможни налични съдове, след което да ми заяви пред препълнената мивка - аз направих тортата, ти ще миеш! Егати, та аз не обичам сладко.Както и да е...момичето, което не караше сините му очи да греят стана негова съпруга. На сватбата му плаках, плака и той...Не знам дали плачехме за едно и също нещо, вероятно никога няма да разбера. Полският католически свещеник ги благославяше, а сините му очи бяха безцветни.Все се надявах да придобят оня искрящ цвят, с който ме пронизваха, докато като картечница ми разказваше за поредната идеална. Не, в този щастлив миг бяха като стъкълца -прозрачно сини, чак призрачни. Годините минаваха, почти не се виждахме, така се стекоха нещата. Момичето и не ме харесваше и не ми харесваше. Не го усетих като загуба .Всъщност, някак си нормално ми се стори. С детството си отиват много неща и много отношения. А брата си е брат, независимо виждаш ли го или не, одобряваш ли го или не. Чувствата са обречени на някаква непреходност и на безвремие.Един ден така, както си вървях, безметежно отдадена на финансови разхищения, вместо в поредния магазин, попаднах в мъжка прегръдка. Защо съм си сменила мобилния,ама от кога съм си тук, ама защо ,ама как.Ужас - все такава картечница си беше. Успях да се откопча и да го разгледам - безупречен костюм, Бос, обувки ,в които видях изненаданата си физиономия. Нямаше и следа от смотаняка.Все така синеоко ми се радваше един елегантен, видимо успял в живота млад мъж. Докато се усетя вече седяхме в близкото кафе и той говореше ли говореше. И така - всеки ден-по телефона, по и-мейла...Тя не е идеалната, оказало се, че и забавна не е..и, че единствено Бог ги сближава и децата. Тя е прекалено обикновена, прекалено занемарена, прекалено праволинейна, прекалено досадна, прекалено обсебваща, прекалено обичаща.С две думи - прекалена е.А той си е все същия - не може без да се влюби. Дори и колегиален секс, без влюбване не можел. Може би защото колежката му е кучка, от класа.. Или защото вече самият той е от класа, но ми сподели прозрението си - сестричке, мъжете си падат по кучки, това е.

Цената

- Мамо, Мамо, Мамо...и да знаеш страхотно е и има едни големи фонтани, които разпръскват водата навсякъде чак до краката ти и се образуват причудливи фигури, и има музика иии - дъщеря й звучеше толкова развълнувана, че думите се прескачаха една през друга - и,знаеш ли, знаеш ли...ох, мамо, трябваше да си тук, за да видиш..прекрасно е Василена слушаше дъщеря си, усмихваше се, а очите й плувнаха в сълзи. Не, няма да плаче, не трябва да плаче! Детето й не трябваше да усети тъгата й. Бъди силна, силна, заради теб, заради нея...нали всичко е заради нея - повтори си го няколко пъти, като мантра, преглъщайки на големи глътки буците,заседнали на гърлото й. - Мамо, мамо...там ли си? - Да, да, миличка, тук съм, слушам те и си представям всичко, което ми описваш - Мамо, аз снимам, всичко снимам и после ще ти покажа...ще ти изпратя снимките - гласът на момиченцето леко потрепери - водиха ни и до един замък, много красив замък, мамо, когато влязох в балната зала, затворих очи и си представих,че съм принцеса и танцувам на първия си бал. Облечена съм в прекрасна розова рокля, цялата обсипана с камъни, танцувам, а всички ме гледат и се възхищават на красотата ми. Обаче, знаеш ли, странно, но теб те нямаше...и изведнъж се почувствах ужасно самотна и бързо отворих очи. А екскурзоводът реши, че ми е прилошало и госпожата ме накара да седна на един стол и ми донесоха да пия сок. Представяш ли си. а на мен просто ми стана мъчно за теб, ама не им го казах, защото нямаше да разберат. И без това все ме питат - защо баба ти те взима,защо баба ти те води, защо...ти родители нямаш ли си? Казвам им, че си имам теб, но се налага да си далеч, ама ще си дойдеш...скоро. НАли ще си дойдеш скоро, мамо???Така ми се иска, когато се върна ти да ме посрещнеш на летището. Не че не обичам баба, много, много я обичам. Но ми се иска, много ми се иска да изляза и ти да си най-отпред, пред другите майки и да ми се усмихваш. Тогава ще се затичам и ще ти се метна на врата, за да те нацелувам, както правех, когато бях малка...преди да заминеш...помниш ли. И всички ще видят, че моята майка е най-красива...Мамо, много дълъг ли стана разговорът? Трябва ли да затварям? Да не ти се карат? Василена цялата трепереше, опитвайки да овладее залялите я чувства. Обичта, вината, липсата бяха сграбчили душата и я мачкаха. Стисна здраво мобилния и се обърна с гръб към вратата на кухнята, откъдето Памбос й правеше красноречиви знаци, че трябва да се върне ВЕДНАГА. Нямаше да го послуша, не и сега. Малкото й момиченце й се обаждаше от другия край на света и нямаше сила, която да я принуди да прекъсне разговора. Не и разговора, не и този разговор, не и сега. Когато преди четири години се качи на самолета беше изпълнена с надежда и убеденост, че с това слага край на мизерията. Че отива някъде, където трудът й ще бъде заплатен и ще може да издържа семейството си. Семейството й, което тогава, след мъчителния развод се състоеше от майка й и шестгодишната й дъщеря, с мъка понасяше раздялата. Но Василена беше убедена, че е взела правилното решение. Ще поработи година-две, колкото да стъпи на краката си, да изплати огромната сметка за парно, натрупала се през годините, да могат двете й любими същества да са спокойни. Майка й беше пенсионерка и пенсията едва стигаше за лекарствата, които пиеше за какво ли не. А малката...Василена искаше за нея най-доброто. Болеше я,че трябва да й обяснява как не може да покани на рождения си ден приятелчетата си, защото в тясната им гарсониера няма място, а и хазяинът изрично е забранил да приема гости. За парти в клуб или дори в пицария беше немислимо. Със заплатата си на начална учителка Василена успяваше да плати наема и..толкова. Приятелите помагаха...вярно, но можеше ли да живее цял живот на заеми, на подаяния. И така, когато Валя й предложи да заминат за малката островна държава каза ДА, преди още да е разбрала за каква работа става въпрос. Щели да гледат животни. Всичко щеше да гледа-и крави, и свине...стига това да помогнеше на семейството й да живее по-спокойно. Тя имаше отговорности и щеше да се погрижи. Замина. В началото работеше в кравефермата на Памбос - почистваше на животните, доеше ги. Ставаше в 5 и лягаше в 12. Но , когато в края на месеца пращаше у дома спестените сто евро се чувстваше доволна. Е, не беше това, което беше очаквала, но...За първият учебен ден на детето изпрати всичко -дрехи,чанта, тетрадки. Опаковаше колета и плачеше. Сълзите й попиваха по ученическите принадлежности и тя си мислеше,че поне частица от нея ще бъде с малкото й съкровище на един от най-важните дни в живота му. Измина една година и когато Василена пожела отпуска, работодателят й Памбос я погледна и каза,че точно е решил да я извади от кравефермата.Умна била, хубава, не й било там мястото. Предлагал й да отиде да работи в таверната му - по-хубава работа, по-чиста и повече пари ще й дава. Но...трябвало да започне веднага и...да не мисли за никакво пътуване. Изключено било. Да избирала - или си тръгва завинаги или...Тежко й беше, но избра. За нея го правеше, за дъщеричката си. А и нали се чуваха по телефона, през ден се чуваха. Дори й купи и мобилен, за да може да й се обажда по всяко време, когато има нужда да я чуе. И малката й се обаждаше, разказваше й за училището, за приятелите си. Започна да тренира художествена гимнастика. Беше толкова възторжена.Треньорката й казала, че е бъдеща звезда.Но сега трябва да тренира упорито и мама да дава пари, защото държавата не дава.Така обясни момиченцето. И Василена пращаше - за екипи, за състезания. Започнаха да пътуват и в чужбина, на свои разноски. Ако бях останала у дома щях ли да мога да направя това за нея? Нямаше - казваше си жената в онези моменти, в които болката от раздялата ставаше непоносима, в които въпросът - мамо, кога ще си дойдеш - разкъсваше като кинжал сърцето й. За нея, всичко беше за нея..това беше цената и Василена я плащаше. Сутрин чистеше къщата на Памбос, след това отиваше в таверната-скоро цялата кухня легна на нейния гръб. Времето се търкаляше като камък, откъснал се от скала, по изтормозените й чувства. Ти си шефът - казваше й кипърецът - без теб съм загубен. Това не я ласкаеше, никак...Какъв шеф е тя? Един затворник в клетка от изгнили картофи-това е. Единствения си почивен ден, всъщност-когато имаше почивен ден, защото често Памбос й намираше някаква работа и за тогава - да почисти къщата на сестра му, да изглади дрехите на съседката, да поседи със старата му майка, защото болногледачката имала свободен ден....- Нали си дошла тук за пари - казваше й - ето,аз ти давам възможност да ги печелиш!...та единствения си почивен ден обикновено прекарваше във взиране в снимките, които й изпращаше дъщеря й. А тя снимаше всичко-където и да отидеше снимаше и изпращаше на майка си. Ето, миналата пролет имаха турнир в Париж .В подножието на Айфеловата кула малката й принцеса изглеждаше толкова крехка и същевреммо толкова силна. На гърба на снимката пишеше - мамо, тук съм под Айфеловата кула и си мисля за теб! - Мамо, мамо...- гласът на детето звънтеше -след малко се връщаме в хотела, а утре, когато свърши състезанието, може би ще се возим на гондола, ако остане време, така каза госпожата. Аз искам да взема медал, за да ти го изпратя и да се гордееш с мен, мамо...Много искам, нали ще ми стискаш палци? Когато знам, че ми стискаш палци и се чувствам по-силна...Утре ще играя за теб, така да знаеш.Между 2 и 3...точно тогава . Мамо? - Чувам те съкровище...ще ти стискам палци..утре..между два и три...аз знам,че ще станеш шампионка, а дори и да не станеш - ти си моята шампионка, ти си моята принцеса...ти си моето всичко! - Мамо, обичам те, трябва да затварям - И аз те обичам...ще се видим..скоро - дъщеря й вече беше затворила телефона, когато Василена повтори по-силно и убедително - скоро, миличка, съвсем скоро.Памбос ядосано крещеше, ръкомахайки с дебелите си, космати ръце. Имало важни гости, чакали, да престанела с глупавите си разговори и да се връщала на работа. ВЕДНАГА! Василена влезе в кухнята, сваляйки престилката си.- Какво правиш ?- попита я шефът й, почервенял от гняв - Захващай се с дзадзикито, че свърши, хората чакат...- Не мога...Заминавам....