Аромат на спокойствие

Стоеше пред отворената врата на гардероба. Дрехите й висяха, подредени на закачалки, до неговите. Крачолите на любимия й панталон се бяха оплели в тъмносивия му костюм.
- Обичам дрехите ми да носят усещане за теб, не ми отнемай и тази частица от себе си - й казваше всеки път, когато Антоанета му предлагаше да купят гардероб с две части - за него и за нея.
- Мамо? – малката й дъщеря я наблюдаваше изпитателно от вратата на стаята
- Какво правиш, мамо?
- Какво…какво да правя – постара се гласът й да прозвучи нормално
- Не знам, очите ти, гледаш странно – момичето се взираше изпитателно в нея сякаш искаше да надникне дълбоко, дълбоко. Антоанета инстинктивно наведе поглед.
- Не закъсняваш ли за училище, миличка? – погледна часовника си, но не видя нищо.Очите й се пълнеха със сълзите, които дъщеря й не трябваше да види.В никакъв случай.
Беше трудно, по-трудно, отколкото бе си мислила,че е
- Не, рано е…лошо ли ти е? – продължаваше да гледа изпитателно майка си
Махни се, Излез, остави ме – Антоанета беше на ръба на истерията, идеше й да изкрещи. Трябваше, трябваше да го направи.Сама и сега. Вместо това преглътна напиращите думи и се опита да не се разплаче
- Малко, малко ме боли главата…от времето е…би ли ме оставила за малко…моля!-гласът й наистина прозвуча умолително
- Добре, но ако има нещо ще ме извикаш, нали..да ти дам вода или хапче .Нали, мамо
- Да, да, разбира се…
Момичето излезе, а Антоанета се отпусна безпомощно на спалнята. Не можеше да го направи.
Искаше, но не можеше да си тръгне.

С Божидар бяха колеги.Работеха пета година заедно, когато се случи.
- Влюбих се в теб в мига, в който те видях – й каза той, галейки нежно косата й. - обичам те
- Не, не ме обичаш-Обичаш представата за мен- му каза тя, увивайки се в завивката
- Искам завинаги да останем тук -прокаръ пръст по гръбнака й и Антоанета усети как я разтърсва желание
- Нали знаеш,че симпозиумът свършва утре, ти го закриваш? – малко нервно се засмя тя

Този симпозиум беше свършил преди десет години.След това последваха нови - симпозиуми, обучения, конференции, обеди, служебни вечери, работни уикенди. Връзката им се беше превърнала в паралелен живот. Дори не в паралелен, в основен. Антоанета прекарваше с Божидар повече време, отколкото със съпруга си и момичетата. Всъщност момичетата бяха вече почти жени.
Голямата-Жени, беше втори курс студентка в Икономическия, а малката беше вече на 17. Големи момичета, със свой собствен живот.

- Ти не го обичаш , обичаш мен , какво ти пречи ?– недоумяваше Божидар.
Искаше я в живота си изцяло, само за себе си.Омръзнало му беше тя да се прибира вечер и да ляга до друг, да споделя празниците с друг, тя беше само негова .
- Обичаш ме знам, усещам го в ръцете ти, по устните ти, в мълчанието, чета го в очите - и прокарваше пръст по гръбнака й, бавно и нежно, наслаждавайки се на усещането за потрепващо женско тяло, излъчващо отдаване.

Антоанета избърса лицето си с първата попаднала й блуза. Лъхна я аромат на лято.

Малки бунгала в забутано селце някъде на юг.Малката Лора току що е проходила, Жени тича около бунгалото, а Лора с патешки стъпки се опитва да й подражава.Пада.От коляното й тече кръв
- тати, тати, тати , бои! –тати целува коляното и Лора грейва в усмивка
- тати въшебник, мамо, тати въшебник !

На екскурзия в Египет са.Кайро , лудница, в нещо ,наречено МОЛ 10 годишната Жени изчезва.
Антоанета полудява от притеснение.Тати поставя мама и малката Лора на една пейка и час по-късно се връща с обляната в сълзи Женя
- мамо, татко е вълшебник ! Някак си разбра къде съм и ме намери, спаси ме ! – в очите на детето грее обожание
- как ме намери ,тате?
- Послушах сърцето си, миличко, то ме доведе при теб

Годишнината от сватбата, 15 –тата. Антоанета е малко закъсняла, Божидар, за пореден, път я е убеждавал, че е време да избере.Тича към къщи, сърцето й се раздира на две. Апартаментът е тъмен
- Слава Богу, не са се прибрали още – мисли си, усеща, че по лицето й е изписана изневярата и в очите й прозира другия.Тялото потръпва от спомена за скорошните ласки.Не днес, не и днес
Отключва.
Изненадаааааа!!!!!!! – стаята е пълна с най-близките й хора- Инес, най-добрата й приятелка още от детските години , Петя –съседката, с която пие неделното си кафе, брат й Иво и съпругата му, майка й, момичетата, Женя е с приятеля си-симпатично момче и много сериозно. И цялата къща е в цветя
- Ти си вълшебник – проронва се от устата й,когато среща усмихнатите очи на съпруга си
- Не, аз съм щастливец! – прегръща я той, слагайки пръст на устните й

В болницата е, предстои й операция.Затваря очи и вижда как животът я напуска. Пръстите на ръцете й се вледеняват от страх, трепери.
- Всичко ще бъде наред, мила, всичко, аз съм се погрижил, нали знаеш –вълшебник съм – гали косите й и приятна топлина и спокойствие я обземат. Знае, че няма страшно, че всичко ще мине и отмине.Чувства се сигурна и жива.


Антоанета остави блузата до себе си и решително взе мобилния си.Набра един номер и зачака .Очите й излъчваха решителност.

- Мамо, може ли….- момичето подаде личицето си в процепа на вратата
- След малко, Лора, трябва да проведа един много важен разговор и после съм твоя
- По-добре си?-въпросът съдържаше отговора
- Определено – отговори Антоанета и направи знак на детето да я остави сама


- Здравей, аз съм.Всичко свърши .
- Чудесно, Тони, чакам те, имам изненада за теб
- Не, Божидаре, не ме разбра, всичко между нас свърши.Ти беше прав, отдавна трябваше да избера и сега го направих.Благодаря ти!

Не го изчака да каже, каквото и да било.Знаеше, че не може да понесе болката на разкъсването.Не и повече. Утре просто щеше да отиде и да подаде молба за напускане. Никога не беше късно да започне отначало да живее живота, който имаше.Дано да не беше късно…