Първа и единствена точка

-да събудя детето
-да направя закуска
-да извадя дрехите от пералнята
-да простра
-документите!!!
- детската градина. Да говоря за тържеството
-Да занеса бялото яке на химическо
-Ботушите за токче
-10часа-счети
-обяд с Яна- за къщата на село-важно!
-да проверя в агенцията за нещата на Боян
- рожден ден майка Боян - да купя подарък
-15 часа – да звънна за парното-идиоти!
- да платя тока и водата
-Да напазарувам
-Да запиша час за зъболекар на Боян
-Да сготвя – ако знам какво
-Чиниите
-Да пусна пералня – бяло

Списъкът висеше на хладилника, прикрепен с магнитче във форма на сърце. Всяка вечер, след като приключеше рутинните си женски, майчински, съпружески и прочее задължения, Мира старателно се подготвяше за утрешния ден. Приготвяше дрехите на малката - на дивана в хола.Беше се научила да се облича, гледайки телевизора. Баща й недоволстваше и обвиняваше Мира, че създава вредни навици на детето, но тя пропускаше упреците покрай ушите си.Имаше си една теория – момичетата трябва да бъдат поглезвани от време навреме.И на тази й възпитателна теория, съпругът й яростно се противопоставяше
- Що за дивотии?Глезла ще ми я правиш!Тя трябва да е мъжко момиче
Мъжките момичета стават слугини – отсичаше наум Мира.Самата тя знаеше, че не е точно така.Не точно.Почти.Цял живот е била мъжко момиче.Баща й ги напуснал, когато тя била бебе и майка й така и не можа да понесе това.Все мрънкаше колко е труден животът без мъж, как мъжете са говеда и как Мира трябва да й бъде опора.Не раждай дъщеря – заричаше я майка й, поглеждайки я по начин, който изразяваше съжаление, че самата Мира е момиче. И Мира се стараеше да компенсира този факт.
Докато учеше в университета, работеше и подпомагаше семейния бюджет.Всъщност всичките пари, които печелеше, даваше за къщата и за майка си.Беше убедена, че егоизмът е порок и когато изпиташе желание да направи нещо за себе си, като например -да си купи някоя ужасно ненужна секси рокля- се намразваше. Свикна да се поставя на заден план.Всичко друго беше по-важно. Майка й обаче никога не беше доволна.Все въздишаше-ех, ако беше момче!
Мира не беше момче и беше красива – средно висока, атлетична.Фигурата й излъчваше някаква необичайна смесица от крехкост и сила.Носеше гарвановочерната си коса късо подстригана, по момчешки. Прическата откриваше лицето й- бяло и нежно, с очи, които меняха цвета си ,според дрехата.Самата тя не осъзнаваше красотата си.Определяше се като нормална, нищо особено, момиче като момиче.Обикновено. Понякога си мечтаеше да има дълга коса и мъжете да извръщат глава подире й, очаровани, но бързо пропъждаше тези лиготии от мислите си.Тя беше мъжко момиче.Мъжките момичета не са суетни-така си мислеше.Шарени очи имам, никакви-често се иронизираше, когато й правеха комплимент, че има интересни очи .А всъщност очите изразяваха скритата й същност-шарена, многоцветна, многолика.
Като истинско мъжко момиче, Мира умееше да смени котлона на стогодишната им печка, умееше да затегне пантите на провисналите олющени кухненски шкафове.Умееше да уплете пуловер.Дори в бояджийството я биваше.Едно лято купи две кутии латекс и пребоядиса стаята.Вярно, върху тапетите, но стана свежо и тя беше доволна от себе си.Чувстваше се горда дори.Майка й се прибра, огледа стаята критично:
- И защо не махна тапетите?момичешка ти работа…
Когато беше малка много я заболяваше, когато майка й казваше с упрек – момичешка ти работа.С възрастта се научи да я игнорира, донякъде. Вече не плачеше.Не се и усмихваше. Нямаше на какво.Дните й бяха предвидимо подредени.
Запозна се с Боян в института, където работеше като чертожничка. Не се влюби, хареса подредеността и сериозността.Изглеждаше точно като мъжа, създаден да бъде глава на семейство. Ожениха се бързо,без особени романтичности и емоционалности.Мира беше щастлива.Определяше се като щастлива.Имаше семейство, имаше свой собствен дом.Боян притежаваше гарсониера в един от крайните квартали, доста отдалечен от дома, в който остана майка й.Мира не изпита тъга.По-скоро облекчение.Вече не й се налагаше да бъде мъжа в семейството. Изпитваше удоволствие да се чувства слаба и зависима, неможеща.И Боян я възприе такава-слаба, зависеща и неможеща. Така и се отнасяше към нея.Първоначалната му нежност и внимание бяха заменени от рязкост и непрекъсната поучителност
- Картофите не се режат така - взимаше ножа и й показваше как точно да нареже картофите за мусаката.
- Дрехите не се простират така – хващаше блузата, която тя беше защипала на мястото, където ръкавите се съединяваха с останалата част, и я защипваше за краищата долу.В началото се опита да му обясни как памучните материи се размъкват така и как щипките оставят грозен отпечатък
- Майка ми цял живот е простирала така!Да не искаш да кажеш,че съм ходел размъкнат-отряза я Боян
Младата жена предпочиташе да му угоди, не желаеше спорове.Започна да готви, простира, мие,глади, подрежда, говори, така както желаеше мъжът в къщата.В крайна сметка тя се беше научила да бъде мъжко, но послушно момиче.
Когато им се роди дъщеря, Мира с умиление гледаше черните й, като маслинки, очички, тънките й, като иглички, пръстчета и усещаше как за пръв път в живота си изпитва любов.Силна и безпрекословна.
- Момиче…предпочитах момче – изсумтя Боян, надвесвайки се над малкия пашкул
- Момиче… - майка й, естествено, не беше доволна.Извърна очи от бебето като от прокажено
Кръсти я Бояна, за да сближи баща и дъщеря.Мислеше си,че това е начинът да компенсира пола на детето. Но, вътрешно в себе си, се зарече – Бояна няма да повтори Мира.Бояна ще расте силна, но хитра, умна, но изискваща, можеща, но с претенции. Мира щеше да се постарае дъщеря й да бъде жена-истинска.И да се чувства жена винаги и навсякъде.От малка й говореше как е най-умната, най-хубавата, най-можещата.Убеждаваже детето,че няма нещо в живота, което не може да постигне.Обличаше я като кукла, задоволяваше всяко нейно желание.Изграждаше самочувствиено й.Учудващо, как малката Бояна растеше сериозна и вглъбена.Вероятно все пак кръвта на майка й не можеше да бъде промита.
- Престани да я глезиш – скастряше Боян жена си – тя трябва да стане жена, а не някоя лигла, която мисли само за себе си.
- Какво-да я превърна в идеалната домакиня ли?-иронично го питаше тя
- Няма да е зле.Така ще има една в къщата, която да върши нещата, както трябва – с насмешка отговаряше той.
Мира беше приготвила дрехите на Бояна за другия ден.Свърши и с гладенето и грижливо закачи ризата на съпруга си на закачалката-Боян обичаше ризите му да нямат нито една гънка, а ръкавът задължително да е без ръб.
- дреха с ръбове- това е селяндурско - вероятно така го беше научила майка му.
Наля си чаша портокалов сок, взе листа и започна:
-да събудя детето
-да приготвя закуски-филийки с яйце и сирене
В този момент в стаята влезе петгодишната Бояна.Отдавна трябваше да е заспала
- Защо не спиш, слънчице?- попита я, разтревожена Мира
- Сънувах нещо и се събудих, и те нямаше – очичките на детето гледаха сънено-тревожно.
- Мама ей сега ще дойде –от известно време Мира спеше при дъшеря си,защото Боян твърдеше,че съпругата му много мърда в съня си и му пречи да спи.Тя с удоволствие използва този претекст да се премести в миниатюрната детска - бивша кухня.Не й пречеше да спи на пода, дори й харесваше.Постилаше два юргана- един върху друг- гледаше спящата си дъщеря и се унасяше, изпълнена със смисъл.
- Тати къде е?- детенцето огледа празния хол.
- На работа е, слънчице.Нашият тати много работи, за да може Бояна да има всичко, което си поиска – всъщност Мира нехаеше къде е съпругът й.Не беше глупава.Тази зачестили закъснения не бяха случайни.Когато се прибираше, далеч след края на работното си време, Боян избягваше погледа й.Смънкваше набързо някакво обяснение и обявяваше,че умира от глад.Мира не питаше,беше й безразлично, а и така имаше време за себе си,за дъщеря си и за мислите си.
- А ти какво пишеш?-детето гледаше листа и химикалката
- Мама прави списък на нещата, които трябва да свърши утре.
- Защо, мамо, не ги ли знаеш?-детето озадачено повдигна веждички,след което сънено разтърка очета с ръка

- За да не забравя –отговори Мира и наум продължи – да не забравя, че животът далече не се изчерпва с този списък и да те науча да го живееш истински.
- Хайде да лягаш ,слънчице, мама ще дойде да те гушне и после ще продължи- прегърна детето, босите му крачета се обвиха около тялото на младата жена и тя почувства как я изпълва любов.
- Бояна трябва да бъде щастлива, трябва, на всяка цена! – това беше най-важното нещо от вътрешния списък на Мира – първа, последна и единствена точка.И беше убедена, че може да научи дъщеря си как да живее щастливо.
- Достатъчно е да не прилича на мен - видя отражението си в огромното огледало в коридора - едно застаряващо момиче с уморен поглед , разбъркана къса коса, подреден живот и разбъркани уморени мисли.Не се хареса, никак. Бояна щеше да се харесва, трябваше!Бояна нямаше да има списък, или може би щеше-на нещата, които е правила с удоволствие.

Щастие край пътя

Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Слепоочията му пулсираха диво и адско главоболие стягаше сетивата . Пищна, изрусена до бяло коса , покриваше слабините му. Момичето много се стараеше, но тялото на мъжа отказваше да реагира. На пода, между разхвърляните дрехи, се въргаляше празна бутилка от водка. Празна, като душата му.

- г-н Владимиров? – гласът беше женски, леко приглушен, в първия момент си помисли, че е майката на някоя от колежките му.
- На телефона? – интонацията му беше въпросителна
- Оная курва, жена ти, е в мотел “Щастие край пътя”, ще остане там още два часа – хладно докладва гласът и след това връзката прекъсна.
- Ало, кой се обажда, коя сте Вие, Ало –прозвуча по-скоро озадачено и недоумяващо, отколкото заинтригувано. Беше му ясно, че задава въпросите си на вятъра.В телефонната слушалка се чуваше едно продължително ти-и-ит.
Затвори . Явно беше някаква луда. Бъкаше от ненормалници. Поклати глава и продължи да прелиства документацията, но подсъзнателно мисълта му бягаше към телефонното обаждане. Погледна часовника - наближаваше три и половина. Ани вероятно си беше вкъщи и приготвяше вечерята.
След час и нещо щеше да вземе малката от детска градина. Александър Владимиров не беше от ревнивия тип мъже, дори напротив - считаше себе си за свободомислещ и отворен млад мъж. Вярваше във взаимното доверие, дори нещо повече-вярваше в приятелството между двамата партньори. Във възможността да се допълват изцяло.
С Ани бяха идеалната двойка. Запознаха се в Университета, любов от пръв поглед. Мигновена, споделена и допълваща. Имаха навика да говорят с часове за всичко- злободневности, изкуство, политика, за проблемите си. Дори мълчанието не им тежеше. Вечер, след като сложеха петгодишната си дъщеря да спи и къщата утихваше от детския смях, сядаха, сипваха си по едно малко и бърбореха. Той й разказваше - как е минал денят му, за новите проекти, за бъдещите планове, за надеждите си, за грижите си, за колежките, които непрекъснато го закачаха. Защото Александър беше привлекателен .На 32, средно висок, добре сложен, с гъста, тъмно руса, коса и пронизващи тъмни, почти черни очи, които непрекъснато се смееха.Така поне твърдеше Ани. Казваше, че няма жена, която да може да устои на смеещия му се поглед. Когато преди седмици й сподели възмутен ,че новата колежка, от съседния отдел, Боряна откровено и директно му е предложила секс, Ани се засмя гръмко, целуна го страстно по устните и заяви:
- Абсолютно я разбирам!И ти какво –разби й сърцето?Какъв си гаден!Алексич, ти си един чаровен гадняр!
Такава беше неговата Ани-весела, обичлива, разбираща, неговата половинка.
По-скоро механично, отколкото притеснено, Александър набра домашния телефон, искаше да й каже ,че я обича и че му липсва.Почака… Свободно. Набра мобилния й:Телефонът на абоната не е включен или е извън обхват-съобщи гласът на оператора.
Зрънцето на съмнението го погъделичка, но той автоматично го отхвърли - вероятно й е паднала батерията.В този момент служебният му телефон отново иззвъня.
Ето, Ани му се обажда, видяла е , че я е търсил:
- Аннич… – Поде с известно облекчение… така я наричаше, откакто се познаваха, тя от своя страна го наричаше Алексич.
- Твоята Анич в момента е в мотел “Щастие край пътя”, стая номер 6 – същият равен приглушен глас, но със стържеща иронична нотка.
Александър скочи от стола си и почти изкрещя в слушалката:
- Чакайте, кой се обажда,?Ало, не затваряйте…
Жената беше затворила.Усети как го облива студена пот, после му става горещо.С автоматизирано движение разхлаби възела на вратовръзката си и почувства няколко погледа, впити в него.През стъклената преграда Боряна и двете й колежки го наблюдаваха и леко се подсмихваха.
- Ще решат, че съм се смахнал – Александър седна на стола и се опита да овладее непознатто чувство, което се надигаше в него.Отново набра домашния, после мобилния на Ани - нищо.Жена му не отговаряше. А може би неговата Анич наистина беше там, където казваше "доброжелателката" от телефона.В мотел “Щастие край пътя”. Александър много добре знаеше къде се намира този мотел - на околовръстното, непосредствено над бензиностанция "ОйлЕм", беше го виждал и дори с Ани бяха коментирали, че е за двойки, излязли от пътя. Така ги наричаше Ани - излезли от пътя, по който вървят и потърсили пътека, по която да стигнат до себе си. Да се намерят.Защото всеки човек имал моменти, в които загубва себе си и има нужда да се потърси, да експериментриа, за да провери дали пътят, по който върви, е правилният.Това казваше Ани и Александър винаги се съгласяваше. Логично му се струваше, съвсем човешко.Все пак бяха хора, с емоции, със слабости, с грешки. Нормално е.
Бяха коментирали неведнъж и темата за изневярата. По този въпрос мнението им също съвпадаше. Двойката е съставена от двама и когато отчуждението се промъкнеше между тези двама, когато пустотата завладее погледите им, то обикновено вината бива и у двамата.Е, не непременно поравно поделена, но рядко виновен е само единият. Естествено, на тях, на Ани и Александър Владимирови, нямаше да им се случи - така си казваха.Бяха имунизирани против отчуждение.
- Каква ирония -помисли си Александър - оказва се,че крепостта на взаимното им доверие се е пропукала и в момента-тухла по тухла- се руши.Но кога?Какво е направил той, за да избере Аня криволичещата пътека пред общия равен път, по който вървяха заедно вече 6 години?-Александър грабна ключа от колата и изхвръкна от офиса.
Неговата Ани е там, в онова долнопробно място, в прегръдките на някой друг.Видя ясно картината – малка крехка разсъблечена фигурка. Целува другия, шепти му думите, които Александър бе чувал хиляди пъти.Очите й греят. Другият милва кадифената й кожа, целува я дори.Усети как му се пригади.Натисна газта.Педалът пареше под крака му. Не гледаше знаци, светофари, нищо.Колата се движеше, сякаш на автопилот.Алексантър просто натискаше газта и натискаше…Нямаше идея какво ще направи, когато стигне в мотела.Някаква празнота нахлуваше в душата му и усещането за загуба, което изпитваше беше толкова осезаемо, че в един момент му се прищя да се забие в първият изпречил му се стълб. Едно телефонно обаждане и пуф…животът ти се превръща в една илюзия.Мотел “Щастие край пътя”, стая номер 6.




- Мамо, мамо,днес си дошла много рано – малко момиченце се хвърли на врата на дребничка, фина брюнетка и обви крачета около тялото й
- Мама имаше работа наоколо и реши да те вземе по-рано, не се ли радваш?
- О да, много! а тати къде е?-надзърна малката главица над рамото на майка си,търсейки мъжка фигура
- -Няма го пак Алексич - установи детенцето леко разочаровано
- Тати Алексич е още на работа,слънчице, но ние ще се приберем и ще му приготвим вечерята двете, искаш ли?-Ани се усмихна и целуна дъщеря си по челцето.- Днес ще си ми помощница, нали?
Ани беше решила да вземе дъщеря си по-рано от обичайното, защото се връщаше от Районното управление на Мвр, намиращо се в непосредствена близост с детската градина. Наложи й се да отиде до там инцидентно, за да обяви документите си за откраднати.По-рано през деня пазаруваше в кварталния супермаркет, както обикновено, и когато стигна до касата установи,че дамската й чанта е срязана и цялото й съдържание - портмонето , личните й документи , мобилният й телефон - липсват.. След като пусна оплакване в районното, звънна на Александър, за да му се оплаче, но него го нямаше в офиса. Женски глас я уведоми,че излязъл преди час, дори уточни- с една жена- предупредил бил и, че няма да се връща. Ани леко се озадачи, но вероятно беше излязъл по работа…щеше да му разкаже всичко довечера.

В импровизирания бар на мотел “Щастие край пътя “млад мъж, средновисок с тъмноруса коса и тъмно-тъжни очи си поръчваше четвъртото питие, вперил поглед в стълбите, водещи към стаите. На рамото му се беше овесило младо, платинено русо, момиче, едва пораснало дете, със силен грим и ултракъса рокля в крещящи цветове. Кракът й, обут в чорапогащник с ръб, методично се отъркваше о крака на мъжа , а ярките й устни шептяха сластно в ухото му
- Миличък, стига си зяпал входа, зарежи я кучката, не си заслужава.Отгоре на всичко е и грозотия,нали я видях .И тъпкача, и той-някаква бабанка.Остави я.Ела Аз ще ти дам всичко, от което имаш нужда и още нещичко в бонус.
Александър извади мобилния си и за пореден път набра номера на съпругата си.Дори не изслуша съобщението на оператора, че няма връзка с този номер, обърна се и каза на момичето с глас, лишен от всякаква емоция
- Да вървим .В твоята стая.
- стая номер 7!-изчурулика момичето и интимно прокара език по ухото му-да си вземем и бутилка, любовнико.


В офиса на Александър, зад стъклената преграда на празния му кабинет, джи ес емът на Боряна иззвъня :
- Птичката е в кафеза-Фразата звучеше като извадена от евтина холивудска продукция, обаче Боряна се разкикоти, доволна

Десет минути по-късно в дома на семейство Владимирови се разнесе звъна на домашния телефон
- Домът на Семейство Владимирови - произнесе Ани Владимирова, като избърсваше мократа си ръка в кухненската кърпа
- Съпругът ти, Александър, е в Мотел “Щастие край пътя”, стая номер 7, няма да е зле да си го прибереш – сухо й съобщи равен, приглушен женски глас и затвори.



Колата летеше по неравния път, почти на автопилот.Младата жена усещаше как главата й ще експлоадира от мислите,които препускат из нея.Наоколо нямаше свят,нямаше град, само пустош и празнота.Тя просто натискаше газта..

Аромат на спокойствие

Стоеше пред отворената врата на гардероба. Дрехите й висяха, подредени на закачалки, до неговите. Крачолите на любимия й панталон се бяха оплели в тъмносивия му костюм.
- Обичам дрехите ми да носят усещане за теб, не ми отнемай и тази частица от себе си - й казваше всеки път, когато Антоанета му предлагаше да купят гардероб с две части - за него и за нея.
- Мамо? – малката й дъщеря я наблюдаваше изпитателно от вратата на стаята
- Какво правиш, мамо?
- Какво…какво да правя – постара се гласът й да прозвучи нормално
- Не знам, очите ти, гледаш странно – момичето се взираше изпитателно в нея сякаш искаше да надникне дълбоко, дълбоко. Антоанета инстинктивно наведе поглед.
- Не закъсняваш ли за училище, миличка? – погледна часовника си, но не видя нищо.Очите й се пълнеха със сълзите, които дъщеря й не трябваше да види.В никакъв случай.
Беше трудно, по-трудно, отколкото бе си мислила,че е
- Не, рано е…лошо ли ти е? – продължаваше да гледа изпитателно майка си
Махни се, Излез, остави ме – Антоанета беше на ръба на истерията, идеше й да изкрещи. Трябваше, трябваше да го направи.Сама и сега. Вместо това преглътна напиращите думи и се опита да не се разплаче
- Малко, малко ме боли главата…от времето е…би ли ме оставила за малко…моля!-гласът й наистина прозвуча умолително
- Добре, но ако има нещо ще ме извикаш, нали..да ти дам вода или хапче .Нали, мамо
- Да, да, разбира се…
Момичето излезе, а Антоанета се отпусна безпомощно на спалнята. Не можеше да го направи.
Искаше, но не можеше да си тръгне.

С Божидар бяха колеги.Работеха пета година заедно, когато се случи.
- Влюбих се в теб в мига, в който те видях – й каза той, галейки нежно косата й. - обичам те
- Не, не ме обичаш-Обичаш представата за мен- му каза тя, увивайки се в завивката
- Искам завинаги да останем тук -прокаръ пръст по гръбнака й и Антоанета усети как я разтърсва желание
- Нали знаеш,че симпозиумът свършва утре, ти го закриваш? – малко нервно се засмя тя

Този симпозиум беше свършил преди десет години.След това последваха нови - симпозиуми, обучения, конференции, обеди, служебни вечери, работни уикенди. Връзката им се беше превърнала в паралелен живот. Дори не в паралелен, в основен. Антоанета прекарваше с Божидар повече време, отколкото със съпруга си и момичетата. Всъщност момичетата бяха вече почти жени.
Голямата-Жени, беше втори курс студентка в Икономическия, а малката беше вече на 17. Големи момичета, със свой собствен живот.

- Ти не го обичаш , обичаш мен , какво ти пречи ?– недоумяваше Божидар.
Искаше я в живота си изцяло, само за себе си.Омръзнало му беше тя да се прибира вечер и да ляга до друг, да споделя празниците с друг, тя беше само негова .
- Обичаш ме знам, усещам го в ръцете ти, по устните ти, в мълчанието, чета го в очите - и прокарваше пръст по гръбнака й, бавно и нежно, наслаждавайки се на усещането за потрепващо женско тяло, излъчващо отдаване.

Антоанета избърса лицето си с първата попаднала й блуза. Лъхна я аромат на лято.

Малки бунгала в забутано селце някъде на юг.Малката Лора току що е проходила, Жени тича около бунгалото, а Лора с патешки стъпки се опитва да й подражава.Пада.От коляното й тече кръв
- тати, тати, тати , бои! –тати целува коляното и Лора грейва в усмивка
- тати въшебник, мамо, тати въшебник !

На екскурзия в Египет са.Кайро , лудница, в нещо ,наречено МОЛ 10 годишната Жени изчезва.
Антоанета полудява от притеснение.Тати поставя мама и малката Лора на една пейка и час по-късно се връща с обляната в сълзи Женя
- мамо, татко е вълшебник ! Някак си разбра къде съм и ме намери, спаси ме ! – в очите на детето грее обожание
- как ме намери ,тате?
- Послушах сърцето си, миличко, то ме доведе при теб

Годишнината от сватбата, 15 –тата. Антоанета е малко закъсняла, Божидар, за пореден, път я е убеждавал, че е време да избере.Тича към къщи, сърцето й се раздира на две. Апартаментът е тъмен
- Слава Богу, не са се прибрали още – мисли си, усеща, че по лицето й е изписана изневярата и в очите й прозира другия.Тялото потръпва от спомена за скорошните ласки.Не днес, не и днес
Отключва.
Изненадаааааа!!!!!!! – стаята е пълна с най-близките й хора- Инес, най-добрата й приятелка още от детските години , Петя –съседката, с която пие неделното си кафе, брат й Иво и съпругата му, майка й, момичетата, Женя е с приятеля си-симпатично момче и много сериозно. И цялата къща е в цветя
- Ти си вълшебник – проронва се от устата й,когато среща усмихнатите очи на съпруга си
- Не, аз съм щастливец! – прегръща я той, слагайки пръст на устните й

В болницата е, предстои й операция.Затваря очи и вижда как животът я напуска. Пръстите на ръцете й се вледеняват от страх, трепери.
- Всичко ще бъде наред, мила, всичко, аз съм се погрижил, нали знаеш –вълшебник съм – гали косите й и приятна топлина и спокойствие я обземат. Знае, че няма страшно, че всичко ще мине и отмине.Чувства се сигурна и жива.


Антоанета остави блузата до себе си и решително взе мобилния си.Набра един номер и зачака .Очите й излъчваха решителност.

- Мамо, може ли….- момичето подаде личицето си в процепа на вратата
- След малко, Лора, трябва да проведа един много важен разговор и после съм твоя
- По-добре си?-въпросът съдържаше отговора
- Определено – отговори Антоанета и направи знак на детето да я остави сама


- Здравей, аз съм.Всичко свърши .
- Чудесно, Тони, чакам те, имам изненада за теб
- Не, Божидаре, не ме разбра, всичко между нас свърши.Ти беше прав, отдавна трябваше да избера и сега го направих.Благодаря ти!

Не го изчака да каже, каквото и да било.Знаеше, че не може да понесе болката на разкъсването.Не и повече. Утре просто щеше да отиде и да подаде молба за напускане. Никога не беше късно да започне отначало да живее живота, който имаше.Дано да не беше късно…

Минимално съпротивление

Минимално съпротивление
- Ще избягам, да знаеш, ще се махна!
- Айде де, да те видя тогава!
- Казвам ти, ще се прибереш някой ден и няма да ме има
- То пък сега понеже те има…
- Няма ме, защото и теб те няма…
- Мен ме няма, за да може да си позволяваш разни работи.Не заради себе си работя на 3 места
- Ето, за всичко аз съм виновна, да не ме беше раждала! Тогава нямаше да ти се налага да работиш на три места. Притрябвала ми е майка-мъченица! - Вероника се врътна и тръшна холната врата.Стъклото потрепери немощно.
В кой ли щастлив момент ще се счупи - помисли си Магда, като мачкаше кухненската кърпа в ръце. Страхуваше се, че между нея и дъщеря й доверието отдавна се е счупило.
- Излизам – долетя гласа на Рони от коридора.
- Къде излизаш? Не сме довършили разговора , върни се! – Магда се опита да прозвучи твърдо, макар да усещаше как съпротивителни й сили са изчерпани. Водеше този разговор, подобен на десетки преди това, сякаш по навик, колкото да не е без хич.
- Казах ти, ако продължаваш с тъпото си опяване , няма да се върна, ама не в хола, а въобще –в гласа на момичето се бяха прокраднали нотки на демонстративна агресия.
Магда се опита да смекчи собствения си тон. Не биваше да бъде груба с детето, все пак в трудна възраст е. Нали така казват всички.Трябва да се внимава, в пубертета децата са много раними, подвластни са на бърза промяна в настроенията и емоционалността им е силно изострена.Дори най-малкото нещо може да обърне живота им на 180 градуса. Никой нищо не казваше обаче за емоционалността на родителите , особено за тази на майките, които сами се бореха с ежедневието. Вероятно се предполагаше, че и майките са изживяли своята трудна възраст, в която към тях се е проявявало канско търпение и разбиране и е дошъл техния ред да бъдат разбиращи и търпеливи.
- Виж, Рони, най-малкото трябва да знам с кого излизаш, къде..-едва на 15 си…минава осем.. - в този момент външната врата се затръшна и токчетата на Вероника отекнаха по стълбите.Не ползваше асансьор.Веднъж, когато беше на 3, докато се изкачваха към техния 14-и етаж, токът спря. Прекараха вътре почти два часа. Магда всячески се опитваше да успокои малкото човече, но в непрогледната теснотия беше невъзможно. До ден днешен на Вероника й остана този страх.
Всяка вечер, къде ходи, с кого…прибира се по нощите..Много въпроси, малко отговори. Усещането, че губи контрол над детето си я плашеше. Питаше се - в кой момент се бяха отчуждили една от друга. Вярно, рядко се засичаха вкъщи, на смяташе, че доверието, което е гласувала на дъщеря си я прави по-самостоятелна и отговорна. Гледаше да не задава много въпроси, мислейки, че момичето има право само да прецени кога и какво да довери на майка си. Пък и много време за разговори не оставаше. Обикновено се връщаше от работа, пребита като куче, и се захващаше с домакинските си задължения.
Магда не можа да се сдържи и излезе на балкона.Знаеше, че после дъщеря й ще й наговори какво ли не в тази връзка – че я шпионира, че не й дава да диша, че си вре носа.Опита се да погледне, без да се подава, но единственото нещо, което виждаше бе занемарената детска площадка между блоковете, уличката не се виждаше.
Облакъти се на парапета и погледна. Пред входа беше спряла някаква кола – тъмна, черна или синя . Не можеше от толкова далеч да я прецени, но й се видя скъпа кола. Знаеше, че на третия живее едно момиче , за което съседите говореха, че има съмнително поведение. Скъпо платена проститутка била, на повикване. Това й подшушна Петрова, когато един ден срещнаха Ирена-така се казваше момичето - пред блока.
- Най-обикновена курва - додаде презрително информаторката на входа - идват разни, взимат я, после се връща по нощите. Всеки път с различни.Парцал.
Магда не се интересуваше от подобни пикатерии.Достатъчно бяха личните й грижи, та да се занимава и с чуждия живот. Но след този разговор, подсъзнателно, когато срещнеше Ирена я оглеждаше. Момичето беше на 20-25, макар че изглеждаше по детски крехко. Не носеше тежък грим, както би се очаквало от едно момиче с леко поведение. Напротив - винаги изглеждаше изключително елегантна и семпла. Изчистено красива – така я определи Магда. И какво като носи къси поли - млада е, ще носи. Въпреки крехкостта й обаче от нея лъхаше някаква неоспорима самоувереност . Вероятно , защото се справя само, горкото.
Магда беше на 35, но гледаше на света през очите на жена, към която животът не е бил нито ласкав, нито щедър. Омъжи се на 19, веднага след завършване на техникума, за ученическата си любов. Всъщност думата любов е твърде пресилена за отношенията, които имаше с Петър. Но…очакваха бебе и обществото повеляваше бебето да се роди в семейство.
Семейство – Магда се усмихна тъжно.Точно в този момент видя Янакиеви от петия. Янакиев разтоварваше покупките от багажника на , а Янакиева, наконтена като за соаре, пърхаше около него. Дори от тази височина сякаш можеше да чуе леко пискливия й глас как нарежда
- внимавай мило, в този плик са салатките, доматките трябва да останат ненакърнени. Ама, моля ти се –не го стискай така, яйчицата ще станат на омлетче преди да сме се прибрали. Ух, че е непохватно мъжленцето ми-! - Следва целувка по бузата
Мдаа, Янакиева се наведе и целуна мъжа си по бузата.Този изблик на демонстративна съпружеска любов леко извади възпълничкия мъж от равновесие, той замахна с лявата си ръка, сякаш искаше да отбие нападателната целувка и единия плик се удари в задната броня на Фиата.
По ожесточеното жестикулиране на Янакиева, Магда разбра, че точно това е бил най-важният плик. Янакиев виновно сведе глава и запристъпва зад видимо ядосаната си половинка, която потропвайки на тънките си токчета, опипваше безупречността на ондулираната си демодирана прическа.
Префърцунена, Префърцунена, ама я гледа като писано яйце – помисли си Магда – а аз какво? - кукувам си сама, блъскам сама , сама си гледам детето. Затънала съм в самотия и немотия. Да ми имаш живота, да ми имаш.
Бракът им с Петър беше изтраял точно година и 7 месеца. Рони беше едва на 9 месеца, когато татко й си взе багажа и изчезна. Някъде. На Магда не й пукаше къде. Поне нямаше да трепери всякак вечер дали ще се върне пиян или мъртво пиян. В началото се опита да го накара да плаща мизерните 40 лева издръжка, но с течението на времето осъзна ,че 40 лева са ниска цена за отвращението ,което изпитва при срещите с него и престана да прави, каквито и да било опити. Рони си порасна така, без баща. Не проявяваше и интерес към тази липсваща от семейството им фигура.
Аз съм виновна. Ако й бях осигурила нормално семейство нямаше да е такава опърничава. Как да ме слуша, аз един мъж като хората не можах да завъртя, как да ме уважава детето ми?Какъв пример мога да съм й аз? – самоупрекваше се Магда, обяснявайки и оправдавайки грубото поведение на дъщеря си.
Янакиеви вече бяха стигнали до входа.Янакиев правеше комични усилия да отключи входната врата, докато Янакиева стоеше отстрани и ядно потропваше с крак. Точно мъжът беше напъхал геройски ключа в ключалката, когато вратата се отвори със замах . Това изненадващо отваряне го завари неподготвен .Той машинално отстъпи встрани, изпускайки двете торби, които беше закрепил някак на коленете си, докато се опитваше да отключи. За учудване на Магда, погледът на Янакиева не беше върху мъжа й. Драматичната ситуация изобщо не я накара да реагира. Интересът й беше фокусиран другаде.
И след секунда Магда видя къде -
От входа излязоха две момичета и бавно се насочиха към улицата. И двете бяха с ултра къси поли и с обувки на много високи токове.Вървяха, полюшвайки се. Русата коса на едното се спускаше до средата на гърба, подчертавайки тънката талия. Това беше Ирена.
Червеникаво-кестенявите къдрици на другото, които доскоро Магда заплиташе в плътни палави плитки, тип слонова кост, обримчваха раменете и танцуваха в такт със стъпките му.
Преди да се качи в лъскавия черен автомобил, Вероника погледна нагоре. Магда усети как комично гримираните очи на дъщеря й срещат нейните. Болката, която изпита беше почти физическа. Очите на Рони бяха празни и безразлични. Беше си тръгнала.

Без пистолет

Оглеждаше се в огледалото, одобрително. Изглеждаше точно така, както той би очаквал да изглежда неговото момиче - предизвикателна, нахакана, без задръжки и без морал. Без много неща. Щеше да му се предложи. Не защото ако не му се предложеше той нямаше да си я вземе, но за пръв път ТЯ беше инициаторката. Години бе мечтала за него - беше си представяла срещата, запознанството, погледа му. Години се беше старала да се превърне в тази, която би го изкусила от пръв поглед, в тази, която той би пожелал безпаметно.В тази, която той би искал да направи част от себе си, с която да сподели не само нощите, но и дните си. Отне й време, за да го открие.Не беше никак лесно. В началото наивно бе решила, че ще се справи сама. Струваше й се, че има достатъчно сведения, по които да го издири. Знаеше града, в който живее...най-малкото. Беше малка и наивна и заблужденията й бяха плод на тази наивност. Случилото се я накара да порасне бързо и да се научи. Всяко нещо, за да се случи според желанията, изисква търпение. Особено отмъщението. Частният детектив, който нае, за да го издири, не й взе пари. Той не беше и точно частен детектив, когато се договориха. Агенцията си откри година по-късно, когато вече имаше достатъчно опит, опит натрупан най-вече чрез нея. Киро-детективът - беше приятел на Мариян - ученическата й любов. В един момент се оказа, че единственият човек , с който може да сподели плана си, беше Мариян. Мариян - първото момче, което тя целуна и което си мислеше, че обича.Беше и момчето, което продължи да я обича и след като тя му каза - Нека да си останем само приятели. Когато му разказа какво е решила, той се опита яростно да я разубеди. Тя го погледна с празни от сълзи очи и с равен тон произнесе - Или ще ми помогнеш или ще намеря друг да ми помогне. Мариян знаеше, че с Елена на глава не се излиза. Каквото реши- го прави.Знаеше също, че друго, законно, нормално решение нямаше.Полицията беше вдигнала безпомощно ръце - не сте единствените, в крайна сметка пълномощното за продажбата може и да е фалшиво, но няма как да се докаже.И толкова.Не направиха нищо, дори съчувствие не проявиха.Адвокатът, без грам притеснение, ги посъветва да си налягат парцалите и да не ритат срещу ръжена.Все пак може да са им взели жилището, но живота са им оставили. Пък имат и близки...живи близки, с имоти. Майка й се беше предала. Седеше в един фотьойл в тясната квартира и се самоубеждаваше, че не нейната глупост ги е оставила на улицата. Такъв бил животът - гаден и зъл! Такива били времената - времена на крадци и мошеници. Цигарите й угасваха самотни в пепелника, а водката притъпяваше всяко угризение. Елена я гледаше и гледаше, и гледаше...Ту я мразеше, ту я съжаляваше, ту в пристъп на гняв излизаше от тясната стая и вървеше, вървеше, вървеше -наникъде, сама. Бяха ограбили живота й, без да я питат.Дрехите й бяха по кашони, спомените й бяха по кашони. Животът й беше в кашон. Мечтите й останаха в оня гардероб, който не ставаше за изхвърляне през прозореца. Вероятно сега ново момиченце подрежда мечтите си в него - в нейния гардероб, в нейната стая, в нейния дом. Очите на Елена се изпразниха от сълзи. Припада на няколко пъти, на няколко пъти си купуваше успокоителни с намерението да ги изпие наведнъж с бутилката водка на майка си, на няколко пъти спа на гарата, на няколко пъти намираше смисъл да продължи. Така реши да го намери.Онзи, който беше продал дома им, онзи, който предлагаше пари в замяна на живот. Онзи...
Сега стоеше пред огледалото и виждаше в отражението една съвършена, скъпа красавица, с безизразен поглед. Когато помоли Мариян да й купи пистолет той се уплаши.Реши, че ще убива. Убеждаваше я,че това не е начинът.
- О даа- тя се усмихна на отражението си.Не пистолетът беше начинът. Просто той беше част от новата Елена - силната, безскрупулната, могъщата. Мариян не знаеше колко много начини имаше да отнемеш нечий живот, да го сринеш, да го стъпчеш, да го присвоиш.Без пълномощно, без пистолет.Закопча жартиера и дооправи червилото си. Нямаше да го кара да чака дълго, само толкова, колкото нетърпението да я направи още по-желана. Тя идваше...в живота му и носеше неговия край.

Гнилите плодове на апатията

Горчеше. Трябваше да отиде до бара, за да си сложи захар. Откакто отказа цигарите Кирил се забеляза, че пие кафето си невъобразимо сладко. Преди Ива имаше навика да отпива глътка, минавайки покрай него. Вече не го правеше. И сега минавайки покрай него му хвърли поглед, пълен с възмущение:
- Пфу, отвратително е – сбръчка възголемичкия си нос – нали знаеш, че захарта е бялата смърт?
Кирил дори не я чу.Ако я беше чул най-вероятно щеше да се усмихне с преглътната ирония.Външно отдавна вече не се усмихваше.
Разбъркваше кафето бавно и методично, докато погледът му се рееше през прозореца. Строежът закриваше гледката му към Витоша.Тази гледка бе едно от предимствата да живееш на 14-ия етаж.Безплатният фитнес беше другото.Така наричаше редовното катерене пешком, защото, по традиция, от години асансьорът им през ден през два се разваляше. Беше му свикнал.Беше свикнал и на мрънкането на Ива
- Омръзна ми!Писна ми!Не мога повече!Без крака останах!Идиоти! – гласът й ставаше пискливо-пресекулчест и докато говореше двойната й брадичка леко се подрусваше.
Кирил не я гледаше в тези моменти, защото гледката на подрусващата се брадичка го отвращаваше.
- Кво мрънкаш ма, краво.Ще ти заслабне дебелия задник, ще ти заслабне.Бутовете ще ти изтънеят и сланините ще ти се стопят ако качиш някой и друг етаж – изричаше наум, след което му ставаше криво от самия него си , отиваше до Ива и съчувствено я целуваше по бузата. Тази им церемонийка, придобила през времето някаква ритуалност, докарваше на лицето на съпругата му нещо, приличащо на доволство.А, в интерес на истината трябва да се отбележи, че Ива рядко беше доволна от нещо или от някого.
Не беше доволна и от новия блок, който започнаха да строят в градинката долу, на има-няма пет метра от техния.
- Ще ни скапят гледката , ще ни скапят – изписка тя, когато видя започването на изкопните работи – трябва да направим нещо, Кириле, трябва да ги спрем, Кириле!-Имаше вбесяващия навик да повтаря думите.
- Нали знаеш, сега се строи ниско, не бой се.Да му мислят тия до 5-ия – Кирил беше спокоен мъж, дори леко апатичен. Не обичаше конфликтите от никакво естество.Било то лични, семейни, професионални, социални. Винаги успяваше да намери за себе си предтекст да не се ядоса.
Да, обаче сега, шест месеца по-късно, скелетът на новата сграда се издигаше почти досами края на прозореца му. И нямаше да спре до там.Оказа се, че новостроящото се не е жилищна сграда, както мислеха вначалото, а бизнес-сграда, от така модерния напоследък многоетажен тип. Някои съседи дори казваха, че щяло да бъде първият небостъргач в столицата.Кирил не вярваше много-много чак небостъргач да вдигнат в бившата им градинка, ама знае ли човек. Във всеки случай вече кафето му щеше да е, освен без цигара и без Витоша.
- Кирилеееееееееееееееееееееее! – писъкът продра реещите му се мисли.Ръката му, механично въртяща лъжичката из чашата, потрепна и капки кафе отхвръкнаха върху сивата му жилетка.
- Ки-ри-леее, Ки-ри-леееее – извивките на гласа на Ива предизвикаха мрачни асоциации и Кирил набързо се отправи по посока на виковете.
Намери я посредата на детската стая.В дясната си ръка държеше дънките на големия им син-Марио.
В лявата размахваше нещо, което в първия момент мъжът не разпозна.
- Виж, Виж, Виииииж! – обвинително-истерично жена му набута нещото под носа на Кирил
- Презерватив – констативно, някак си на себе си, произнесе бащата на притежателя на презерватива.
- Само това ли ще кажеш? Презерватив? Само тоова ли ще кажеш?!!! – продължи да изригва вулканът в халат - само това ли?-двойната брадичка обещаваше всеки момент да се затресе в истеричен рев.
Явно от него се очакваше да говори по същество. Не му се обсъждаха тези теми точно сега.Единственото желание, което имаше, беше да се върне при чашата с вече сладко кафе и последните остатъци от изглед към планината. Какво да й каже? Че Марио е на 17 и? - Ива прекрасно знаеше този факт, все пак тя го беше родила…май. Че вече не е дете? Вероятно щеше да му отговори, че след като ходи на училище и не е пълнолетен, следователно е дете. Или може би трябваше да й каже, че той, Кирил, купи първият пакет презервативи на сина си.
Спомни си как преди две години го втресе в работата и реши да се прибере.Отключи и влезе.Не помнеше дали е влязъл тихо или не, във всеки случай и да е било тихо не е било преднамерено. Вратата беше заключена и Кирил, мислейки че в апартамента няма никого,меткна якето си на закачалката и директно се запъти към спалнята.Там, на родителската спалня, Марио "оправяше" учителката си по английски.Усърдно и шумно. При спомена Кирил се усмихна
- Смешно ли ти е? Смешнооооооооо? – Ива вече се тресеше, приседнала на ръба на неоправеното легло
Не, не му беше смешно.Гордо му стана като ги видя.Изниза се тихо, почти на пръсти и излезе.
Синът му беше голям, синът му не приличаше на него.Синът му взимаше от живота това, което искаше. Кирил се почувства доволен.Една от мечтите му беше момчетата му да не наследят неговата плахост и нерешителност. Тези си две черти на характера Кирил ненавиждаше дори повече от биреното си шкембенце. На другия ден купи пакет презервативи с дъх на ягода/беше чувал от отраканите си колежки, че са много секси/и с леко неудобство привика Марио в кухнята за разговор по мъжки. Естествено, разговор, в точния смисъл на думата, не се получи, но пък баща и син станаха някак си по-близки.Марио вече не се отнасяше към него с онова пренебрежение , което крещеше - старец изтъркан, кво разбиаш ти, ъ! Споделяха някакво взаимно одобрение, което Ива не би разбрала в никакъв случай. Реакцията й в момента го потвърждаваше. Гумичката в пликче се беше превърнала в център на личната й драма. Майката-хранителка не можеше да приеме логичната действителност, а истеризираше възмъжаването на сина си, като някакъв вид духовно падение. Кирил чудесно знаеше как се чувства тя в този момент.Тя, за която сексът освен за продължаване на рода, друга функция нямаше. Секс за удоволствие-пфу! Ива НЕ употребяваше.
Като я гледаше, така сломена и тресяща се, у Кирил се надигна някаква позната злоба. Прииска му се да я унижи. Да й каже, че е тъпа крава, която не само не разбира детето си , не разбира него самият, не разбира живота, не разбира от секс, а бе не разбира нищо. Искаше му се да й кресне, че вместо да реве над контрацептивите на Марио, да вземе да научи къде и как се слагат, защото скоро и да иска, няма да има с кой да ги ползва.Искаше му се, но естествено замълча. Не се харесваше, когато такива мисли му минаваха през главата. Той не беше такъв. Не беше лошо момче, не беше лош мъж, не беше лош съпруг. Не беше... Сълзите се стичаха по изкривеното от мъка и разочарование лице на жена му, а той стоеше, гледаше я и си мислеше за пропиления си живот. Мислеше си, че трябваше да е като Марио – да награби съученичката си Милена, с която подготвяха заедно реферати по история и която изпълваше нощите му и слиповете му в гимназията. Трябваше да награби Ася, приятелката на сестра си, която по детски невинно му се умилкваше всеки път, когато оставаше да преспи у тях. Трябваше да награби Ивета, колежката, на която пишеше курсовите работи и която все го питаше с какво да му се отблагодари. Трябваше…а той все смънкваше –а, няма нищо! Трябваше!
- Трябва да говориш с него!Да му забраниш!Да му за-бра-ниш!Чу л -ли?!Чу ли?!Ки-ри-ле, ти слушаш ли ме изобщо? Става въпрос за ЖИВОТА на нашия син, Кириле, за бъдещето му!!!
О.к. си беше животът на техния син и бъдещето си му беше о.к.Какво става с моето минало обаче и с нашето бъдеще? – това беше въпросът, който в този момент назряваше у Кирил. Всъщност едва ли точно в този момент назряваше, по-скоро това беше моментът, в който гнилите му плодове капеха по пода на детската стая, маскирани в сълзите на жената , която….Която той сам си бе избрал.
- Ще поговоря се Марио, разбира се, успокой се, всичко ще е наред! – и я целуна ритуално по бузата, запътвайки се към кафето и Витоша.Кирил не обичаше конфликтите.Стъпваше внимателно, за да не размаже някой гнил плод на пода на детската. Презервативът, с дъх на ягоди, почиваше доволно в джоба му.Щеше да го употреби.Скоро.Някой ден.Може би. Дано. Непременно.